На този ден през 1978 почина Атанас Далчев

Божидар Кунчев

АТАНАС ДАЛЧЕВ няма да повярва никога, че когато човек се отказва от себе си и резигнира, ще има живот, по-различен от живота, какъвто е бил винаги. Затова и толкова набляга върху трагичните теми, които преобладават в изкуството и философията на ХХ век. Но Далчев винаги е бил привързан към живота и сякаш за него се отнасят думите на Албер Камю, че “в привързаността на човека към живота има нещо по-силно от всички неприятности на света” . В тази привързаност на Далчев отчетливо се чува гласът на плътта и не по-малко жадният за истина глас на духа, който звучи в “Молитва”, “Ангелът на Шартър” и само там ли. Затова поетът е бил обречен да успее. Философът Мамардашвили е прав, че човек се освобождава дотолкова, доколкото сам е направил “своя път, освобождавайки се отвътре, защото всяко робство е самопоробване”. В това е тайната на Атанас Далчев. Той изпитва ужаса на онази нощ, през която преминава търсещият му дух. Изпитва и ужаса на нощта, паднала върху едно прокълнато столетие. Но един ангел винаги бди над него и накрая му открива “пътя към света”. Четейки “лист по лист” онази тайнствена “книга на битието” (”Кукувица”), привлечен от образа на човека и от идеята, че той, стига да поиска, може да превърне участта си в съ д б а, Далчев намира живота.

“Аз не бързам да пиша, както другите, - казва той - от страх, че мислите и преживелиците ми ще останат неизразени. Не само защото нямам съзнание за ценността на своята личност, но и защото съм убеден, че друг ще напише моите мисли и чувства, тъй както на поляната, когато дойде пролет, ще поникнат същите цветя на мястото на повехналите и изгазените”.

Не мога да не вярвам в искренността на признанието му, включително и когато споменава, че нямал съзнание за собствената си ценност. Няколкото ми срещи с поета увериха и мен в изключителната му скромност, в това, че дори се самоподценява. Но мислите и чувствата му, тук не съм съгласен с него, не може да напише никой друг. Защото Атанас Далчев е извънредна личност, която освен другото, разбира, че само сътворилият съдбата си е облъхнат от крилата на ангела, долитащ при малките деца и големите поети.

(Завършекът на книгата ми "Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров", 2003 г.)

МОЛИТВА

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език. . .
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.

1927

ВЕЧЕР

Аз бродя сам из улицата. Бавно
зад покривите като тях червена
догаря нейде вечерта на запад.
И вперил поглед в нея, аз си спомням.
Тя в този час гори и над Неапол.
На зданията най-горните прозорци,
запалени от нея, ярко греят.
Светлее цял Неаполитански залив.
Като трева, полюшната от вятър,
зелените вълни се носят кротко
и в шумното задимено пристанище,
тъй както стадо привечер, мучат
и тежко се завръщат параходи.
Стоят на кея хора в пъстри дрехи
и с благослов изпращат този ден
тъй пълно изживян и тъй безгрижен,
но мене там сега ме няма вече.

Тя в този час гори и над Париж.
Затварят Люксембургската градина.
Една тръба звучи призивно, страстно
и сякаш призован от нея, мракът
над белите алеи слиза леко.
Тълпа деца вървят подир стражаря
и слушат във прехлас и нежна радост
възторжената песен на медта
и всякое от тях желай да бъде
по-близо до чудесния тръбач.
От портите, разтворени широко,
излизат хора весели и шумни -
но мен сред тях сега ме няма вече.

Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там - навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.

1930