Свободата днес и тук 01 Февруари 2023  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Времето ни

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Тони Николов, http://kultura.bg

 

 

 

Политическото ни време е особен пясъчен часовник, в който подробности от пейзажа като предизвестени вотове и провалени кворуми, като фикуса на властта „Атака” и оцеляването на „най-академичния кабинет” с марката „Орешарски”, изтичат безвъзвратно заедно с времето на няколко поколения, с индивидуалното време на всеки от нас.

Тъкмо това време от нашия живот прахосваме в момента. Пилеем го с шепи, щедро и охотно, все едно, че е безкрайно. А добре знаем, че не е така.

Затова би трябвало да се запитаме, независимо от множеството линии на деление, които задават в момента политическата карта на България  – център и периферия; мнозинства и малцинства; леви, десни и незнайно какви – наясно ли сме с онова, което все пак ни свързва? Осъзнаваме ли, че като общество сме се озовали в патова ситуация? Че парламентарното безумие, което бележи все нови и нови върхове, корозира изцяло българския обществен живот? Че правителство, ползващо се с огромна степен на неодобрение (76 % от гражданите според „Алфа Рисърч”) няма никакъв шанс не само да провежда реформи, но и да предприеме каквито и да е неотложни и непопулярни мерки? Единствената политика, която то провежда в момента, е в отлагането на всички проблеми, тоест тя е време на заем – до края на годината, след края на зимата, след европейските избори, пък тогава ще видим…

Въпросът е какво точно очакваме – как ще цъфнат налъмите ли, както казваха нашите баби и дядовци? Очакваме как ще се взираме за пореден път в бездната, както се случва в българската най-нова история на почти всеки 15-20 години, утешавайки се с прочутото прозрение на Цветан Стоянов, че България няма дъно.

Ето защо, въпреки вувузелите и протестите, въпреки ропота на близо 80 % от гражданите, въпреки недоволството на протестиращи и непротестиращи, политическият ни живот си върви по инерция, без значение дали народни избраници гласуват или негласуват в парламента (какво – е друг въпрос), или пък някои от тях вкупом летят до Брюксел, за да пуснат писмо в кутията на нечия политическа централа и да вечерят със скандал на „Гран плас”.

А времето си тече тихо и неотменно. Но нищо в България не помръдва: няма нови чужди инвестиции, бизнесът е стихнал, а извън намалелите, но продължаващи протести, животът е напълно замрял. Всички в страната са се „снишили”, сякаш добре са усвоили някогашните тарикатски уроци на Тодор Живков как да се посрещне приливната вълна на „перестройката”, сиреч на промените – всяка вълна минава и отминава, а пък „преклонената главичка сабя не я сече”.

Инак все се тюхкаме и вайкаме – защо и поради чие бездушие пак няма лекарства за онкоболните; как да разрешим хуманитарната криза със сирийските  бежанци; как да се спасят от фалит БДЖ или „Български пощи”? Кой да ни каже, щом неведението е общо, щом още не знаем даже „кой избра Пеевски?”.

Не е ли по-редно, щом нямаме отговори, по-ясно да формулираме въпросите си. Тоест, в съответствие с прочутата максима на Босюе, да сменим перспективата: вместо да се вайкаме заради последиците, които не ни харесват, да се вгледаме в техните причини, които инак браним?

Нека очертаем ядрото на проблема:

1. Как се стигна до днешната патова ситуация?

2. Върху кои сегменти на обществото се гради статуквото?

3. Има ли възможни решения?

Нека видим какво ни казват последните данни от социологическите разрези на общественото мнение. От тях личи, че огромното разочарование от няколко поредни правителства (Тройната коалиция, ГЕРБ, Новата тройна коалиция) отдавна е свело българската политика до най-твърдите ядра на партиите.

БСП съответно удря тавана на своите 700 000 гласа (16-17 %), ДПС – на традиционните си етнически избиратели (около 7%), а „Атака” очаквано се сгромолясва (1,6 %), предвид на противоестественото си политическо поведение. Дотук няма особени изненади.

Въпросът обаче е: как профилът на сегашното управление се задава тъкмо от тези избиратели?

Демографията на БСП е смразяваща (огромно мнозинство от 60 +). Тези избиратели, заедно с избирателите на ДПС и „Атака” (въпросните 25-26 % поддръжници на правителството), са пълната противоположност на онази база, върху която би могло да се крепи „правителство на реформите”.

Става дума предимно за възрастни избиратели, с основно и средно образование, живеещи в малки населени места или в крайните квартали на големите градове. Което напълно обяснява всички гърчове на кабинета „Орешарски” и неговата „социална политика”.

Ето защо правителството реши да ореже данъчните облекчения на младите семейства (те не са негов електорат!), пренасочвайки ресурсите към социални помощи на малцинствата и коледни добавки (не за всички), а само за част от пенсионерите.

Такъв е собствено електоралният интересът на правителството „Орешарски”. А какъв е интересът на България, страна в отчайваща демографска ситуация? Има ли мисъл за социалното равновесие, за да не се противопоставят стари на млади? Как мислим бъдещето?

Задавам тези въпроси чисто реторично, защото е ясно, че управляващите мислят най-вече от избори до избори. Затова правителството актуализира бюджета със заем от 1 млрд. лв., а вече се говори за втори заем догодина в размер поне на 2-3 млрд. лв.

Повече от ясно е, че тези заеми, заедно с ръждясалите инсталации на гьола „Белене” и евентуалния руски иск ще се изплащат от същите тези млади семейства и техните деца.

По това няма никакво съмнение.

Как тогава част от тези хора, заедно с най-граждански будната прослойка на обществото, да не протестират вече над 110 дни?

Има ли изход от това положение, без да се стига до противопоставянето на едни възрастови групи на други? Има, разбира се.

Класическият изход са нови избори и ново правителство, което ще трябва да провежда по-балансирана социална политика, която да свързва гражданите, не да ги разделя. България не е единственото застаряващо общество в Европа, такива проблеми имат и най-старите демокрации.

В тази връзка се изкушавам да предложа едно допълващо швейцарско решение, което може да ви се стори екстравагантно, но не е лишено от своята логика.

Преди години швейцарският политолог проф. Силвано Мьокли успя да въведе в кантона „Санкт Гален” един своеобразен експеримент на референдумите по въпроси с дългосрочна перспектива (чиито последици ще се проявяват след 15-20 години). Идеята на Мьокли е, че демокрацията не отменя права, но може да ги добави, когато има дългосрочни отговорности.

Ето защо при подобни референдуми (като нашия за АЕЦ „Белене”) се гласува с два вида бюлетини: една за хора примерно до 40  г. и друга за тези над 40 г. Вторите бюлетини се преброяват нормално (1 бюлетина – 1 глас), а бюлетините на по-младите  – с коефициент 1,2 %. В Швейцария идеята беше подложена на сериозен дебат и социологическите сондажи показаха, че възрастните хора са склонни младите да поемат отговорност за бъдещето, което им принадлежи.

Как в България би изглеждал един подобен дебат?  Допускам какво ще се стовари от форумите и социалните мрежи върху всеки (да не говорим, ако той е политик), дръзнал да издигне подобна идея.

У нас политиката не е само крепене на статуквото, нито пък е проект, открит към бъдещето; тя е стремеж властта да се превърне в черупка, с която да се докрета до следващите избори.

Съберете сили и изслушайте до края кое и да е парламентарно послание на управляващите, пък сетне кажете обратното.

Към всички тях с пълна сила са съотносими думите на един от най-големите български парламентарни оратори  – д-р Никола Генадиев, който в началото на ХХ в., тоест в зората на задаващите се национални катастрофи, се обръща от трибуната на XIII Народно събрание към политическия елит с думите:

Хора, малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете погледа си в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята.

Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас.

Сами се досещате, че макар да е било чуто, предупреждението не е имало особен ефект.

А иначе има време за всичко. Както знаем от Еклисиаста: „има време да събаряш и време да съграждаш; време да търсиш и време да губиш; време да мълчиш и време да говориш” (3: 3-7).

Не е ли дошло времето да говорим преди да сме изгубили всичко?


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional