Едвин Сугарев Защитната мантра на Станишев и компания – за това как никой в БСП не подкрепял проекта на Първанов АБВ – и как на евроизборите споменатият “политически труп” и неговите ренегати щели да вземат максимум няколко хилади гласа, скоропостижно се спихна, отиде на кино.
Истината лъсна при първото представително социологическо изследване след червеното разцепление – това на “Алфа Рисърч”, проведено в периода 18-22 януари тази година. (Впрочем показателно е, че този път голфърските галфони от т. н. “Галъп интернешънъл” не сколасаха да заметат белята под миндера – а може би и те са отписали Сергей Дмитриевич – и нямат вече интерес да го правят.) Оказа се, че ако евроизборите бяха днес, АБВ би взела около 7% от гласовете – или цели две дапутаски места в Европарламента, а благодарение на Гоцевото “тревожене” на партията, същата губи около 20% от своя електорален потенциал – и вече категорично е втора политическа сила – като с 15% се нарежда след ГЕРБ, разполагаща с 17,8% от гласовете.
Иначе казано – мечтата на Сергей Дмитриевич – неговото сламено правителство да получи легитимност чрез вота на евроизборите, най-вероятно няма да се сбъдне. Остава отворен въпросът как кастата на неговите покровители – най-често мислена като триадата Цветан Василев – Пеевски – Моника, ще съхрани контролния пакет от властовите ресурси в България – след като самият Станишев публично заяви, че оцеляването на кабинета Орешарски зависи от този именно вот.
От него впрочем зависят и още доста много неща. Например неговата позиция в ПЕС. След като го търпяха твърде дълго в коалиционен инцест с неофашистката “Атака”, европейските социалисти едва ли ще го търпят и ако за пореден (девети) път изгуби изборите. Да не говорим, че жаждуваната опция да стане новия Ерокомисар от страна на България е вече в областта на илюзиите. Тези загуби предполагат и неговата воля за победа – Станишев дори декларира, че ще изрови земята, но ще спечели тези избори. (Метафората впрочем е забавна – лидерът на БСП и ПЕС като къртица.)
Има обаче и нещо много по-съществено, което при евентуална загуба ще бъде безвъзвратно загубено: властовия ресурс, породен от това да бъдеш доверения човек на Москва. В партии като БСП това не е просто част от възможностите на лидера – това е просто всичко. В контекста на столетницата нещата стоят така: ако Кремъл ти вярва, оставаш на власт; ако обаче изгубиш това доверие – кучета те яли ( в някои случаи паралелно с доверието губиш и главата си: справка – Луканов).
Първанов твърде дълго – в течение на повече от десетилетие – беше безспорният довереник на Москва. В този период самият Сергей Дмитриевич играеше ролята на сламен човек: ако Путин пристигна в София като персонален гост на Първанов – и договаряше с него големия енергиен шлем в пиано бара на Мишо Бирата, то Станишев трябваше да бие път до Москва и да чака унизително часове пред кабинета му, за да бъде приет.
Изглеждаше, че със загубата на президентските правомощия добрите времена за Първанов са поотминали – и че вече не той е силният на деня в отношенията с руснаците. Фактът, че учредяването на АБВ се оказа фалстарт – и че опитът му да си върне лидерството в БСП безславно пропадна, затвърдиха тази хипотеза.
Само че нещата в контекста на петата колона са твърде динамични – и не се знае дали дългият език на рубладжията №1 утре ще достигне блюдото, което е близал до днес. Очевидно проектът Орешарски като римейк на размитата власт на предишната тройна коалиция не потръгна така, както бяха очаквали спецовете на Путин: вместо скоростно култивиране на антиевропейски и про-евроазийски настроения – и вместо скоростно възраждане на бастисаните от ГЕРБ АЕЦ “Белене” и “Бургас-Александропулис”, новата тройна коалиция затъна в протести и скандали – и затъна дотолкова, че всяко по-рязко движение би означавало да се пожертват сакралните шансове за трансформация на Троянския кон на Русия в нов вариант на Задунайская губерния.
Днес тези шансове все още са налице, но реализацията им се бави. Путин обаче не е склонен да чака – тъй като знае много добре, че времето за реставрация на СССР и бившия Източен блок е сега – когато Европа е парализирана от икономическата криза и собствените си проблеми. Ако този момент бъде изпуснат, подобен шанс едва ли някога ще настъпи – и затова бавенето в неговите очи е престъпление.
Поради което – за да се реши проблемът – се постъпва по старата руска рецепта: сменяне на екипа. Досегашните – на кучетата; новите – с пълна подкрепа (включително с ресурсите на целия ченгеджийски апарат; включително с инструкциите на спецовете, приютени от посланик Исаков) – но само ако и те не се спихнат на свой ред. Тогава – и те на кучетата... и т. н.
Всъщност Путин има и още една причина да бърза с разширяването на това, което в неговите собствени бленувания се нарича Евроазийски съюз – и тази причина се нарича Украйна. Загубата на тази огромна страна за неговата кауза е – не ще и дума – повече от болезнена. Но тази загуба има и символичен смисъл: Украйна е живия пример за това как трябва да мисли и да действа един народ, който действително иска да се откъсне от мъртвата хватка на Путиновата сатрапия, от пипалата на извратения и каращисан с олигархически инстинкти неокомунизъм.
Пример, който е особено опасен, тъй като може да бъде прихванат и от руснаците – и това би означавало край на неговия режим. Но също така пример, който може да зарази и българите, да ги накара да осъзнаят, че в мотивите, стратегията и методите на действие на Станишев и Янукович няма особена разлика; че както украйнският наместник на Кремъл отказва на своя народ шанса да бъде част от цивилизования свят и го тласка към малоумния проект за Евроазийски съюз, така и Сергей Дмитриевич, роден тъкмо в Украйна, гражданин на СССР и респективно на Русия до 1996 г., на практика прави същото.
С тази разлика, че България е член на ЕС, а Украйна не е – което е и основната причина режимът на днешната тройна коалиция да се крепи само на полицейски палки, а не на бетеери, снайперисти и гранати със сързотворен газ.
Не трябва обаче прекалено много да разчитаме на тази разлика обаче. Независимо от нея в България може да се случи абсолютно същото, което се случва днес в Киев и други украински градове – ако българите намерят воля и кураж да отстояват свободата си като украинците. Членството в ЕС едва ли ще ни помогне кой знае колко: просто защото за Путин е ясно, че неговата имперска политика може да провирее в една единствена страна от бившия Източен блок – в другите няма никакви шансове.
И тази страна е България.