Беше задушна лятна вечер, само няколко дни след автобусната екскурзия на “другата България” до София. Подръпвах бавно от цигарата и, изправен на стъпалата на паметника срещу парламента, наблюдавах тъжно шествието. Въпреки данданията, въпреки хилядното множество, още тогава се усещаше онова възкисело чувство на безсилие и отчаяние, което тепърва ще има да ни тласка към летището. В омерзението си хората бяха обърнали гръб на всичко и на всички. Без лидери, без партии, без насилие, без опозиция, без провокации, без нищо … Светът ни се беше свил до малката чертичка, заключена между Министерския съвет и Орлов Мост. Бях зарязал мислите си да се мотаят наоколо като бездомни кучета, когато изведнъж една от тях ме ухапа до кокал:

Да го д*ха Цар Освободител! НЕ СЪМ му признателен вече!!!

Осъзнал тази лична истина, моментално се засрамих вътрешно! Наистина, що за говедо трябва съм, щом не желая да падна по корем от благодарност пред някакъв чужд цар за нашето собствено Освобождение??

Изведнъж толкова неща си дойдоха на мястото! Изцъкленият поглед на Царя, втренчен от високо към наведената пред него, скучновата сграда на Парламента – символ на нашата независимост. Хилядното множество, тъжно влачещо нозе в краката на коня му по булеварда, наречен отново на неговото име – Цар Освободител. А малко по-нагоре един прекрасен храм, неясно защо, все още носещ името на един чужд за България руски княз – “Александър Невски”.

Момент, кой е Александър Невски? Какво общо има той с мен, с моя народ и с моята история?? Защо “Невски”, а не например Евтимий Търновски, Паисий Хилендарски, Йоан Рилски, па дори и ако щете – Кирил и Методий? Защо? За паметника на Съветската Армия (и другите подобни) дори и няма да говоря, друго искам да кажа.

Гротеската на символите, веднъж видяна с широко отворени очи, не може да бъде забравена. Не може да бъде и простена. Русофилството у нас отдавна е минало границите на “приятелските връзки в културната сфера“. Вече трябва да заговорим за тежка форма на русофилия, за национално предателство и за “тиха окупация“. Тази перверзна “любов” към Русия, подобно на любовта на куцо куче към жесток стопанин, е нашата голяма драма. Насаждана повече от столетие, и особено по времето на комунизма, тя се е превърнала в инстинкт за преклонение. Отместила встрани собствените ни национални символи, тази грозна форма на “раболепно себеотдаване” ни обрича на още десетки години кретане между Европа и Азия.

Казах по-нагоре, че съм почувствал вина за това, че признателността ми се е изпарила. Глупости, не съм виновен аз! Виновни са онези, които ме накараха да избирам между моята хипотетична благодарност към “гео-политическите” събития  и националната ми гордост. Виновни са онези отродници, които вече стотина и кусур години ме убеждават, че не сме народ, а стадо от вечно признателни овце, безпомощни без подаянията на Москва. Това са онези същите, заради които се налага сега да марширувам в краката на осрания от гълъбите кон на руския цар. Виновни са предателите, които оцвъкаха България с бронзово-каменни фетиши на една друга, чужда на мен държава, а не аз!

А трябваше пред парламента, свъсил поглед, да стои изправен Левски …