НИЩО

Вчера майка ми даде на всеки от нас по пет лева. Общо 20. Чисто символично. Беше рожденият ден на баща ми, който ни напусна преди 12 години. Това беше решението й да почете паметта му според пенсията си.

Всеки дава каквото може и колкото прецени. По принцип или по други съображения. Осми месец получаваме уверения колко безсрамна може да е властта. Дъно няма. От Украйна и Сирия долитат окуражителни послания за нея. Преди няколко години приехме Асад с (не)дължимите държавни почести. Тези дни пък депутат български пътува за братска Сирия да изрази подкрепа за справедливия му режим. Пак тези дни Агенция „Ройтерс” съобщи, че сред страните, доставящи оръжие за режима на Асад, е и България. Следва държавно отричане, че такива разпореждания няма. Официално може да няма. Но какво ли прави „Ройтерс” горе на черешата.

 Всеки прави, каквото може. Последната „Панорама” излъчи послания. Едно от тях беше обида от вътрешнопартийно предателство, достоверно пресъздадена от Мая Манолова. Тук избърсвам издайническа сълза. Това е нещо ново. Досега публично не бяха се хапали така. Досега бяха монолитни, непоклатими, неразцепими и т.н. – все в тая насока. Прилича на сдъвкване между вълча глутница. Сами направиха пробив в началния си удар.

 Май е прав Николай Флоров:” Старата гвардия партийни десари никога няма да позволи да се лиши от руски пари – много пари!

  Те шетат напред-назад до Русия без никой да ги спре, без никой да ги попита и да им иска отчет. Държавата няма механизъм да държи под око техния шпионаж в полза на Русия, защото още  не знае да се защитава. Тя дори не знае, че трябва да се защитава!» (http://www.svobodata.com/page.php?pid=13062&rid=154).

   България действително няма механизъм да следи дългогодишното и последователно национално предателство. Кой ще го направи, без да се поддаде на разни изкушения или без да е внедрен, както от зората на СДС му бяха внедрени импланти, които изплуваха с тирета или по друг начин.

   Кой ще е този храбрец, на когото с дружни усилия трябва да помогнем. Оценявам и приемам добронамерените съвети на Петър Щурм Константинов към Реформаторския блок. (http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/01/20/2220432_pravilniiat_i_greshniiat_nachin_da_napravish/). Гледам към 22 септември с оптимизъм и надежда за сътрудничество. Така гледам и на отделни лица от други партии. Гледам с надежда към протеста, дето още го има. Снощи бях на него. Далече от лятната си масовост, но с неугасващ живец и непомръкваща мотивация. С усмивки по лицата на биещите барабани момичета и момчета. А може би с най-голяма надежда гледам към студентите. На тях разчитам особено много. Защото, ако утре ГЕРБ, реформаторите или 22 септември се озоват на власт – в коалиция или поотделно, но запеят днешната властова песен на нов глас, ще си заслужат това, което търпят днешните.

  Не могат да угасят пожара на протеста. Той тлее. Мигът на предстоящата жега не може да се отлага до безкрай. Тя предстои както в Украйна и Сирия, така и в България.

   Няма вечно побеждаваща подлост и вечна наивност. Не могат до безкрай да се внедряват, за да са осведомени. Не могат винаги да са една крачка напред. Те – свикналите само да вземат и получават. Да контролират, ръководят и поучават. Да гледат на страната си като на територия и като на круша за безкрайно брулене. Да гледат на народа си като на стадо, подлежащо на постъпателно доене от любимите им монополи. Стадо, което държат да натикат окончателно в една кошара на изток. Тези – родените и живеещи на вимето на властта, от което не си представят, че могат да се откъснат. Тези, за които 20 лева са нищо. За тях и ние, и България сме НИЩО.