Свободата днес и тук 25 Май 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ЖУЛ ПАСКЕН И ВИДИН

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Николай Флоров

 

Един от най-забатачените райони в България днес е Дунава и дунавските градове. Това, което римляните са осъзнали  веднага с придвижването на империята на изток, е че реката е изключителна природна даденост, тоест от боговете дадена магистрала с неоценимо значение. Затова там от Виена до устието са нанизали като на гердан градове и градчета, свързани с пътна мрежа и поща, крепости, мостове, наблюдателни кули (бурги), бази на дунавската флота (Белене и отсрещния бряг). От там тръгват и пътищата на юг през Мизия и Тракия.
Видин е един от тия градове като част от така наречената Дунавска култура – търговски традиции, архитектурен стил, етнически смеси. Във Видин отсяда и една от най-големите общности на сафардски евреи (както и в Русе и Солун) довлекли със себе си средновековния испански език под името «ладино», тоест латински. Това е времето, когато католицизмът налага своята тотална власт  в Испания и ония евреи, които не се обръщат в християни, намират убежище в... Отоманската империя – един наистина толерантен период между исляма и юдаизма. С други думи,  ислям без религиозни предразсъдъци – така както се е научил от Източната Римска империя, на която е наследник.
Видин винаги е бил богат град не само заради пристанището, но и заради плодородните земи около него. Тия данни са привлекли и испанските евреи, които струпват своите бежанци в крепостното кале. От там започват и своята търговия със зърно към империята и към Европа. От там и еврейският квартал забогатява, а децата им търсят по-голяма кариера около Високата порта или тръгват обратно към забогатяваща Европа.
Жул Паскен излиза от родния си Видин достатъчно малък, за да си позволява  България да претендира, че е допринесла с нещо за неговия талант или успешно развитие като човек на изкуството. Той обаче носи в себе носталгични връзки с България през целия си живот.
Като едър търговец на зърно баща му бързо се ориентира към Букурещ, който предлага повече възможности и за него, и за сина му. Амбициите му на художник съвпадат с оня период между двадесетте и тридесетте години, когато Париж  ври и кипи от емигранти, залят от парите на проспериращи американци. Бохеми, бонвивани, курви, хетери, авантюристи, пропаднали руски аристократи-таксиджии, комарджии, писатели, сноби – понякога в един момент свободата надделява у хората и живота за няколко скъпоценни години разгръща своята красота без обременяващата си предубеденост.
Така го описва и американеца Макс Ийстман в книгата си  “Great Companions”:
«Снощи бях на една от прочутите вечеринки на невъздържания но чувствителен художник Жул Паскен в апартамента му на склона на Монмартър. Освен че беше изключително гостоприемен, Паскен се интересуваше искрено  от психологическите аспекти на секса най-много от всички останали обитатели на свещения хълм. Той обикновено канеше цялата художническа тълпа на неговите празненства и я развличаше не само с прекрасна вечеря, която мнозина от тях не бяха виждали от месеци, но и с много напитки и много голотия, придружени от солидна доза самозабрава. Не мисля че Паскен се интересуваше от секса повече от всички останали; той просто не беше ограничен в отношението си към темата. Във всеки случай това събиране, на което и аз бях снощи и в присъствието на две дами, които свалиха всичко от себе си като за декор с естетична цел, беше повече обхванато от недоволство, отколкото от лъст. Накрая всичко се обърна на ръмжене един срещу друг и към сутринта се свърши с едно насилствено счепкване между един едър и пиян българин и един дребен и блед британец, явно уплашен за живота си. И двамата преживяваха отново Първата световна война и българина, който можеше да убие британеца с един удар, пиянски се заканваше да го направи.
Тогава  казах на Ърнест (става дума за Хемингуей – бел. Авт):
- Понеже аз бях единствения, приблизителен на размер до българина, изглеждаше че оставаше до мен да направя нещо...
- И ти нищо не направи! – каза с ирония Ърнест.
- Остави ме да се доизкажа – казах аз.
Когато огромният българин вече се канеше да поднови войната между България и Великобритания, той се оказа на пода с един американец, тоест аз, седнал на гърдите му, а от него се чу с необичайно тънък гласец: «Ама вие не сте никак вежлив, мосю!»   
Тогава започна мелето: усетили приближаващото се сбиване, двете нимфи прелетяха над нас с един скок към дрехите си, докато дребния Паскен, прекалено пиян за да разбере какво става, се хвърли да защитава своя британски гост като започна да ме налага по гърба с неговите безобидни юмручета. Всичко се превърна в  доста живописна сцена.»
А къде е Видин в тая следвоенна картина на бохемски наслади в Париж? Видин си е бил там винаги – космополитен и импозантен като всеки уверен в историята си наблюдател, но не и когато попада в лапите на комунистическата орда. Към 1960 в града вече няма нито един евреин, ако не считаме стария Нисим с малкото му дюкянче за въдички – безценна стока в материалната мизерия на комунизма. Той е достатъчно стар, за да променя живота си, какъвто и да е, и гледа на превратностите с оная нотка на съжаление, характерна за всички, които си отиват от тоя свят.
Старата еврейска махала в калето изглежда на безплътен призрак: в къщите не живее никой, пердетата са спуснати и всичко отвън събира праха от улиците. Огромната синагога, една от най-големите на Балканите, свидетел за просперитета на града, се е разпаднала и е пълна с бурени.
Търговските и адвокатски кантори на пристанищната улица са отдавна затворени; свещениците на голямата църква са в Белене; решетките на складовете на местните търговци по главната улица са спуснати като завинаги, безсилни срещу вълната от тотална национализация.
Животът в града е свършил. Елитът кротко живее ден за ден и с наведени главички се реди на опашки, очаквайки че само времето може да върне разума -  «от тоя ветър завет нема».
От огромната крепостна стена отдавна са обрани всички дялани камъни за строежи, половината от крепостния шарампол е запълнен и превърнат в градина, а останалата половина е оставен да жабунясва. Там видинчани хвърлят благоговейно боклуците си. От четирите капии на стената (врати с крепостни кули)  само две са в нормално състояние. Другите две са пикалници - на връщане от мач или от кино щастливите видинчани се отбиват в тях и се изпикават порядъчно, така че  миризмата в тях е нещо като вратата на чистилището.
На площада все още може да се види стария арнаутин, кривокрак, нисък и грозен – един от няколкото турски семейства, предпочели да останат в България вместо в Турция - Европа, братче! Всеки ден той седи на тротоара, а до него кошница с пресна риба, покрита с листа. Чиновниците минават и все някой купува.
В града има само една сладкарница и тя се казва «Москва». Няма нито едно кафене, а всички предкомунистически дюкянчета са затворени – собствениците им са обвинени в «дребно-стоково стопанство» и чакат да бъдат сбутани в някакъв вид кооперативна измишльотина.
На кея пред градския театър всяко лято спира стара гемия със седем-осем души екипаж, довлечена от селата по горното течение на Дунава. За една седмица по време на най-ниското ниво на реката те пълнят трюма на гемията с пясък и чакъл, после един от тях поема румпела, а останалите я теглят с въже по неравния и кален бряг, за да стигнат до селата си след няколко дена.
Целият град е опасан от огромна дига, която е изровена от край до край с окопи и картечни гнезда на всеки петдесет метра – спомен от злобата на Сталин срещу Тито, който го беше изритал в задника, а България щеше да води войната.
Комунизмът е оставил своя спомен в самия център на града – една несъразмерно висока сграда за градската администрация, стърчаща като фалус над иначе холандския пейзаж на околността. Комунистите не са забравили и своята  грандоманщина, издигайки огромен паметник на раздутата си партизанщина, безсмислен и грозен както цялото им властване.
Днес българските и румънските села около града са празни – всеки който може е побягнал в чужбина, а градът е наводнен с цигани и прилича на индийски квартал пълен с «untouchables». Земите пустеят. Когато скъсаш корените със земята, късаш с живота.
А е имало и такова време, когато през бомбардировките  София се е изхранвала  благодарение на видинския «мазен влак».  Дедите на Жул Паскен не са избрали случайно това място след целия си път от Испания.

 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional