Да убиеш протестиращ

„Президентът на Сирия има срещу себе си екстремисти, а позицията на България по този въпрос е остаряла.” Това заяви депутатът от БСП Ангелов след посещението си в Сирия. Като излязъл от фитнес или от сауна. След това проникновение сякаш Нова година пак е дошла, въпреки че от настъпването й мина почти месец. Явно не сме я осъзнали. Така че – да влезем в крак с времето от едно време. Когато имаше една партия в държавата. Когато ръководната роля на тази партия беше гарантирана и неоспорима.

 Ако изборът да се опълчиш на сатрап е екстремизъм, то вероятно очакваното покорство на поданиците и посещението на депутат от страна – член на Европейския съюз, е вопиюща изява на гражданска съпричастност – ако ще и към сегашния сирийски режим.

   Според това, което натвори досега – да лишава от живот поданиците си, несъгласни с него, Асад е в междунардна изолация пред цивилизования свят. Но не и пред временното правителство на България, което обещава нови висини, докато свенливо се разграничава от своя човек – проявил поне искреност.

   И тук у нас някакви „екстремисти” протестират все още. В Украйна вече откриха ловния сезон за протестиращи. Казват, че най-добрият начин да се спасиш от изкушението е да му се отдадеш. Колко струва животът на един протестиращ за политическите бракониери – на власт или в опозиция.

    Как да се противопоставим на бракониерите – независимо какво е агрегатното им състояние в момента. Защото те са хлъзгави и обтекаеми. Защото не могат да са надеждни партньори. Защото им липсва смирение. Защото са убедени в ръководната си роля. Не предлага ли украинският президент постове на опозиционните водачи, за да доузакони тази си ръководна роля. От която да нямат моралното право да го бутнат – нали им е осигурил постове. Та да вземат да се кротнат. Ако можеше да се забрани и на залеза да е оранжев. Да не напомня за една революция през 2004.

      Тези дни привърших разчитането на един ръкопис от 628 страници. Писал ги е моят прадядо – свещеник в Македония и частица от ВМОРО. Докогато му е било възможно, поддържал е националния дух у българите в съперничество с „колегите” си от сръбска и гръцка страна. Уж турците са били общият враг, но току е припламвало ревностно съперничество между последователите на екзархия и патриаршия. Между български и сръбски чети и гръцки андарти. Ръкописът е съвестен разказ на очевидец и участник в събитията преди и след Илинденско-Преображенското въстание. Разказът продължава до края на Междусъюзническата война. Краят на войната Тома Христов дочаква в гръцки затвор. След излизането оттам гърците не му позволяват да се върне във Воден, където е бил духовен водач, нито пък в Солун, където българите са имали нужда от такъв. С една дума – изпъждат го да не пречи на експресния етноцид над българското население. С парахода от Солун до Дедеагач (днешен Александруполис) той пътува в първа класа. На кея присъстват гръцки полицаи да се уверят, че веднъж завинаги се е махнал да не пречи. Финтовете му вече са невъзможни. От Дедеагач се качва на влак в купе втора класа, в каквато обичайно е пътувал по линията. При Свиленград кондукторът го премества в трета класа пред очите на турски ходжа. Обяснима е болката на Тома Христов. На българска територия и от български железничар – заставен да се премести пред ходжата, на когото никой не разваля рахата. След загубената от България Междусъюзническа война.

         На финалните редове от ръкописа сякаш мастилото по избледнелите листове беше кръв от сърцето на прадядо ми.

         Май наистина няма разлика. И в Сирия, и в Украйна, и тук се опитват да ни натикат в трета класа до живот. Без право на глас за протест. Само с право на съгласие.

         След като се прибира в България, Тома Николов Христов не пише повече. Вероятно му е тежала загубата на родната земя, населена с българи. Тежало му е и нещо друго – горчивината от биещите се в гърдите македонстващи, които той нарича прелетни птици. Такива – озовали се в Македония, които при опасност прелитат обратно към свободна България на топло и в безопасност.

         Прадядо ми не е бил ВИП. Не се е смятал абониран никога за първа класа. Два пъти е бил в турски затвор. Вторият път е осъден на вечен затвор, откъдето излиза заради прогласения Хуриет, който впоследствие се оказва кьорфишек. Бил е и в гръцки затвор, за който пише, че е по-лош от турския.

         Дано ми прости, че от негово име писах за събитията след 1913 докогато е бил жив – 1946. За каузата, която почувствах като своя собствена. Това не значи, че с гол в ръката нож ще тръгна да прекроявам границите на Балканите. Асимилираното си е асимилирано. И за непитото България е платила.

    Прадядо ми е бил с ясно българско съзнание. В апогея на победоносната за България Балканска война той посреща в Солун българските принцове Борис и Кирил. Тогава всички българи са били пияни от радост. Пише как стоят под проливния дъжд и пеят.

      От възкръсването си като самостоятелна държава в края на 19-ти век, от началото на миналия България се свива като топяща се снежна преспа напролет. Пролетта е сезон на депресии. Пише, че преследван в Македония се е чувствал по-щастлив, отколкото в свободна България, където реалната връзка с българите, останали под турско, се е губела. Където прелетни птици са парадирали с делото.

      Всичко се повтаря по някакъв начин и в известна степен. При нас фарсът мина. Страшното е, че може би предстои трагедията.

        Последното изречение от ръкописа се отнася за съратниците и приятелите му, чиито разлики помежду им не пропуска да отбележи. То е: „Самата идея за свободата на родината ги обединяваше.”

      Век по-късно, независимо от принадлежността на България към Европейския съюз, не може да се твърди, че тя е свободна.

       Но финалът все още е отворен. Все още. Това го твърди протестът - "досадният" присмехулник на властта.