САМОТНИКЪТ БЪЛГАРИН

            На повечето колеги, дето търкат перата в опити да изяснят българското чудо, всичко им е ясно. Или поне основните неща. Признавам, че вече не съм сред тях. Преди двайсет години ни беше ясно, че трябва да мине време, докато се утаят нещата, обстановката се избистри и българинът провиди бъдещето или поне настоящето си. Е, цяло поколение време мина. На някой нещо да му се е избистрило? Поне на мене ми става все по-мътно.  Съвършено необяснимо е поведението българско – тотално самоубийствено, и при това толкова уверено в правилността на самоубийството като единствена възможна постъпка. Не виждам аналог в познатата ми история на континента; може би само масовото възприемане на хитлеризма в Германия преди години. От което германците поколения наред вече се срамуват индивидуално, групово и общодържавно.

            Но германците са колективен народ. Може би тогава колективният бяс е спомогнал, подобно на епидемия, за прихващането на болестта. Доброволно, до голяма степен.  Българинът обаче няма колективистичния дух на повечето европейски народи. Векове наред той е оцелявал поединично, в краен случай семейно, в рамките на дребната общност или задругата. Станал майстор в това оцеляване, той храни недоверие към общите начинания, особено ако са ръководени от другиго. Ах, това ръководене! Защо открай време всеки от нас е убеден в собствената си пригодност за водач и пълната неспособност на всички останали в това поприще? Колко чети още навремето са се разтурили, колко въстания са пропаднали, колко партии и правителства са се провалили само поради желанието на членската маса да стане, всеки поотделно, водач? Както биха рекли българските русофили, които като правило не знаят руски, и в канце канцов за войвода всеки е готов.

            Нека припомним един скръбен факт от близкото минало. След 89-та главният проблем на комунистите се наричаше БЗНС. Партия с грамадна членска маса, отлични структури, обединяваща силата на некомунизираните селяни, българските турци в това число; мощна организация, която само да се надигне, щеше да помете всичките комунисти с лъжите, парите и танковете им. Какво стана ли? Само за няколко месеца тази партия бе нацепена на трийсетина тресчици от трийсетина продажни мекерета, все водачи, лидери и председатели на себе си. По милион да са им дали, ето как за трийсетина сребърника лъжеземеделските юди решиха главния проблем на комунистите; след което вкупом се изпокриха да храносмилат. И никой от огромната земеделска маса не грабна сопата да натири ментарджиите, дето се биеха в пилешките гърди, че само те са правоверните земеделци, останалите, естествено, са маскари.

            Защото съвсем в зародиш е колективното мислене, което изисква колективни действия за постигане на колективното благо и нищо повече. Просто и ясно; но понякога имаш насреща си толкова прости глави, че и най-ясното става мъгливо и недостижимо.

            И в дъното на всичко прозира причината – българската тъжна, вековна космическа самота.

            В самотата си българинът намира убежище; там той оцелява индивидуално. Изключенията – никак немалобройни – бяха организирани, т.е. погълнати в блатото на червената партия, и до ден днешен, дори и зарязали формалното си членство, спъват и най-плахите опити на обществото да се окопити и да тръгне напред.

            Колкото и да са различни тези групи, имат и доста общи черти – все пак се състоят от едни и същи българи. И една от общите им черти е липсата на нужда от свобода.

            И запененият глупец, съскащ през халтавото чене „Бесепе-е-е!”, и мълчаливият мизантроп, заключен доброволно сред екзистенциалните си проблеми, страдат – или са благословени? – от тази липса на потребност. За едните свободата е опасна, плашеща, тя застрашава господството на партията-хранилка, дето все пак пуска по нещичко в копанята – или поне обещава. Другите вече смятат свободата за недостъпна или поне на доста висока цена, срещу която ще получиш шепа въздух. А по средата между тези групи се мятат жадните за свобода, мечтателите за бъдеще, вярващите в тържеството на доброто – все някога.

            Все повече си мисля, че индивидуалната свобода е невъзможна без общата. Сигурно защото свободата, освен всичко друго, значи и да си извън зависимостта от тези две групи същества,  които ни засмукват надолу като подвижни пясъци. Но как, по дяволите, да се освободим от тях? Чакахме едно поколение – първите още не са измрели. Блатото пък на инертните домашни псувачи като че ли нараства пропорционално с намаляването на населението. И като слънце над безрадостната българска действителност сякаш е изгряла вълшебната дума Московщина – движещата сила на битието ни днес и завинаги.

            А наоколо щъкат безумни окаяни пишман политици и всяка трета дума в мръсните им уста е България. Видите ли, всичко било в нейно име, защото само те я обичали. Кого обичате бе, майкопродавци, кого обичате бе, некрофили – агонизиращото й тяло ли? Кого обичате бе, мародери – България ли, чийто труп отсега сте разпродали?

            Дълъг е пътят към Свободата. Не са много народите, които са го извървели. И те знаят – тази битка не затихва никога. Няма по-ценно достояние за Свободата, но и цената е скъпа. Битката е ден след ден, педя по педя, стъпало по стъпало. В нея няма застой; всяко спиране е крачка назад.  Ние правим първите, несигурни още, но верни стъпки; нека не спираме. В нашите ръце могат да се окажат първите резултати,  да откъснем първите плодове; какво чакаме? И току виж в близко време видим репортаж от митинг пред Централния затвор: хленчещи бабички размахват плакати с надписи „Свобода за Сергей, Първанов и Ахмед!” и ни плашат със съда в Страсбург – не че знаят какво е това Страсбург. А пък тъй нареченото Движение за права и свободи да е станало гражданска инициатива за подкрепа на мъже, малтретирани от жените и тъщите си.

            И ред подобни малки, приятни победи, дето ще подслаждат пътя ни към истинската, същинската гражданска свобода.