Веселин Желев, http://jelev.info/Къде е  Янето? Няма го.
 
Но нишата му е  пълна. В нея е Никито.
 
 
Бареков.
  
 
Той има две неща – риза и кауза.
 
 
Ризата му е  бяла. А каузата – справедлива.
 
 
Сценаристът му е  работил по нещо като кандидат-студентска тема – традиция и новаторство в  българската политика.
 
 
С бяла риза като бунтовник пред бесило Никито излиза  сам срещу тираничната държава, за да я оправи. Довчера оправяше  журналистиката. Но тя тясна за неговата душа е. И той се заема с  държавата. В тази неравна борба неговото знаме е свободата (изобщо и на  словото в частност).
 
Никито  Бареков, когото оттук нататък за краткост ще наричам Н.Б., не е новост в  този жанр.
 
Преди него тук бяха Яне  Янев и Георги Петрушев с кодовото название “Жорж”.
 
 
Името на  тяхната обща игра е: “Открадни каузата!”
 
 
Защо трябва да се  крадат каузи? Защо да не крадем  направо пари?
 
 
Защото, когато откраднеш кауза, може да ти падне  цялата държава барабар с парите ѝ.
 
 
Не искам да кажа, че  Н.Б. краде каквото и да било. Освен вниманието на наивните.
 
 
Така обаче той  помага на други да крадат. Нещо като хлапетата, които ви разсейват,  докато джебчията ви пребърква дискретно.
 
 
Какво става, когато  откраднеш кауза в условията на демокрация? Тя не може да спечели  мнозинство и да се превърне в закон. И по осъществяването ѝ трябва да се  водят преговори. С онези, от които зависи мнозинството.
 
Жорж беше яхнал една много обща кауза – “на ползу роду”.
 
 
Яне беше  далече по-специфичен – “ред, законност, справедливост”. Това беше  злобата на неговия ден.
 
Н.Б. избра  друга тънка струна – свободата (изобщо и на словото в частност).
 
 
Крадците на  каузи не забърсват каквото им падне. Те избират онова, за което хората  най са зажаднели. Защото то има потенциала да образува най-големи  мнозинства.
 
 
Такива, каквито отдавна липсват на българския парламент. И без които на България  все не се удава решителната крачка към достоен живот, ред, законност,  справедливост и свобода (изобщо и на словото в частност).
 
 
Какво щеше да  стане, ако нямаше Жорж и Яне? Дадените за тях гласове можеха да отидат в  посока обратна на омразното статукво и да произведат резултат.
 
А статуквото в България винаги е омразно.  Т.е. то е хронично бременно с промяна. Н.Б. е хапчето за аборт.  Най-новото. То и предишните не позволяват на недоволството да роди  промяната.
 
 
На изборите след 1997 г. България серийно помята.  Нито едно обикновено мнозинство.
 
 
Кой не иска промяна?  Този, който е доволен от статуквото. Огледайте се кои си живеят добре в  него. Някъде сред тях са сценаристите на Н.Б. Които са му дали бялата  риза и каузата.
 
Как се краде кауза? По  два начина. Първо – като лековерните повярват, че я представляваш ти. 
Второ – като  недоверчивите я зарежат, само защото и ти си я пипал.
 
 
Свобода на  словото и Н.Б. Егати свободата…И егати словото.
 
 
Това е целта.  Един глас по-малко. От Н.Б. не се очаква да спечели изборите. А да ги  развали. Като вмирише каузата.
 
 
И най-светлата идея  може да помръкне, взависимост от това кой я развява.
 
 
Така впрочем  се провали европейската конституция през 2005 г. На референдума във  Франция зад нея застана тогавашният президент Жак Ширак. В опит да си  вдигне рейтинга. Французите обаче гласуваха против него и свалиха  конституцията.
 
 
И сега имаме Лисабонски договор.
 
 
С какво се  краде кауза? Не става само с приказки. Представете си Н.Б. да държи речи  за свободата и против цензурата? Кой ще го слуша? Ще събере много  повече публика, ако хвърля гюбеци с дудук в гащите – като на един клип  от ранната му медийна кариера.
 
 
Ако сам не можеш да  привлечеш внимание, вземи си от тези, дето го имат. Т.е. избери си голям  враг между тях. В най-лошия случай на неговия фон ще изглеждаш  симпатично малък – като Давид пред Голиат.
 
 
Така очевидно е  замислен компроматът срещу президента Росен Плевнелиев.
 
 
Мъничкият  Н.Б., с бялата ризка (и  вероятно бели чорапки) и още по-бялата кауза вади мръсното бельо на  най-големия големец в държавата. Гражданите трябва да знаят истината за  техните управници. България без цензура!
 
 
Н.Б. размахва  “разследване” на ТВ7 (която доскоро ръководеше) да обвини Плевнелиев, че  е платил гръцката си къща в брой и така е извършил финансово  престъпление.
 
 
Сашо Диков обаче показва банковите документи, с които  Плевнелиев, тогава строителен предприемач, е превел парите за сделката.  Значи нито плащане в брой, нито престъпление е имало.
 
На Н.Б. обаче не му мига окото. Сменя тезата си – той  не бил “адвокат” на ТВ7 и не обвинявал президента в престъпление, а  просто настоявал за прозрачност. На следващия ден пита колежката на  Диков Люба Кулезич, защо, критикувайки Н.Б., става “адвокат” на  Плевнелиев.
 
 
Ключовата дума е “адвокат”. Адвокати имат  заподозрените и обвиняемите. Тя внушава, че Плевнелиев е такъв. Макар  фактите да говорят обратното.
 
 
Н.Б. не се смущава, че е  опроверган. Целта на кукловодите му не е е да разобличи Плевнелиев, а  да го вкара в унизителен кеч на кален свой терен. Не да спечели, а да  развали.
 
 
Сега и цялото президентско войнство да лъска образа  на държавния глава, по него неизбежно ще остане част от калта.
 
 
Независимо от  изхода си, историята потвърждава Н.Б. като играч в състезание, за което  иначе никога не би се класирал. Той срещу държавата. По бяла риза. Nice,  ah?
 
 
Скандалът вдигна ненужен шум, който пак заглуши онзи  въпрос с голямото К. Той още няма отговор.
 
Историята показва нуждата българският президент да си  назначи говорител. Има въпроси и личности, на които държавният глава не  бива да отговаря пряко. Не заради него самия, а заради държавата.
 
 
Тя и  журналистиката трябва да се разбаречат. Не може самозванци, които нямат  нищо общо нито със свободата, нито със словото да навличат тяхната  мантия и да обезсмислят основни ценности, върху които се гради  демокрацията.
 
 
Не казвам да забранят Н.Б. Надявам се  журналистическата колегия да му направи Н.Б. : 
Неглижирай  Бареков. Колкото повече го каните, колкото повече го цитирате, колкото  повече спорите с него, толкова повече играете играта на кукловодите му.  Те затова са ви го пуснали.
  
 
Журналистът не е стойка на служебния си  микрофон. Обективността не означава безкритично да записваш и  възпроизвеждаш всеки шум, който някой вдига. Тя предполага и критично  мислене. Имаме отоговорности за хигиената на обществената среда. И  най-спешното е да я разбаречим.
П.П.: Този е  един от малкото текстове в блога, в които поместих и снимка. На нея  виждате цистерна за разпръскване на течен оборски тор под налягане.  Искам читателят да се убеди, че думата “лайномет” има и буквален, а не  само преносен смисъл, в който сме свикнали да я употребяваме у нас. По  време на периодичните земеделски протести пред европейските институции в  Брюксел съм наблюдавал как белгийски и френски фермери използват  лайномета в схватките си с полицията срещу масови безредици. Ако хвърлят  по нея камъни и бутилки и наранят служител на реда, подлежат на  наказателно преследване. Ако обаче насочат струята на торовото оръдие (с  диаметър от около 20 см) срещу полицаите, такава опасност няма. То само  цапа и мирише, но не ранява. Подчертавам, че с това не давам идеи на  протестиращите в София.