МИСЛИ, ПРЕДИЗВИКАНИ ОТ СЪБИТИЯТА В БОРЕЩА СЕ УКРАЙНА

Ще спомена отново за така наречения Славянски събор в София. Било е през 1910 г.  В Народния дом Пенчо Славейков говори против събора – една проява на стародавния руски империализъм и на патологичната идея, че славянските народи трябва да бъдат подчинени на руския. Пригласящи на тази мракобесническа идея у нас е имало и тогава, има ги и днес в лицето на цялото идиотско войнство от подлоги във властта, в някои от партиите ни и къде ли не още. 

Левски казваше, че въпреки многото ни страдания, пак не сме си извадили поуките. Не се научихме и това е нашият позор. Затова и няма да ни уважават, затова и ще ни презират, щом не се опълчихме на кремълската идея, че трябва да бъдем “троянския кон” на Русия в Европейския съюз.

Та ето един-два цитата от речта на Пенчо Славейков, една реч, каквато може да произнесе само духовен първенец на нацията ни, истински патриот и демократ, свободомислещ дух, почитащ прогресивното в руската култура и нация и презиращ мегаломанията, месианството и империализма на руснаците, изповядващи кредото на имперския Азиатски департамент:

“Светлината, която иде от едно ново течение в живота на славянските народи, светлината от едно единение на всички славянски народи, върху принципа “свобода, равенство и братство на всички славянски народи” – принцип на Пражкия събор на неославистите и задължителен за Славянския събор в София.
Но – но- но за това няма указания, от ония, които чакат указания.
Какви? Руският вестник „Московские ведомости” ни го казва явно: Нам не ни трябва взаимодействие, а подчинение. Българският вестник „Ден” препечатва това и псува ония българи, които вадят пред съвестта на българския народ задкулисната история на тоя Славянски събор и заявяват, че измяната на неославянското дело е свикването по тоя начин на събор в София и възвръщането към умрелия славянофилизъм в Русия, към гнетението на отделните славянски народи, към това, което е най-противно на основния принцип на неославизма, високо, хубаво и благородно прогласен на Пражкия събор, в 1908: “Всяка славянска народност на своята земя да закрепява и да самоопределя своя живот, да брани своя брат, а не да го унищожава”.

“Политиката на наши и чужди мракобеси се състои накратко в унищожението на едни за храна на стомаха на други, и още в културното гнетене, и политическо, на всичко, що е честно, свободолюбиво и прогресивно по дух и мисъл и у нас дома, и у тях си дома.”

“И нека се надяваме, че бобчевщината у нас в България и в другите славянски земи скоро ще изчезне и ще бъде изравнен пътя за истинското славянско единение, с което сега се подиграват народняшките гамени начело с председателя на Славянското дружество в София, г. Бобчева!”

Както се казва, коментарите са излишни. Но все пак още няколко думи от мен:
Идиот трябва да си, за да не разбереш, че от времето на Славянския събор през 1910 година до днес нищо не се е променило в мисленето на Кремъл, както и в мисленето на “русофилската” сган у нас. Какво ти братство и каква ти славянска солидарност! Вместо да си оправят нещастната държава, тръгнали да се бъркат в живота на Украйна! Както го направиха през 1968 година с Чехословакия. Протестират, ако боядисаме паметника на съветската армия, сякаш е тяхна собственост. Наричат ни “троянски кон”. Оплакват ни в калташката си преса, че сме нещастници, защото сме в Европейския съюз. Загрижени за Украйна, дават й съвет да не влиза в Европа, защото ще я сполети съдбата на мизерстваща България...
Но Бродски беше казал, че предпочита да бъде най-бедният в една свободна и демократична страна, отколкото богаташ в една деспотична държава.

“Братушки”, оставете Украйна на мира, оставете ни и нас! Кирякстефчовци, “русофили” и всички други, дето изповядвате Тютчевата мисъл, че Русия трябва само да се обича, а не да се разбира, престанете, престанете! Прочетете речта на Пенчо Славейков, прочетете “Строителите...” на Симеон Радев, прочетете написаното от Захарий Стоянов и преди него от Раковски... Прочетете, за да разберете това, което не сте разбрали и което поради моралната ви и умствена недостатъчност никога няма да разберете...



“Гнетенето на отделните славянски народи” и на народите, до които имат наглостта да се доберат – с пари и подкупи, с танкове или по друг начин – това са били въпросните, това и ще останат, ако не се намери сила да ги вразуми.

ДАНО УКРАЙНА ДА УСПЕЕ! И БЪЛГАРИЯ ДА УСПЕЕ!

Б.К.
---------------------------------------------

КРАТКА ИСТОРИЯ НА УКРАЙНА

Когато Първата световна война и Руската революция от 1917 г. разтърсват Австрия и Русия, украинците се оказват между двете разпадащи се империи. През 1917 и 1918 г. възникват няколко отделни украински държави – Украинска народна република, Хетманат, Западноукраинска народна република, Украинска съветска република.

Украйна претърпява поражение в Полско-украинската война. Не успяват и съвместните усилия на Йозеф Пилсудски и Симон Петлюра да спрат настъплението на червеноармейските войски от изток. В края на Полско-руската война Рижкия договор от март 1921 включва западните части на Украйна в Полша, а основната част е присъединена към СССР.

В началото на 20-те години украинската национална идея се възражда и дори се разпространява в обширна територия с традиционно смесено население на изток и юг в Украинската Съветска Социалистическа Република. Предприета е широка кампания на украинизация. Новосъздадената широка образователна система, базирана на украинския език, довежда до ограмотяването на предимно украински говорещото селско население. Експлозивно нарастват публикациите на украински и се усеща подем в целия културен живот. В същото време урбанизацията украинизира градските центрове.

В средата на 20-те години съветското правителство започва да се стреми към отнемане на относителната автономия на Украйна. През 1925 г. начело на комунистическата партия е поставен Лазар Каганович, който отстранява от управлението най-видните привърженици на украинизацията, като Микола Хвилови и Олександер Шумски. През 1929 г. е предприета кампания срещу „националистите“ в партията, като чистките продължават до 1934 г.

През 1928 г. съветското правителство обявява първия петилетен план, поставящ си за цел индустриализацията на страната. Украйна е сред най-засегнатите райони, като през следващите години градското население нараства от 19% на 34%. Индустриализацията е съпътствана с масова колективизация. Насилствената колективизация има опустошителен ефект върху производителността в земеделието. Въпреки това, през 1932 г. съветското правителство увеличава квотите за доставки на храни от Украйна с 44%. Според съветското законодателство членовете на колхозите не получават никакво зърно, преди да са изпълнени задължителните доставки към държавата, което в много случаи е невъзможно и предизвиква масов глад. Според различни оценки жертвите на бедствието, наричано Голодомор (буквално преведено "Гладомор"), са между 4 и 7 милиона души.

Опустошеният от войната Киев – 1941 г.
Когато силите на Оста навлизат в Съветския съюз през лятото на 1941 г., много украинци, особено в западните области, които са под руска власт само от две години, посрещат германците като освободители, като някои се надяват да бъде създадена автономна украинска държава, много украинци са били назначавани от немци, като охранители на руски концлагери. Политиката на германците първоначално дава известни надежди за това. Въпреки това, след началния период на известна толерантност, политиката на германците рязко се променя и украинското национално движение е смазано. Германската администрация не прави сериозни опити да експлоатира потенциалното недоволство от съветската система, като колхозите и принудителните доставки на храни са запазени. Както в цяла Европа, и тук се провежда системен геноцид срещу евреите, а много украинци са депортирани за принудителен труд в Германия. Общият брой на цивилните жертви в Украйна по време на войната се оценява на 7 милиона души, включително над 1 милион евреи, избити от германците и украинските националисти. Много цивилни стават жертва на принудителен труд и дори избиване на цели села за отмъщение за нападения срещу германски части. Освен това в Украйна се провеждат някои от най-активните военни действия в хода на цялата война – от Киевското обкръжение, където са пленени над 660 хиляди съветски войници, и отбраната на Одеса до пресичането на Днепър от съветските войски.

През следващите десетилетия в Украйна се концентрират голямо количество съветски военни бази, оборудвани със съвременно въоръжение. Страната става важен център на тежката промишленост - военна промишленост, въгледобив, металургия, химическа промишленост, енергетика. Някогашната казашка степ в Днепропетровска и Запорожка област се превръща в свръхиндустриализиран район, което има значително въздействие върху околната среда и здравето на хората. За нуждите на енергетиката река Днепър е трансформирана в поредица от огромни язовири. На 26 април 1986 г. в северния град Припят се взривява един от реакторите на Чернобилската атомна електроцентрала. Чернобилската авария е най-тежкият ядрен инцидент в историята. Тя предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от Съветския съюз, Източна Европа и Скандинавия. Обширни райони в Украйна, Беларус и Русия са замърсени, а около 200 000 души са евакуирани от родните си места.

Независима Украйна
На 24 август 199 г., в хода на разпадането на Съветския съюз, Украйна обявява своята независимост. Тя става един от учредителите на Общността на независимите държави. На 1 декември 1991 г. референдум утвърждава с голямо мнозинство независимостта на страната. Съветският съюз официално спира да съществува на 25 декември 1991 г. и суверенитетът на Украйна е признат от международната общност.

На 8 декември 1991 г. Украйна, Беларус и Руската Федерация подписват в Брест т. нар. Беловежко споразумение, с което казват на света, че СССР не съществува, и създават Общността на независимите държави (ОНД). След разпада на СССР, Леонид Кравчук печели президентските избори в Украйна с близо 60% избираемост. По това време стандарта на живот рязко спада, като брутният вътрешен продукт се свива с близо 60% между 1990 и 1999,[1][2] а нивата на инфлацията достигат петцифрени стойности. [3] Увеличават се престъпността и безработицата.

Вторият президент на Украйна, Леонид Кучма, въвежда нова конституция през 1996 г. През 2004 г. президентските избори са спечелени от Виктор Янукович, но съдът определя изборите като подправени, което предизвиква вълна от недоволство. Това довежда до Оранжева революция, която вкарва във властта Виктор Юшченко и Юлия Тимошенко, а Янукович остава в опозиция. Янукович бива избран за президент отново през 2010 г.