СЕГА МУ Е ВРЕМЕТО!

1.

Ще започнем направо с излагане на основната си теза: либералната демокрация в България не се получава.

Ако използваме образно сравнение, тя прилича на вносно дръвче, засадено на българска почва, което расте лошо, боледува и дава незрели и некачествени плодове. Като маслина, пораснала северно от Петрич.

Разширения поглед показва, че проблемът не е само местен, а повсеместен. Повечето латиноамерикански държави съществуват още от началото на 19 век. Техните конституции са преписани от Конституцията на САЩ. Резултатите, обаче, само в единични случаи са подобни на северноамериканските. След дискредитирането на социализма и авторитарната му държава в края на 20 век много общества по света се насочиха към либералния тип демокрация с различен успех. Някои от тях успяха, други  - не. Общата картина на неуспеха по този път е сходна. За пример ще дадем два, на пръв поглед несъпоставими случая – “нежната революция” в Източна Европа и т.н. “арабска пролет”.

И в двата случая имаме кризи на дългогодишни диктатури. Те се развиват по еднакъв начин. Изпадналата в криза диктатура е атакувана от някакво реформаторско малцинство, което желае – и успява – да наложи демократизация на страната. Демократизацията означава свободни избори, които, очаквано, биват спечелени от ретроградното мнозинство. Това мнозинство не споделя ценностите, за които реформаторите се борят. То ги е подкрепило при свалянето на диктатурата, водено от свои собствени желания и разбирания. В арабския случай това мнозинство довежда на власт ислямисти, в източноевропейския – комунисти и други привърженици на статуквото. Така демокрацията се самоунищожава, реформаторското малцинство не може да се примири с това и страната изпада в нова криза или поредица от кризи. (Там, където е налице реформаторско мнозинство, както става в страните от Централна Европа, развитието, естествено, е съвсем друго. Няма да разглеждаме този случай.)

Дали и как може да се излезе от този порочен кръг на усилия и провали (в конкретния български случай) е целта на настоящото  изследване.

Българския случай

В това отношение България е граничен случай. Тя се оказва първа в промените на Балканите през 1989 – а това автоматично означава и на териториите източно от тях. Тя започва промените с много силно реформаторско малцинство, което навремени се превръща и в мнозинство. Нека припомним: България и Румъния са първите източноевропейски страни, откликнали с действия на нежната революция и изпреварили останалите такива с години.  На първите свободни избори през 1990 в Румъния комунистите печелят две трети от гласовете, докато в България – едва половината, и от на избори, които и до днес изглеждат съмнителни. По същото време в останалите балкански страни и СССР все още нищо не се случва.

Опитът, обаче, показва, че за да има успех, - ако вземем за пример Централна Европа - това реформаторско мнозинство трябва значително да надвишава ретроградните сили, поддържащи бившия режим. В тези страни на същите избори комунистите получаваха по 10-15% от гласовете.

Очакванията, че българското реформаторско малцинство ще се развие до устойчиво мнозинство се оказаха илюзорни. В резултат на лошите икономически условия и масовата емиграция (засегнала най-силно най-активните и образованите) то дори намаля.

Така днес крайния резултат от този процес е нещо, което мнозина описват с термина “фасадна демокрация”. Инструментите на парламентарната демокрация се ползват прилежно, но това води до прикрито управление на една олигархия от милиционерски тип, подкрепяна осезаемо от външни сили. Милиционерски, защото тази олигархия произлиза предимно от средите на бившата тайна полиция, а външната сила са руските имперски интереси.

Според Мизес фундаменталните политически институции на либералната система са: управление на мнозинството; търпимост към различните възгледи; свобода на мисълта, словото и печата; равенство на всички пред закона. Ако приемем това за критерий, излиза, че такава система в България просто няма: настоящото правителство е избрано с гласовете на една четвърт от избирателите; налице е медиен монопол и свобода на словото има само в обществените мрежи на Интернет; а подкупността на съдебната власт към която Конституцията предвидливо е причислила и прокуратурата, е пословична. При това положение търпимост към различните възгледи може и да съществува без опасност за статуквото - те просто не могат да бъдат чути.

Това състояние е устойчиво и самовъзпроизвеждащо се, защото е културно обусловено. Именно културата, а не политиката, решава дали дадено общество може да се възползва от предимствата на либералната демокрация.

Кои културни особености на българското общество се оказват токсични за либералната демокрация? За да разберем, ще се обърнем към класиците на социологията.

По-горе споменахме за управлението на мнозинството като едно от необходимите условия за съществуване на либерална система. Това можe да внесе объркване. В действителност, мнозинството не може да управлява непосредствено. Дори да намерим някакъв начин то да взема управленски решения, всички тези решения ще бъдат грешни.

Под управление на мнозинството разбираме неговата готовност да се подчини на (а в добрия случай – и да излъчи) някаква власт. Разбираемо, тази готовност ще се обуславя от неговите културни особености. Макс Вебер описва три типа механизми, чрез които се постига съгласието на мнозинството да бъде управлявано и, съответно, три форми на осъществяване на власт: традиционна, харизматична и рационална. Традиционната (в нашия случай) се осланя на ценностите на българското патриархално общество, на отношения, оформили се далеч назад в миналото. Харизматичната се гради върху привлекателността на една личност. Третата, рационалната – върху рационална преценка и подчинение на точни правила, задължителни за всички. Традиционния тип на българска почва ражда андрешковщина и шуробаджанакизъм, сиреч непотизъм. Харизматичния ражда очакване на спасител.

Не ни е известно специално изследване върху разпределението на тези три типа в днешното българско общество, Но с добро приближение можем да съдим за това по електоралните нагласи на населението.

Съществува, първо, едно голямо консервативно ядро от привърженици на бившия комунистически режим. То е с постоянен състав, антизападно настроено, ксенофобско (но русофилско), избирателно активно. Основната му идеология, въпреки че официално това не се признава, е съхраняването на собствената му общност. Поведението му е като на етническо малцинство.

Подобна затворена група е и тази на българските турци и/или мюсюлмани. Разбира се, вътрешните й характеристики са съвсем други. Редом със стремежът към съхраняване на общността, в нея се наблюдават силни патриархални отношения съпроводени с инстинктивно подчинение на местния феодал.

Останалите ясно очертани групи са:

Групата на политически инертните. Тя е с частично променлив състав: ядро от постоянно негласуващи плюс лица, временно попаднали в нея. Идеологията на ядрото може да се опише с изреченията: “Нищо не зависи от мен” и “Всички са маскари”.

Групата на търсещите спасител. Тя е с непостоянен състав. Когато няма кандидат за такъв нейните членове се присъединяват към някоя от останалите групи. Но може и да образува временни обединения под формата на политически сили (НДСВ, ГЕРБ).

Носители на традиционния тип отношения са представителите на първите две групи и в по-малка степен – политически инертните. Харизматичния тип е представен в групата на очакващите спасение. Очевидно рационалния тип отношение трябва да търсим най-вече у останалите, необхванати от описаните групи лица. (Разбира се, един индивид може да е носител и на трите вида отношение, като един е преобладаващ.)

Съдейки по изборните резултати, рационалния тип отношение към властта е най-слабо застъпения.

По-нататъшни стъпки

Дотук поставяхме диагноза на българското общество. Очаквано, тя не се различава от множество други, изказвани до сега. Видяхме също така, че неуспехите на това общество по пътя му към либералната демокрация се дължат на културни особености. Има ли изход от това положение?

Преди всичко, трябва да отбележим, че “лечението” на общества се различава от лечението на индивид. Предполага се, че индивидът сам търси лекарска помощ и съдейства на лекаря. То се състои от две стъпки: диагноза и терапия. При лечението на общества не само липсва съдействието на пациента, но е налице и активно противодействие както от негова страна, така и от страна  на външни, заинтересовани от запазване на статуквото сили. Така неизбежно етапите стават три: диагноза, мерки срещу заболяването и мерки срещу противодействието на лечението. Често третото изискване налага да изберем не най-ефикасното лечение, а осъществимото.

Историята предлага примери за общества, успели да се модернизират, въпреки неблагоприятните си културни особености. Това ни дава основание да отидем отвъд диагнозата и да помислим как да проведем лечение.

Реформаторското малцинство

При всички случаи на успешна модернизация наблюдаваме едно постоянно условие: наличие на реформаторско малцинство, което е успяло да вземе властта и да я задържи достатъчно дълго. Очевидно ключовия момент тук е в задържането на властта. Трудния въпрос е, както казахме, не "какво да се прави", а "как да се направи".

Един реформатор в една фасадна демокрация като България, дошъл на власт по законен път, разполага с ограничени средства – парламентарно мнозинство и известен брой постове по върховете на изпълнителната власт, наречени “правителство”. Срещу него ще се изправи с цялата си мощ успоредната власт на олигархията. Тя ще бъде подкрепена от частите на изпълнителната и съдебна власти, държащи на статуквото, от зависимите от тях медии (а други няма), в някои случаи и от президента. Спомнете си какво стана с Филип Димитров, когато се разбра, че той има сериозни намерения да промени нещо. Да не забравяме и упоменатите външни сили. Нашият реформатор ще бъде охулван, демонизиран и саботиран, а ако това не помогне – и физически премахнат.

Но дори и да осъществи някои реформи, той ще се изправи пред друга особеност на демократичната процедура – ограничения мандат. Можем да сме сигурни: ретроградното мнозинство няма да позволи да бъде измамено втори път от него. (Управлението на Саакашвили в Грузия е добър пример за това, а също и за военната намеса на външна сила.)

Това е причината успешните модернизатори да са, като правило, авторитарни режими. За да преодолеят съпротивата на мнозинството те се облягат на някаква сила. В качеството на такава най-често се използва армията. В един от класическите примери – този на Ататюрк – тя остава гарант на промените и след смъртта му. Но като такава сила могат да се използват и други фактори, често неочаквани. В Южна Корея решаващо, вероятно, е било американското военно присъствие. В днешен Китай, парадоксално, такава сила е бившата компартия. При меките авторитарни случаи като Индия или Сингапур, тази сила е по-трудно откриваема, но несъмнено я има, за да овъзможности дългогодишното оставане на власт на едни и същи лица и династическото предаване на властта.

Дотук установихме три важни категории на успешния преход: ретроградно мнозинство, реформаторско малцинство и подкрепяща го сила. Видяхме също, че реформаторското малцинство трябва да задържи властта достатъчно дълго, за да погълне една част от ретроградното мнозинство, да подложи на социална дресировка друга негова част и така да го превърне в малцинство. И че това става най-лесно в условията на авторитарно управление.

Сега трябва да пренесем всичко това на българска почва.

Веднага ще изключим най-често използваната сила – армията. Българската армия, за добро или лошо, отдавна е изгубила способността си да се меси в политиката. Членството в ЕС пък автоматично изключва възможността за авторитарен режим. Единствената възможост е да търсим някаква законна форма на управление на реформаторското малцинство и също такава сила, която да го подкрепя.

За щастие, и не напразно го споменахме, България е граничен случай и не изисква силен авторитарен елемент в евентуално управление на реформаторското малцинство.

Една реална възможност е редуцирането на броя избиратели така, че да се увеличи относителния дял на неговите привърженици. Това ще стане като се отнемат избиратепните права на носителите на традиционния тип властови отношения. Практически то може да се извърши  в няколко посоки: декомунизация с отнемане на граждански права, подобна на денацификацията в Германия през 1946, въвеждане на избирателен ценз, който да отреже достъпа на хора без образование, и/или непознаващи целта и свойствата на представителната демокрация, изкупуване на гласове от държавата и пр. Противно на някои очаквания, тези мерки няма да предизвикат мащабно недоволство у засегнатите. Намаляването на правата на хора, за които думата "свобода" е плашеща, им носи по-скоро облекчение. Големият шум ще дойде от вън – от средите, използващи тези хора за свои политически цели.

Предлаганите мерки са, разбира се, само една от възможностите. Могат да се предложат и други, стига да удовлетворяват основното изискване: продължителна власт на реформаторското малцинство.

Явно е, че тук става дума за установяване на някакъв вид меритокрация. В това няма нищо страшно. В действителност, всички истински (а не фасадни) либерални демокрации по света са в действителност меритокрации, само че не се наричат така.

Последните изречения ще възмутят лицата, които не обичат да назовават нещата с истинските им имена. На тези, които това ги смущава, нека напомним: алтернативата на предлаганите мерки е продължаването на четвъртвековното състояние на периодични кризи. Ако не и нещо по-лошо.

И накрая, трябва да посочим силата, на която да се опре подобно начинание. Мисля, че няма нужда да я търсим. Тя е пред очите ни – силата на непреставащите протести. Тя ще изтече без полза, ако бъде оставена сама на себе си. И е способна да даде неочаквана реколта, ако бъде оплодена с политическа идея като тази.

2.

Досега се занимавахме предимно с теоретичните въпроси на прехода, преминавайки от общия към българския случай. Сега ще разгледаме и някои практически страни на възможния успешен такъв.

Както видяхме, културните особености на обществото са факторът, определящ степента на приемане на либералната демокрация. Тук веднага трябва да отхвърлим възможността за еволюционен подход към въпроса. Културата на един народ се променя много бавно и в непредсказуема посока. Не можем да заложим и на принудителна културна промяна в желаната посока. Не е по силите на един политически режим (а и не му е работа) да стори това. Не е възможен и третия случай – авторитарно управление, потискащо насилствено неблагоприятните прояви на тази култура.  

Остава единствено възможното – управление на реформаторското малцинство, съобразяващо се с наличните културни особености на обществото по начин, който не предизвиква реакция на отхвърляне на демократичните ценности.

Какво разбираме под политика, съобразена с културната среда ще обясним с пример за несъобразена такава. Правителствата на СДС предлагаха на обществото повече свобода, отколкото то можеше да понесе. Мнозинството възприемаше това непознато състояние като заплаха за самите устои на своето съществуване. Образно казано, те плашеха обществото със свобода. Резултатът е, че днес главите на тези правителства са мразените от най-много хора политици в страната.

Не можем да упрекваме тези правителства за стореното. Всеки друг реформатор на тяхно място би постъпил по същия начин. Но можем да направим изводи от станалото. Например, че едно евентуално управление на реформаторското малцинство трябва да бъде щадящо спрямо ретроградното мнозинство. Не трябва да му обещава свобода, а зависимост. Мерките, насочени към повече свобода трябва да изглеждат като мерки, които я ограничават. Върховенството на закона трябва да се възприема като действие на силната ръка на държавата. Отварянето към света трябва да бъде маскирано като затваряне. Стъпката напред – като стъпка назад.

Общоизвестен факт е, че има много неща, които човек по-лесно би направил, отколкото би си представил, че прави. Има също така множество неща, които човек не би направил съзнателно за нищо на света, но няма и да забележи, ако ги стори без да знае. Този факт илюстрира целта на културно съобразената обществена терапия – множество индивиди неусетно да се озоват в състояние, което не биха приели съзнателно. А когато това стане, нещата вече могат да се назоват с истинските им имена.

Автентичната десница - ако наречем така хората, изповядващи идеята за либерална демокрация в чистия й вид (и, следователно, съставляващи есенцията на реформаторското малцинство) – не прие този подход и в резултат стигна до състояние да не бъде парламентарно представена. Мнозинството от хора с десни убеждения избра  друго предложение, направено на по-приемлив език – това на ГЕРБ.

При това положение пред тази десница има малко възможности. Една е да остане като бутилково изделие в българския политически живот, бидейки само отправна точка в неговата координатна система. Друга възможност е да се опита да използва недостатъците на настоящата политическа система в България, като ги превърне в предимства за себе си.

Един такъв недостатък на политическия пейзаж е възможността, предоставена от Конституцията, малки партии да играят ключова роля в образуването на парламентарно мнозинство и да диктуват политиката му. Днес разпределението на силите е такова, че никоя партия не може да получи самостоятелно мнозинство.

Друг недостатък е, че ГЕРБ е партия без идеология – ако не приемем за такава желанието за власт заради самата власт.

Тук ще посочим един тактически ход, способен да доведе до начален успех на реформаторското малцинство. Подозираме, че той е и единственият практически осъществим. Ако една партия или коалиция на автентичната десница осигури мнозинство на ГЕРБ, тя ще направи две важни неща: ще му услужи с идеология и същевременно ще се превърне в остен, подкарващ коалиционния си партньор в правилната посока.

Мнозина привърженици на тази десница ще се възмутят като прочетат това. Авторът признава, че също прави този анализ с известно чувство за отвращение. Това повдига извечния въпрос дали целта оправдава средствата. Не трябва да забравяме и възможността за обратно ерозиращо влияние на ГЕРБ върху коалиционния си партньор.

А разсъжденията за политиката спрямо ретроградното мнозинство направо ще бъдат окачествени като цинизъм.

Всичко това е така, с изключение на цинизма, който в същност е проява на реализъм. Остава увереността, че творческото малцинство в страната, към което е отправено настоящото изследване, ще разбере за какво става дума.