КОЙ? (ПОДЛИТЕ ВРЕМЕНА – ВТОРА ЧАСТ) Предговор

 Да – не ви лъжат очите: подлите времена продължават. Продължават като книга – изминали са само няколко месеца от публикуването на първия том на “Подлите времена” – и вече дойде времето за втория. Но продължават и като наше настояще – ние продължаваме да ги живеем, сиреч продължаваме да губим живота си в омерзения към тяхното наличие.

 Можете да ги усетите с кожата си, ако тя не е вече обръгнала от този четвърт век лъжа и подмяна, с които ни обгърна българският преход. Днес същата тази отровна атмосфера е пак тук и е излъчвана от пак същите източници – но вече в концентрация, която застрашава не само здравето, но и живота на нацията. Ако преди под тежестта на лъжите залитаха само тези, които имаха усет за тях, то днес самата нация е превита под техния товар, тежък дотолкова, че утре може и да грохне, да затъне в блатото под писъка на разбягващи се плъхове.

 Иначе всичко е наред тук, както винаги. Вървим с твърди крачки към сияйното бъдеще. Според Кристиан Вигенин, министър на външните работи, в България ставало все по-хубаво. Толкова хубаво, че нямало причина българите да отиват другаде – например във Великобритания, която си позволява някакви незрели опасения.

 Трябва да имаш наистина здрави нерви, за да приемеш спокойно цинизма на подобни изказвания. България не е просто най-бедната страна в ЕС, тя е и най-нещастната, най-обезверената. Днес българите не виждат перспектива в своето общо живеене, те гледат на него като на злокобна орис, от която колкото по-бързо се освободят, толкова по-добре. Милиони вече го направиха – останаха тези които нямат шанс: малограмотните, старите – тези, които просто няма как да се реализират където и да било другаде.

 Остана – с други думи – предимно електоратът на БСП.

 И няма как за люде като Кристиан Вигенин тук да не става все по-хубаво. С обезлюдяването на България те – и най-вече тяхната олигархия – бавно, но сигурно се превръщат в монополисти на властта. Те са – както беше казал Доган – тези, които раздават порциона. Са и се канят да бъдат.

 В обезлюдената с техни усилия държава това става лесно. Дори протестите срещу тяхната власт, продължаващи повече от половин година, не могат да ги стреснат, тъй като имат под ръка средствата, които гарантират властта им: армията, полицията, лъжата. Демографската катастрофа не ги засяга, защото техния критерий за правото да живееш тук се изразява с думите, приписвани на Румен Петков: “Ние си обичаме Русия, а останалите да си е..т майката!”

 Те наистина си обичат Русия. Защото тя им подхвърля сребърниците, срещу които продават България. Ако утре българите изчезнат, ако тази държава западне дотолкова, че вече не остане нищо за изтупване от нейния брашнян чувал – спокойно, има как да се справим и с това. Избралите терминал две ще бъдат подменени; новите руснаци дирят подобни западнали територии за колонизиране – не случайно стотици хиляди от тях вече са закупили недвижими собствености тук, в държавата, която за тях не е чужбина; на която се гледа и до днес като на Задунайская губерния.

 Очевидно за всички тях, към тези, които трябва “да си е..т майката”, спадат и българите, които са избрали европейската цивилизована общност като свой геополитически приоритет. Поради което – според същия Кристиан Вигенин – Русия е ключов партньор на България – и ние трябва да работим активно и по спрения от ЕС проект “Южен поток”, и по пагубния за българската енергийна и политическа независимост проект АЕЦ “Белене”. Да работим, докато се самопоробим. Докато българската пета колона постигне своя голям шлем.

 Е – някой може и да се мръщи, но това нас вече не ни засяга. Това е посланието, което се крие зад подобни признания. Защото: ако в България няма друга политическа перспектива освен нас, то в световен аспект пред България има такава: вместо на Европейския съюз можем да бъдем членове на Евразийския такъв. Какво – да не би да е лошо? Я вижте Белорус, вижте Казахстан, вижте Украйна... Пардон, последната засега не я гледайте.

 “Аз обаче твърдя, че вие ръководите най-силния кабинет на България от прехода насам.” С тези думи Лютфи Местан, наместник на Ахмед Доган, се обърна към Пламен Орешарски по повод продължаващото цели шест месеца оцеляване на неговия кабинет. Какво величествено признание, какъв щедър жест на професионален ибрикчия!

 Има ли изобщо реалността каквото и да било значение след изричането на тези макабрени в лицемерието си слова? Например – че най-силния кабинет на прехода се ползва с недоверието на 80 процента от българските граждани? Или че на българския премиер му се налага да ползва задните входове, за да се спаси от обичта на българските избиратели? Или че цялото това управление се случва зад полицейски щитове и стоманени заграждания – и че властта няма друг аргумент за своето просъществуване освен самата себе си – освен голия факт, че ние сме на власт и само с кръв ще я дадем? Или че седем месеца след сакралния ход на правителството на 14-ти юни, все още нямо отговор не само на въпроса кой назначи Пеевски, но и кой изобщо управлява тази страна – защото от ръкавите на нейния министър-председател падат стиски слама...

 Всичко това става на фона на една знаменита мантра, дъвквана и предъвквана от медийните империи, които крепят същата тази власт: че в България няма алтернатива на това управление. И че ако правителството, не дай боже, подаде оставка и се стигне до предсрочни избори, то тогава – ооох, колко страшно! – тогава ще дойдат на власт отново караконджулите на ГЕРБ. И ще има пак полицейщина, рекет над бизнеса, костинбродски бюлетини и какви ли още не страхотии, които всъщност са до едно съчинени като опорни точки и разгънати от пропагадната машина на Пеевските медии.

А за да не се случи не само утре, но и въобще никога тази зла съдба, се прилага генно инженерство и се изтъпанват политически мутанти, от които наистина да ти настръхне косата, но които пък са жаждувани от всички тъпанари по тези географски ширини – и Дудука вече дудучи за сбор и се заканва да управлява държавата; всъщност защо пък не – след настоящите налудности наистина вече всичко е възможно.

 Така става, когато навикваме да живеем в лъжа. Когато се примираваме с нея. Всъщност обаче нещата са много, ама много прости. Всички тези политически мародери се крепят единствено на нашето собствено примирение, на нашето неразбиране, на нашата амнезия. Ако тези 80 процента, дето не ги траят, си подадат ръка, ако загърбят техните мизерни плашила за това какво щяло да стане, ако те не останат на власт, цялата им властова пирамида ще се разлети като направена от карти за игра – и те ще си намерят място само на политическото бунище, където всъщност им е мястото.

 Дълго съм се питал защо не става така, защо те все успяват да оцелеят – с допотопната си идеология, с изродените си инстинкти, с предателствата и мизериите си. Защо – както беше го написал още в тъмните зори на прехода Ани Илков, орелът на комунизма долетя като социалистически лешояд, за да кълве маймунския труп на държавата – защо “животът се затвори, потъмня, помътня, стана невидим, несъществуващ, престъпен”, защо правим политическа разумност и здрав разум от лъжата, защо накълвания от лешоядския клюн човек се жалва и вони, и ницшеанства, и нищенства?

 Отговорът, струва ми се, е очевиден. Защото продължаваме да обхождаме ставащото, да го фризираме с мъдрословията на политическата търпимост. Продължаваме да си мислим, че настоящите политически мародери принадлежат към една цивилизована проевропейска партия, че това, което долита на мястото на комунистическия орел, е не лешояд, а гълъб – с маслинена клонка в човката. Че наследниците на тези, дето веднага след като дойдоха на власт на щиковете на окупиралата страната ни Червена армия, устроиха кървава баня, в която погина кажи-речи целия интелектуален потенциал на нацията, днес доброволно ще участват в собственото си реформиране и цивилизоване; ще се откажат да крадат и да лъжат, ще се покаят за националните катастрофи, които ни прчиниха именно в същия този период на своето мнимо реформиране и цивилизоване – през 1990 и 1997 г. И някак все още в омерзеното пространство на продължаващото и днес четвъртвековно тъпкане на място звучат посланията на Желю Желев: за това как българските комунисти непременно трябвало да участват в прехода на България от комунизъм към демокрация.

 Комунистите – в прехода от комунизъм към нещо друго?... Как ли се вързва това със споменатото тяхно правило, според което тази власт с кръв са я взели и с кръв ще я дадат? Как ще стане с тяхно участие това преминаване на България от абсолютната тяхна власт към нещо друго – със средствата на един задължително безкръвен преход и на една нежна революция?

 При което стана тя, каквато стана – и това ставане е видно именно днес. Преходът от комунизъм към демокрация се оказа преход от комунизъм към неокомунизъм – по алхимичната формула на КГБ, измъдрувана още в средата на 80-те – когато се видя, че Изтокът губи безнадеждно битката си със Запада, и че никаква световна революция няма да има. Формулата, позната под името “перестройка”, за която досега се знаеше, че представлява прехвърляне на политическата власт на партокрацията на икономически релси.

 Премълчаваше се обаче друга една перспектива: след овладяването на икономическите позиции – връщане и на политическото господство, реставрация на някогашния член първи от Живковата конституция под друга форма и в друга формула. Фазата, в която сме сега: на власт и в българския Парламент са БСП и нейните политически изчадия – а извън властта и без политическо представителство са всички, които се надяваха България да се превърне в нормална и достойна за живеене страна.

 Всичко това се случи пред очите ни – пред нашите удивени, недоумяващи очи. Много неща в България се промениха – и ако нещо не се промени, то това сме именно ние – българите, и най-вече – мислещите българи. Някак си все ни се струва, че си имаме по-важна работа от това да се занимаваме с днешните сволочи и мародери. Че всичко това не ни интересува, че обитаваме едни по-възвишени сфери, че можем да минем и между капките.

Само че има времена, в които стойностите се преобръщат и необходимостта да избереш се изправя пред теб като пропаст – и никакво минаване между капките не е възможно. Няма как да заявиш, че реалността не те интересува, защото тя идва и те изчегъртва от черупката, както примерно Цветан Василев изчегъртва суровата стрида по време на вкусен банкерски обяд.

 И не е да нямаш избор – имаш – но той не е между Терминал 2 и това да се превърнеш в храна за лешоядите. Изборът е в това да бъде ли или да не бъде България. Това е въпросът – и този въпрос няма нищо общо с личните ти щения и стратегии за оцеляване. Ако избереш да бъде, трябва да хванеш тоягата. Ако избереш да не бъде, огледай се в огледалото. Вече ти е прокарал клюн, имаш проскубана бяла шия и провиснали криле – с които дори и когато полетиш, няма да видиш небето. Ще виждаш само и единствено своята разръфана, вмирисана, мъртва плячка. 

.  .  .

 Времената, които нарекох и продължавам да наричам “подли”, имат една много специфична и, струва ми се, важна характеристика. Те съставляват края, закономерният край на един период, протекъл по комунистически сценарий и описал неговия пълен кръг – до точката, в която краят се застъпва с началото. Този момент е сега – ние стигнахме там, откъдето бяхме тръгнали: до ситуацията да бъдем обезправени поданици на една насилствена, цинична и подменяща всички ценности власт, която обслужва не български, а чужди интереси, и която се грижи на за хорското, а за своето добруване. Това е точката, в която маските падат и се вижда кой кой е; точката, в която иззад кулисите прозират ясно манипулативните стратегии, които са изпразвали от съдържание живота ни; лъжите и подмените, които са ни били натрапвани вместо реално битие.

 Можем да видим как са се оформяли процесите в този профукан четвърт век от живота на България, как са ни мамили и подмамвали, как са ни провокирали и изправяли един срещу друг. Целият преход към псевдодемокрация кулминира именно тук – в подлите времена – и в тяхното огледало можем да видим как е бил организиран и проведен той, как комунистите са наложили новата си абсолютна власт – можем да видим това без маска и грим, едно към едно.

 Това виждане е необходимо. И е необходимо не само за да разберем своето минало, но и за да не провалим своето бъдеще. За да видим най-сетне комунизма такъв, какъвто е – не само някогашния, но и днешния – като престъпление срещу човечеството. За да разберем колко лесно е да го допуснем на обществената сцена и колко трудно е да се отървем от него. Защото това е, което днес се случва в Украйна – с цената на пролята невинна кръв, но и с цената на радикални усилия, които на дело ни учат какво значат реалната човешка солидарност, отговорността пред нацията и правото да държиш съдбата си в своите собствени ръце. 

 Тази книга е усилие да бъде хвърлен един поглед в това огледало – в огледалото на подлите времена от 2013 и 2014 г. – сиреч от момента, в който въпросът “Кой?” стана актуален. Озаглавих книгата именно с този въпрос, тъй като той е емблематичният за подлите времена, в които и до днес живеем. Той звучеше непрекъснато по улици и площади, пред него запушваха ушите си политици и държавници с гузни съвести, под неговия съпровод се изнизваше премиерът Орешарски през задните входове на иституциите. Затова написаното е скромен опит да се даде отговор на този тъй омразен за комунистическите властници въпрос – отговор на това кой излъга нашата вяра, кой подмени нашето настояще и кой съсипа българските шансове за бъдещето. Аз твърдя, че този въпрос има съвсем конкретен, макар и колективен отговор. И че отговорността за българските съсипни и твърде тежка, за да бъде опрощавана.

 И отново ние сме тези, които трябва да решим. Да решим за страната си, но също и за самите себе си. Да решим безропотни поданици ли ще продължаваме да бъдем, или достойни граждани, които не се срамуват да се нарекат българи.