Подлите времена продължават

 Продължават, разбира се. Няма и пет месеца, откакто издадох първия том на “Подлите времена”. Време е вече за втори.

Можете да ги усетите с кожата си, ако тя не е вече обръгнала от този четвърт век лъжа и подмяна, с които ни обгърна българският преход. Днес същата тази отровна атмосфера е пак тук и е излъчвана от пак същите източници – но вече в концентрация, която застрашава не само здравето, но и живота на нацията. Ако преди под тежестта на лъжите залитаха само тези, които имаха усет за тях, то днес самата нация е превита под техния товар, тежък дотолкова, че утре може и да грохне, да затъне в блатото под писъка на разбягвяащи се плъхове.

Според Кристиан Вигенин в България ставало все по-хубаво. Толкова хубаво, че нямало причина българите да отиват другаде – например във Великобритания.

Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да приемеш спокойно цинизма на подобни изказвания. България не е просто най-бедната страна в ЕС, тя е и най-нещастната, най-обезверената. Българите не виждат перспектива в своето общо живеене, те гледат на него като на злокобна орис, от която колкото по-бързо се освободят, толкова по-добре. Милиони вече го направиха – останаха тези които нямат шанс: малограмотните, старите – тези, които просто няма как да се реализират където и да било другаде. Остана – с други думи – електоратът на БСП.

И няма как за люде като Кристиан Вигенин тук да не става все по-хубаво. С обезлюдяването на България те – и най-вече тяхната олигархия – бавно, но сигурно се превръщат в монополисти на властта. Те са – както беше казал Доган – тези, които раздават порциона. Са и се канят да бъдат.

В обезлюдената с техни усилия държава това става лесно. Дори протестите срещу тяхната власт, продължаващи повече от половин година, не могат да ги стреснат, тъй като имат под ръка средствата, които гарантират властта им: армията, полицията, лъжата. Демографската катастрофа не ги засяга, защото техния критерий за правото да живееш тук се изразява с думите, приписвани на Румен Петков: “Ние си обичаме Русия, а останалите да си ебат майката!”

Те наистина си обичат Русия. Защото тя им подхвърля сребърниците, срещу които продават България. Ако утре българите изчезнат, ако тази държава западне дотолкова, че вече не остане нищо за изтупване от нейния брашнян чувал – спокойно, има как да се справим и с това. Избралите терминал две ще бъдат подменени; новите руснаци дирят подобни западнали територии за колонизиране – не случайно стотици хиляди от тях вече са закупили недвижими собствености тук, в държавата, която за тях не е чужбина; на която се гледа и до днес като на Задунайская губерния.

Очевидно за всички тях към тези, които трябва да си ебат майката, спадат и българите, които са избрали европейската цивилизована общност като свой геополитически приоритет. Поради което – според същия Кристиан Вигенин – Русия е ключов партньор на България – и ние трябва да работим активно и по спрения от ЕС проект “Южен поток”, и по пагубния за българската енергийна и политическа независимост проект АЕЦ “Белене”. Да работим, докато се самопоробим. Докато българската пета колона постигне своя голям шлем.

Е – някой може и да се мръщи, но това нас вече не ни засяга. Това е посланието, което се крие зад подобни признания. Защото: ако в България няма друга политическа перспектива освен нас, то в световен аспект пред България има такава: вместо на Европейския съюз можем да бъдем членове на Евразийския такъв. Какво – да не би да е лошо? Я вижте Белорус, вижте Украйна...

“Аз обаче твърдя, че вие ръководите най-силния кабинет на България от прехода насам.” С тези думи Лютфи Местан, наместник на Ахмед Доган, се обърна към Пламен Орешарски. Какво величествено признание, какъв щедър жест на професионален ибрикчия!

Има ли изобщо реалността каквото и да било значение след изричането на тези макабрени в лицемерието си слова? Например – че най-силния кабинет на прехода се ползва с недоверието на над 70 процента от българските граждани? Или че на българския премиер му се налага да ползва задните входове, за да се спаси от обичта на българските избиратели? Или че цялото това управление се случва зад полицейски щитове и стоманени заграждания – и че властта няма друг аргумент за своето просъществуване освен самата себе си – освен голия факт, че ние сме на власт и само с кръв ще я дадем? Или че седем месеца след сакралния ход на правителството на 14-ти юни, все още нямо отговор не само на въпроса кой назначи Пеевски, но и кой изобщо управлява тази страна – защото от ръкавите на нейния министър-председател падат стиски слама...

Всичко това става на фона на една знаменита мантра, дъвквана и предъвквана от медийните империи, които крепят същата тази власт: че в България няма алтернатива на това управление. И че ако правителството, не дай боже, подаде оставка и се стигне до предсрочни избори, то тогава – ооох, колко страшно! – тогава ще дойдат на власт отново караконджулите на ГЕРБ. И ще има пак полицейщина, рекет над бизнеса, костинбродски бюлетини и какви ли още не страхотии, които всъщност са до едно съчинени като опорни точки и разгънати от пропагадната машина на Пеевските медии.

А за да не се случи не само утре, но и въобще никога тази зла съдба, се прилага генно инженерство и се изтъпанват политически мутанти, от които наистина да ти настръхне косата, но които пък са жаждувани от всички тъпанари по тези географски ширини – и Дудука вече дудучи за сбор и се заканва да управлява държавата; всъщност защо пък не – след настоящите налудности наистина вече всичко е възможно.

Така става, когато навикваме да живеем в лъжа. Когато се примираваме с нея. Всъщност обаче нещата са много, ама много прости. Всички тези политически мародери се крепят единствено на нашето собствено примирение, на нашето неразбиране, на нашата амнезия. Ако тези повече от 70 процента, дето не ги траят, си подадат ръка, ако загърбят техните мизерни плашила за това какво щяло да стане, ако те не останат на власт, цялата им властова пирамида ще се разлети като направена от карти за игра – и те ще си намерят място единствено на политическото бунище, където всъщност им е мястото.

Дълго съм се питал защо не става така, защо те все успяват да оцелеят – с допотопната си идеология, с изродените си инстинкти, с предателствата и мизериите си. Защо – както беше го написал още в тъмните зори на прехода Ани Илков, орелът на комунизма долетя като социалистически лешояд, за да кълве маймунския труп на държавата – защо “животът се затвори, потъмня, помътня, стана невидим, несъществуващ, престъпен”, защо правим политическа разумност и здрав разум от лъжата, защо накълвания от лешоядския клюн човек се жалва и вони, и ницшеанства, и нищенства?

Отговорът, струва ми се, е очевиден. Защото продължаваме да подпикваме ставащото със своите мъдрословия и да разменяме 77-годишната си баба за нощно шкафче, както беше описал Ани не настоящия, а тогавашния интелектуалец.

Имам лошото чувство, че оттогава нищо не се е променило. Някак си все ни се струва, че си имаме по-важна работа от това да се занимаваме с днешните сволочи и мародери. Че всичко това не ни интересува, че обитаваме едни по-възвишени сфери, че можем да минем и между капките.

Само че има времена, в които стойностите се преобръщат и необходимостта да избереш се изправя пред теб като пропаст – и никакво минаване между капките не е възможно. Няма как да заявиш, че реалността не те интересува, защото тя идва и те изчегъртва от черупката, както примерно Цветан Василев изчегъртва суровата стрида по време на вкусен банкерски обяд.

И не е да нямаш избор – имаш – но той не е между Терминал 2 и това да се превърнеш в храна за лешоядите. Изборът е в това да бъде ли или да не бъде България. Това е въпросът – и този въпрос няма нищо общо с личните ти щения и стратегии за оцеляване. Ако избереш да бъде, трябва да хванеш тоягата. Ако избереш да не бъде, огледай се в огледалото. Вече ти е прокарал клюн, имаш проскубана бяла шия и провиснали криле – с които дори и когато полетиш, няма да видиш небето. Ще виждаш само и единствено своята разръфана, вмирисана, мъртва плячка.