Свободата днес и тук 17 Август 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Гражданска война!

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Цветозар Томов, http://pik.bg

 

Полудялата власт се плези злокобно на жертвите на прехода

 
 

Живея в София, срещу гара Подуене. И тази картина се разгърна пред очите ми, наблюдавах я от балкона на собственото ми жилище. Хората, пристигащи за митинга на БСП и ДПС. Много, много хора. Няма смисъл да се спори колко са били. Бяха много и се изсипаха изведнъж на гаровия площад, после поеха в нестройни редици по дясната страна на булевард „Ситняково”, облегнали знамена и лозунги на раменете си. Имаше тъпани и музика, но самите хора вървяха мълчаливо, само някои от тях разговаряха помежду си.

 

Картината ме подсети за филма „Обетована земя”. Не за комерсиалната продукция на Гюс ван Сант, появила се на екраните тази година, а за един стар, стар филм на Анджей Вайда. Безкрайната редица от работници, вървящи към опушения завод в мъгливата сутрин. Усещането за безнадежност и примирение, излъчвано от тази картина.

 

Е, не беше сутрин и не беше мъгливо. Но армията, тръгнала да защитава правителството, вървеше със същата умора и примирение. Армията на робите на властта, озъртащи се уплашено в големия град.

 

И тогава разбрах, че страховете ми, че могат да станат сблъсъци между тези хора и футболните агитки на „Левски” и ЦСКА, че може да има ексцесии между тях и студентите, окупирали Университета, са излишни и напразни. Разбрах, че тези хора търпеливо ще си свършат работата, после ще се пръснат из града, търсейки обратния път към домовете си. Точно както работниците от филма на Анджей Вайда се разпръсваха на излизане от завода, за да потънат – всеки сам – в сгъстяващия се мрак на свечеряването. Защото те са заедно само в общото си нещастие.

 

Това, което се случи на 16 ноември, е последната възможна студена фаза на гражданската война в България. Управляващите извадиха на улицата последния си стратегически резерв – своята социална и политическа база, като по този начин показаха нагледно в какво искат да превърнат тези, които се бунтуват срещу тях. Хората, чрез чиято уморена воля и насилена безпросветност легитимират властта си. Извадиха този резерв, за да демонстрират мощ. Имат я, тази мощ.

 

Не знам как е било в Пловдив, на опозиционния митинг на ГЕРБ. Но не изключвам картината на тамошния митинг да може да ме доведе до същите мисли. Смачканите от живота хора в България са твърде, твърде много. Те могат да пренесат чрез уморените си нозе само интересите на този, от който непосредствено зависи живота им. Ничий друг интерес, най-малко собствения. И паритетът в политическото влияние на ГЕРБ и БСП, който социолозите измерват, показва само, че на местно равнище, там, където протича вялият всекидневен живот на смачканите хора, властта между ГЕРБ и БСП е разделена.

 

Политическата война между управляващи и опозиция не е войната, която ме плаши. Тя се води отдавна и отдавна е в центъра на публичните страсти и копнежи. Тя е война между господарите на малкия ни свят. В нея придобиват неясния си смисъл думичките ляво и дясно, легитимно и нелегитимно, закон и ред.

 

Новото е само в това, че жертвите на тази война напълниха площадите в двата най-големи града на България. Досега тези жертви бяха използвани главно в индианска нишка пред изборните урни. Получаваха скромния си пай за участието си в поредното преразпределение на властта на господарите, който еволюираше постепенно от капачки за буркани в далечните първи години на прехода, през прясно произведна бира и кебапчета, до новички, току-що напечатани петдесетачки.

 

Тази безкрайна редица от хора, която видях в слънчевото пладне на 16 ноември, се състои от истинските жертви на криминалния преход в България. Поклон пред тях, защото благодарение на търпеливото им примирение в един живот, който за много от тях е на границата на физическото оцеляване, все още не сме се избили един друг. Няма защо да ги корим нито за поредната илюзорна надежда, че най-после са се появили добрите господари, нито за не по-малко илюзорната им вярност към бившите господари. Няма защо да ги корим и за това, че „демокрация” е думичка, която ги отблъсква и плаши, и че гледат с непреодолима подозрителност към всеки, който е заклеймен от телевизионните екрани като виновник за мъчителния им живот.

 

Но трябва да забележим, че вече сме в гражданска война. И това не е война за власт между два политически клана, както се опитват да ни убедят управляващите, а война на тези, които все още – независимо на каква цена – са съхранили достойнството и самочувствието си на граждани и свободни хора – срещу онези, които искат да ги превърнат в поредните жертви на своята политическа война. Гражданските протести, от юни насам, са спонтанна борба за човешко и гражданско самосъхранение на хората в този страна, които все още имат копнежа да живеят свободно, колкото и невъзможно да изглежда. Който не разбира това, не може да разбере какво става в България.

 

Този нестроен граждански бунт се размива непрекъснато от маса неща – от това, че твори биографични шансове за преминаване в „света на господарите”, от опитите на всякакви партийци да проникнат в него, било за да го опорочат, било за да го контролират, от това, че не може да изкаже на глас какъвто и да е единен проект за бъдеще, от страха от радикализация, от полицейския натиск върху него, от обратната истерия, която този натиск поражда, от това, че е бунт на едно смаляващо се и разединено малцинство.

 

Какво ще стане с него, не знам. Но знам, че ако полудялата днешна власт не схване, че трябва или да престане да се плези със злокобна ехидност на гражданите в България, които не я искат такава, каквато е, и да започне смирено да се подчинява на тяхната обща воля, студената гражданска война ще стане гореща. Защото криминалният български политически елит може да противопостави на този бунт само своите жертви и откраднатите от тях пари.

 

Досега беше свикнал да го прави само на избори. Сега си позволи да го направи по улиците на големите градове. А това е опасна стъпка. Защото след нея няма друга.

 

Другото, което може да се случи със съсипаните от престъпната ни държава хора, е да заменят примирението на роба с неговата вековна злоба, както някога беше казал поетът.

 

И тогава просто не искам да си представя какво ще стане, ако тези хора отново излязат на улицата в някое ноемврийско пладне.

 

Във всеки случай още се надявам, че нещастниците, заграбили властта, ще спестят на себе си и на нас това изпитание.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional