Свободата днес и тук 06 Юни 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Открито писмо до незнайния българин – 2

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

 

Сигурно и ти си си задавал този жесток, разтерзаващ въпрос: как можахме да стигнем до тук? Как се случи така, че получихме историческия шанс, на който близо половин век не смеехме да се надяваме, постигнахме своята свобода, възможността да се оттърсим от сковаващите догми и позорните дамги – и го пропускнахме, оставихме го да изтече като пясък през нащите длани? Защо, вместо да превърнем своята изстрадала България в нормална държава, затъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко в посткомунистическото блато? Каква бе тази сила, която тласкаше страната ни в абсурда и разпада – и кой е отговорен за това, което сме днес?
 
            Нека с теб погледнем реалностите право в очите – и видим наистина къде сме днес, какви сме и как стоим в контекста на цивилизования свят, който уж обитаваме. Днес, Anno Domini 2013, 24 години след началото на прехода, България е най-бедната страна в ЕС. Драматично най-бедната и доказано най-нещастната.
 
            Усетът за нещастно битие е по-тежката просъда за една нация, по-опасната за нейното бъдеще. Можеш да бъдеш беден и да си щастлив, но ако си нещастен, ценностната мрежа, която крепи живота е неговата цялост, започва да се разпада. Проблемът е, че ти си не само и просто нещастен. Ти – незнайни българино, който и да си, където и да си, си просто омерзен, от това, което виждаш и чуваш; от начина, по който живееш. И никой – чуй добре това – никой не може да те кори за това твое омерзение. Реалностите, сред които живеем, наистина не предполагат друго отношение.
България е не само просто бедна и нещастна. Дефицитите са много по-дълбоки и по-страшни, те засягат самата същност на човешкото съществуване. В България липсва справедлисвост – съдебната система не работи, прокуратурата битува ту като негласен филиал на мафията, ту като машина, обслужваща интересите на овластените.
 
Държавните институции отдавна са забравили, че са призвани да обслужват гражданите и да защитават техните интереси – и са се превълнали в генератори на корупция и феоди, които третират българите като крепостни селяни. Полицията се грижи не за сигурността на гражданите, а за тази на гангстерите и рекетира прикрито или открито всеки, който се окаже зависим от нея.
 
Тайните служби са се превърнали в централи за оперативни мероприятия срещу инакомислещите и неудобните политици. Образованието ни е допотопно и неконкурентноспособно, здравеопазването мизерно и корумпирано, пенсионната ни система създава гета от вегетиращи на ръба на оцеляването люде, изгубили в позорната си немотия и човешкото си достойство и здравия си разум.
 
Бизнесът е смазан от бюрократични изисквания и корупционни схеми - и на практика може да постигне успех само когато се прави „в комбина” с някой фактор от държавното управление. Медиите обслужват лъжата и подмяната – и най-откровено защитават корпоративните интереси на своите собственици. Културата е последната дупка на кавала – мястото й е заето от чалгаджийски изстъпления и малоумни “reality” шоута.
 
Това е реалността, сред която живеем. Можем ли да обичаме тази реалност? Не, не можем. Можем ли да преживеем територията, която се е превърнала в нейно царство, като своя родина? Не, не можем.
И това е най-тъжната истина, братко мой, който и да си, където и да си. Ти просто си побит сред тази реалност – тя те изхабява, омерзява те – и това омерзение бавно те превръща във вътрешен емигрант. Печалното е не само в това, че три милиона българи са обърнали гръб на своята родина, и са гласували с краката си срещу държавната идиотия, превърнала страната им бестиариум. Печалното е, че огромната част от останалите българи споделят тяхната изгнанническа участ – като вътрешни емигранти в собствената си родина. Те живеят тук като в капан, живеят тук, защото няма как да се преселят другаде, или просто не смеят да се опитат. Живеят тук, като проклинат своето настояще – и ненавиждат своята държава. Чувстват се тук като  прокълнати, чужди и нежелани – и именно поради това са нещастни.
 
Ти също си нещастен – знам го, усещам го. Тази държава те омерзява и нейната нескопосност – или не, нека го кажем направо – нейната извратеност те гневи. Ти искаш, много искаш да знаеш кой е отговорен за печалното дередже, до което сме докарани.
 
Пред Народното събрание стърчи един голям балон, на който са изписани две думи – най-актуалните в подлите времена, които обитаваме. Едната, разбира се, е „Оставка!”, а другата е въпросът „Кой?” Става дума за онзи въпрос, който влудява управляващите ни мародери: „Кой предложи Делян Пеевски?”. Но този въпрос е нещо като обратна матръошка – той съдържа по-дълбинни, по-мащабни значения в себе си. Неговият същностен смисъл е в това кой ни докара до тук, кой оскверни и уби надеждата за една нова и нормална държава, кой е отговорен за разпада и опростачването на българската нация, кой докара страната ни до самия ръб на демографската катастрофа.
 
Отговорът изглежда лесен: мародерите, които ни управляват сега – и които управляваха и при Луканов, и при Димитър Попов, и при Беров, и при Виденов, и при Царя и по време на предишната тройна коалиция. Ала само изглежда, защото тази безспорна истина съдържа само част от отговора. Защото въпросът „Кой?” има два аспекта – и първият е: кой направи това, а вторият е: кой допусна това да бъде направено. И ако според първия аспект неизбежният отговор се вижда и от слепите – червените боклуци и техните производни, то според втория аспект отговорът е болезнен: ти, аз, те, ние всичките. Тези, които загърбиха България, и тези, които останаха тук. Всички сме солидарно отговорни за разпукването и пропадането на родната стряха, за пропуснатия шанс да превърнем родината си в достойно свое обиталище.
 
Вече те виждам как настръхваш разярен. Защо аз, откъде накъде аз? Та, аз бях там в началото, бях на всички митинги, скачах по площадите... Работата е там, че общото ни бъдеще не се гради със скачане по площадите. Гради се със запретване на ръкавите и ежедневно отстояване на постигнатите свободи, с битки за постигането на нови. Гради се чрез съпричастност и съучастничество – от страна на всеки, според периметъра на неговите възможности, колкото и малки да са те.
 
Това беше, което липсваше. Много бяха хората, които зяпаха и чакаха нещата да станат, някак от само себе си, малко бяха тези, които ги правеха, а още по-малко пък онези, които бдяха над това правене – за да послужат като коректив, когато правещите нещата започнат да ги изпортват. И това беше голямата беда в годините на прехода – той не превърна българите в свободни хора с чувство за отговорност и гражданска солидарност. В нас продължиха да действат – някак по инерция – инстинктите на поданик, който все чака някой да го поведе нанякъде, някой да му каже кое е добро и кое е зло, да го награди или да го накаже, да определи как ще се живее занапред, въобще някой да поеме отговорност за съдбата му. Тази отговорност тежи, далеч по-уютно е да смяташ, че от теб лично не зависи нищо, че можеш да присъстваш на обществената сцена само в качеството си на зрител.
 
Спомням си нещо, което се случи много отдавна, в началото на прехода, веднага след изборите през юни, 1990 г. Бяхме преживели огромния митинг на Орлов мост, бяхме видели в очите си и яростта, с която хората гледаха назад, към ограбения си живот, и надеждата, с която виждаха как постигнатата вече свобода променя страната им. Бяхме повярвали, че ще спечелим тези избори, и изглеждаше невъзможно, направо невероятно да не ги спечелим. Берлинската стена беше паднала, Съветският съюз се разпадаше пред очите ни, а родните комунисти се бяха изпокрили, гузни и уплашени. И тогава, като гръм от ясно небе, се стовари резултатът: червените спечелиха тези най-важни в новата ни история избори.
 
Беше ясно, че става дума за низ от груби, долни инсинуации, че използваха наслоените страхове на хората от провинцията, че ни представяха като екстремисти, които ще бесят противниците си по телеграфните стълбове ако вземат властта. Че играеха с фалшиви протоколи и бюлетини, че подменяха цели секции, както си искаха – там, където съставения само преди няколко месеца СДС още нямаше структури. Че в избирателните списъци имаше цели 500 000 „мъртви души”, като нямаше никакъв проблем те да бъдат активизирано в тогавашния хаос. Че Луканов беше докарал социологическата агенция ИНФАС, за да предава през целия ден негативни резултати и да въздейства върху колебаещите се.
 
Знаехме всичко това, знаеха го и външните наблюдатели, по-голямата част от които разбираха, че тези избори са грубо манипулирани и фалшифицирани. На суринта след обявяването на изборния резултат, след като всички видяхме с очите си хаоса на изборната нощ – и видяхме сълзите в очите на Йоско Сърчаджиев, който в отчаянието си дръзна да нарече нещата с истинските им имена, СДС свика голям митинг, на който лично лидерът Желю Желев обяви изборите за манипулирани и заяви, че съюзът няма да признае техните резултати. Покрусените наши привърженици се разотидоха обнадеждени от това изказване с вярата, че се почват нови битки, на които демократично мислещите българи ще си възвърнат откраднатата победа.
 
Ден по-късно се случи точно обратното: изборите бяха признати от координационния съвет на СДС, от същия този Желю Желев. Можем само да гадаем какво го е накарало да промени твърдата си позиция, напълно логична между впрочем, тъй като при отказ да признаем изборите БСП просто нямаше полезен ход – не би могла изобщо да гласува Конституция със спечелените мандати, а при едни нови избори би била пометена. Никой от участниците в следизборния митинг обаче не изрази своя протест, никой не попита Желю защо си обръща думите и предава България на позора да бъде единствената страна, в която комунизмът се е задържал на власт при свободни избори. Само неколцина координатори, които знаеха как стоят нещата, буквално препречиха с телата си улица Раковска срещу сградата на СДС.
По-късно протестираха студентите, те изградиха град на истината, с искане за оставката на „председателят” на Републиката Петър Младенов заради неговата реплика „по-добре е танковете да дойдат”, произнесена в драматичната нощ на 14 декември 1989г., когато хората обкръжиха Народното събрание с искане за  отмяна на член първи – и си спомням много добре как новоизбраните депутати и бъдещи „бащи” на Конституцията обсъждаха съвсем насериозно дали по същия повод и в знак на солидарност със студентите да не отидат в първия си работен ден в НС... в неофициално облекло.
 
Сигурно се чудиш защо ти разказвам тези стари истории. Разказвам ти този случай, защото неговият сценарий се е повтарял много пъти в течение на годините. Много пъти са били допускани не грешки, а направо грехове от тези, на които се падна тежката мисия да променят България – и много пъти границата на допустимостта бе прехвърляна от онези, които бранеха комунистическото статукво. Много от тези случаи са оставяни без реакция – от което следва, че често никой от нас, българите, не се е замислял за личната си отговорност към това, което се случва – все едно дали за поредното безобразие са виновни единствено комунистите – или и техните противници носят определена вина.
 
Изглежда дори хората, направили своя избор в полза на демокрацията, смятаха, че само той е достатъчен – че има кой да мисли как и какво да се прави; достатъчно е те да потвърждават своята подкрепа на митинги и да гласуват на избори. Резултатите от което са очевидни. Както никой не възропта срещу Желювото решение да признае изборите, така и никой не се противопостави на неговия призив да се разотиваме в нощта на 14 декември; никой не възропта и срещу участието на СДС в „широка коалиция” заедно с БСП в правителството на Димитър Попов; срещу правенето на СДС-та с тирета; срещу предателството на повече от сто народни избраници от СДС, които станаха бащи на Конституцията, чиито бакии изстрадваме и днес; срещу долния комплот, свалил първото демократично избрано правителство на България – комплот със съучастничеството на Желю Желев, Ахмед Доган и генерал Бригадир Аспарухов, плюс две дузини парламентарни измекяри, напазарувани от Мултигруп; срещу корупционните разпасаности в правителството на Иван Костов, за които той упорито отказваше „да си каже”; срещу продължилия след това разпад, залиняване и опростачване на СДС...
 
Но нека, братко мой, оставим миналото на мира – нека се взрем в настоящето – с неговото тясно тълкуване на въпроса „кой”. Както се знае, казусът днес е морален – хората протестират, защото искат да покажат, че повече така не може, че зад казуса „Пеевски” прозират подмяната и лъжата, че става дума за фигура, която символизира пагубната обвързаност между държавата и олигархията, създадена по криминален път. Пита се обаче – защо протестите не успяха да свалят това правителство, което е толкова слабо в своята съвсем очевадна марионетъчност, че вече е на път да се свали само?
 
Отговорът е именно в липсата на гражданско самосъзнание, на чувство за лична солидарност и отговорност. Защото недоволните от политическото статукво у нас се делят на две групи – едно доста ограничено малцинство, което наистина протестира, и едно доста пространно мнозинство, което също недоволства, но пред телевизора и на кръчмарската маса – в очакване други да оправят нещата, или в очакване някой да дойде отвън и да „оправи” България.
 
„Това не е държава!” – казват те. Само че как това, което не е държава, ще стане държава? Това никой няма да го свърши вместо нас и никакъв външен или домашен спасител няма да ни помогне. Трябва да го свършим сами – и печалното е, че имаме цялата мощ да го направим, но не и необходимата воля за това, не и съзнанието за насъщността на личното участие. Ако в течение не на месеци на протест, а само в един едниствен ден по улиците на София бяха излезли не 20 000, а 100 000 човека, това правителство щеше да е заминало в историята.
 
Тъй че, братко мой, не сме съвсем прави, когато търсим отговора на въпроса „кой” като нещо извън нас самите. Истината е, че нашата собствена пасивност носи солидарно отговорността за позора, в който те – наглите мародери – превърнаха родината ни. Длъжни сме – ако искаме да измием този позор – да жертваме в името на България и част от своето време, да й посветим своя кураж, своята воля за промяна. Длъжни сме да жертваме и себе си, ако е нужно – както са го правели някак делнично, без много едри приказки, нашите деди и прадеди. Длъжни сме да излезем на улицата, да ги пометем, да ги изпратим в историята – и да запретнем ръкави за градежа на една нова България, която да бъде достоен дом за всички ни.

 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional