Свободата днес и тук 28 Ноември 2021  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

КОЙ? (ПОДЛИТЕ ВРЕМЕНА – ВТОРА ЧАСТ) 2. Въпросът "Кой?"

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

 Сигурно всеки, който си е направил труда поне веднъж да отиде на митингите срещу правителството на Орешарски, е чувал ироничното скандиране: “Кой предложи Пеевски? Кой предложи Пеевски? Кой? Кой? Кой?” Знаков и точно намерен митингаджийски жест. Въпросът “Кой?” буквално изваждаше управяващите от кожите им – и на няколко пъти и Орешарски, и Станишев не успяваха да сдържат нервите си при неговото задаване; самият въпрос придоби символна тежест, превърна се в нещо като знак на извратения български преход.

Не ставаше дума само за това кой предложи Пеевски в пленарната зала: в крайна сметка беше ясно кой – премиерът Пламен Орешарски. В своите усукани обяснения по този повод той не отрече факта, че е формален вносител на предложението, но нееднократно подчерта, че номинацията на Пеевски е резултат от политически консултации между управляващите партии.

Това уточнение едва ли е необходимо – ясно е, че от сламения премиер на практика не зависи нищо – камо ли пък отговорна стъпка като номинирането на шеф на ДАНС. От своя страна Станишев и Местан, които очевидно бяха взели това решение под натиска на кукловодите си (едва ли е нужно да уточнявам, че става дума за Цветан Василев и Доган – плюс още един, обитаващ Кремъл), гузно си прехвърляха топката на отговорността: Станишев твърдеше, че предложението е направено от ДПС; Местан от своя страна се кълнеше, че става дума да общо решение. И двамата правеха какви ли не опити да изклинчат от отговорността за този позор, върхът на който бе казването на Сергей Станишев, че бил видял в лицето на Пеевски човек, “преминал през силен личностен катарзис”.

Това казване само по себе си е безкрайно интересно. Най-малкото защото не друг, а именно премиерът Станишев отстрани Делян Пеевски от състава на своя кабинет при управлението на предишната тройна коалиция, където същият беше заместник на Емел Етем и отговаряше за Държавния резерв, който точно по време на това управление се оказа опоскан до дъно. Поводът за напъждането му бе огромния скандал, предизвикан от сблъсъка на вицепремиера Румен Овчаров с шефа на следствието Ангел Александров – заемащ този пост от квотата на ДПС. В хода на взаимните обвинения в корупция тогава стана ясно, че Пеевски е рекетирал директора на “Булгартабак” Христо Лачев да назначава шефове на тютюневи комбинати и да сключва договори с посочени от него фирми.

Тогавашният скандал бе тъй мащабен, че застрашаваше самото съществуване на тройната коалиция, поради което Станишев бе принуден да реши проблема радикално, като освободи и Александров, и Румен Овчаров, и Пеевски, и Корнелия Нинова – която също нагазила дълбоко в корупционни практики, свързани с българската енергетика и с един от олигарсите на БСП – Красимир Георгиев – Фронтиера. Формулировката на Станишев за уволнението на Пеевски бе твърде категорична: той нямал моралните качества да бъде заместник министър. Само две седмици по-късно обаче му се налага да го възстанови – и тогава обяснява пред журналистите, че прави този жест по изричното искане на коалиционните партньори от ДПС.

При това положение няма как да не се запитаме: какъв ли морален катарзис трябва да е преживял Пеевски, та да придобие моралните качества да стане шеф на основната тайна служба в държавата, която впрочем го е разследвала персонално заради корупционни практики, свързани с управлението на Държавния резерв? Та нали не друг, а същият този Станишев на 14-ти юни 2013 г. гордо заяви от трибуната на НС: “Да се запомни: аз заставам зад г-н Пеевски!”; нали той твърдеше, че маститият олигарх на христова възраст щял да се справи с корупцията в България... Или може би трябва да стигнем до остапбендеровския извод, че у нас борбата с корупцията е дело на самите корупционери?

В интерес на истината подобна хипотеза има не едно и две основания: професионалните корупционери от ДПС надминаха дори “катарзисната” логика на Сергей Дмитриевич. Камен Костадинов например обясни, че със самопоржертвувателното си решение да се оттегли от председателския пост в ДАНС Пеевски бил показал “култура на европеец”. Според същия този еничарин Пеевски бил притежавал “нравствените и професионални качества, необходими, за да оглави ДАНС”. Йордан Цонев пък се опита да реабилитира своя депесарски побратим, като набързо го кооптира в писането на своя псевдо-антикорупционен закон, насочен против... ошфорните фирми.  Същите ошфорни фирми, върху които се крепи и медийната империя на Пеевски, и компаниите на неговия персонален покровител Цветан Василев. (Законопроектът, естествено, се оказа ялов – в него имаше цял куп сложно формулирани изключения – като очевидната му цел бе да бетонира позициите на основните играчи в медийния, банковия, застрахователния и игралния бизнес, опериращи посредством ошфорни компании – и да отстреля тяхната конкуренция, като пътьом реабилитира Пеевски като борец срещу корупцията – и подпомогне медийната атака срещу президента Росен Плевнелиев.)

Назначението на Пеевски предизвика най-бурните и най-продължителни граждански пхротести в новата история на България. То постави кабинета на Орешарски в отбранителна позиция още от първите дни на неговото управление – и на практика изяде доверието на българите в настоящата власт – доколкото изобщо бе останало такова доверие след формирането на коалиция от абсолютно несъвместими помежду се партии – една етно-национал-социалистическа коалиция, чиято спойка бе едиствено оставането на власт с цел осребряването на властови позиции и обслужването на чужди интереси.

Резултатът от тази ситуация е видим днес: доверието към кабинета Орешарски е едва 19% - срещу 49% недоверие; доверието към парламента е под критичния минимум – само 11%; близо 80% от българите смятат, че единственият изход от тази ситуация са предсрочните парламентарни избори[1]. Нещо повече: драматичният срив на доверие, предизвикан от това скандално назначение, руинира не само настоящето, но и бъдещето на българската левица: най-убедителната индулгенция за разцеплението, предизвикано от проекта АБВ на Георги Първанов, е свързана именно с въпроса “Кой?” и абсурдното назначение на Пеевски.

Този въпрос обаче не е съотносим само и единствено към казуса “Пеевски”, той има много по-дълбоки и разностранни конотации, които го правят валиден и за най-дълбинните контекстуални пластове на българския преход. Неговата задкулисна природа и неговата олигархо-центрична същност намериха своято олицетворение в лицето на Пеевски – и трябва да признаем, че това негово лице е изключително подходящо за тази цел – особено с пълната бездуховност, поселена в дребните му очички. Пеевски обаче е само нагледния пример, не същността на явлението, срещу което българите протестират вече повече от 200 дни.

Пеевски е живото олицетворение на настоящата власт, нейната незабравима и неизличима физиономия. Той е ходещият позор на Народното събрание, което именно заради него стигна до самия пик на омерзението – с мизерните 11 процента доверие след повече от седем месеца заседания зад полицейски кордони и стоманени заграждения. Но той е и нещо повече – олицетворение на самия преход към демокрация, доказателство за неговата дълбоко ретроградна трансформация, за неговия псевдистки характер, за неговите фасадни функции, за подмяната на ценностите и налагането на превратни модели в общественото съзнание. Пеевски се превърна в символ на омерзението, което българите все по-осезаемо изпитваха към блатото на подмяната и лъжата, в което бяха натикани да живеят, към политическия цинизъм и чалгаджийската философия на живот, грижливо култивирани от овластените, тъй като именно тя би могла да им гарантира уютно и безпроблемно властване.

По този начин въпросът “Кой?” отекна в длъбините на близкото и по-далечно минало, в най-тъмните ъгълчета от непрочетената история на прехода. Именно това отекване в премълчаното го прави многозначен и полифоничен – и предполага невъзможността да бъде намерен само един отговор. И тъкмо тази многозначност на възможните отговори създава и символния характер на изминалите от това назначение месеци, които аз определих като “подлите времена”. В огледалото на това определено подло, непочтено време може да се види едно към едно целия български преход с всичките му машинации, подмени и лъжи. Бих казал и нещо повече: казусът Пеевски придоби такава тежест именно защо се оказа събирателен образ за впечатляващата наглост на кукловодите, които ни преведоха през този псевдо-преход към демокрация – именно за да ни доведат отново пред прага на една по-мека и по-прикрита, но и по-ненавестна форма не диктатура: диктатурата, в която живеем днес.

Доскоро пред Народното събрание стърчеше един голям балон, на който бяха изписани две думи – най-актуалните в подлите времена, които обитаваме. Едната, разбира се, бе „Оставка!”, а другата бе въпроса „Кой?”, който и до днес влудява управляващите ни мародери: „Кой предложи Делян Пеевски?”. Но – нека пак да го повторя – този въпрос е нещо като обратна матръошка – той съдържа по-дълбинни, по-мащабни значения в себе си. Неговият същностен смисъл е в това кой ни докара до тук, кой оскверни и уби надеждата за една нова и нормална държава, кой е отговорен за разпада и опростачването на българската нация, кой докара страната ни до самия ръб на демографската катастрофа.

 Отговорът изглежда лесен: мародерите, които ни управляват сега – и които управляваха и при Луканов, и при Димитър Попов, и при Беров, и при Виденов, и при тъй наречения (с извинение) Цар, и по време на предишната тройна коалиция. Ала само изглежда, защото тази безспорна истина съдържа само част от отговора. Защото въпросът „Кой?” има два аспекта – и първият е: кой направи това, а вторият е: кой допусна това да бъде направено. И ако според първия аспект неизбежният отговор се вижда и от слепите – наследниците на БКП и техните производни, то според втория аспект отговорът е болезнен: ти, аз, те, ние всичките. Тези, които загърбиха България, и тези, които останаха тук. Всички сме солидарно отговорни за разпукването и пропадането на родната стряха, за пропуснатия шанс да превърнем родината си в достойно свое обиталище.

 Нека този въпрос не ни обезсърчава. Докато съзнаваме неговата валидност, докато изпитваме срам от липсата на достоен отговор, все още имаме шанс да намерим пътя към трансформацията си от поданици в граждани. Важно е обаче да не го забравяме, защото това би означавало да търсим вината за ставащото навсякъде другаде, само не и в себе си, само не и в собствената си интертност и пасивност – а тъкмо това е състоянието което се опитват да култивират – и постигането му би означавало пълна и безусловна победа на модела “Пеевски” над модела на нормалността.

И помнейки този друг аспект на “Кой?”, нека се върнем сега на първата плочка от доминото, наредено пред него – плочката, която трябва да бъде съборена, за да рухнат и останалите – персоната Пеевски. Трябва да си отговорим защо той се оказа подходящ, за да концентрира в себе си негативната символика на изминалите 24 години, какви негови качества го обремениха с настоящия символен товар, какво превърна този очеваден троглодит в знак, обобщаващ крушенията и мистериите на българския преход?

Този отговор е сравнително лесен. На първо място трябва да отбележим наглостта, с която ни бе натрапен – и властовите амбиции, които трябваше да обслужи от позицията си на шеф на ДАНС. От тази гледна точка не е зле да си припомним как и защо беше създадена самата агенция – при управлението на предишната тройна коалиция, когато самият Сергей Станишев бе премиер. Беше създадена, за да се изземат правомощия от тогавашния министър на вътрешните работи Румен Петков, който – като човек на президента Първанов, беше недолюбван от новото поколение корупционери, вклинили се във властта редом с младия премиер.

Имаше обаче и една втора, много по-важна причина за създаването на ДАНС: Сергей Станишев се нуждаеше от структура, която да обслужва неговото правителство и неговата партия по същия начин, по който някогашната ДС обслужваше БКП – като следи и подслушва неговите политически противници, контролира контрабандните канали и изобщо сивия сектор от икономиката, и насочва формираните в него парични потоци към черни партийни каси или към частни сметки на особено заслужили другари.

Тези цели бяха постигнати едва след като Румен Петков беше изобличен, че води нерегламентирани разговори с видните български гангстери “братя” Галеви. Той бе принуден да си подаде оставката, а Сергей Станишев изпрати в ДАНС човека, организирал тъкмо тази среща и съответно спомогнал за неговото отстраняване: Алексей Петров – Трактора, който и до момента е подсъдим като лидер на организирана престъпна група. Въпросният гангстер се водеше съветник на шефа на агенцията Петко Сертов, но де факто ръководеше нейната оперативна дейност в качеството си на сив кардинал, чиито правомощия са делегирани пряко от самия премиер.

И не случайно той взе дейно участие в акцията, с която ДАНС получи публична известност скоро след старта на нейната дейност – и която беше свързана с издирване на анонимните издатели на сайта “Опасните новини”, чието съдържание бе крайно неудобно и за Станишев, и за Първанов, но в още по-голяма степен именно за Алексей Петров. Спецовете на ДАНС бяха впрегнати да търсят източниците на информация на “Опасните новини”, като в хода на това търсене бяха проследявани разговорите на политици, депутати, журналисти, бивши офицери от службите за сигурност и дори на тогавашния шеф на парламентарната комисия за национална сигурност Минчо Минчев, както и на Татяна Дончева, която пък ръководеше подкомисията, занимаваща се пряко с контрол над ДАНС. 

Цялата тази мащабна разработка се наричаше “Галерия” – и не е зле да си спомним, че в нея бяха замесени и предишния шеф на ДАНС Цветлин Йовчев, днес министър на МВР, и сегашния такъв – Владимир Писанчев. За създател и издател на тъй опасния за правителството сайт бе нарочен журналистът Огнян Стефанов – и с него се зае лично Алексей Петров – Стефанов бе привикан на един много особен разговор в ДАНС, в който освен Трактора участва и Велин Хаджолов, водач на една от оперативните служби в агенцията – секретния отряд ОСА. Само броени дни след това “профилактиране” Огнян Стефанов бе нападнат и пребит почти до смърт от неизвестни лица на излизане от столичния ресторант “Кипарис”.

Очевидно мераците на Сергей Станишев да превърне ДАНС в нов вариант на Държавна сигурност продължават да са валидни и при новата тройна коалиция – и назначението на Пеевски е знак именно за тяхната актуалност. Редно е да припомним и как се стигна до това назначение: защото именно процедурата – или по-скоро погазването на всички разумни процедури – е сред най-показателните характеристики на този срамен акт. До този момент назначаването на шеф на ДАНС става с указ на президента – с идването си на власт обаче новата тройна коалиция внася законодателни промени, които отнемат тези правомощия на президента и ги придават на Народното събрание.

Президиентът Плевнелиев, който към този момент (само броени дни след встъпване в длъжност на новото правителство) още не е изгубил илюзиите си, че с новите властници може да се води нормален и цивилизован диалог, се съгласява с това искане (после отчита това съгласие като най-голямата грешка, която е допуснал в течение на досегашния си мандат). Той обаче настоява назначението да бъде договорено след консултации с всички парламентарни групи, сред широко обсъждане на кандидатурата и представяне на концепция за бъдещото развитие на агенцията.

Нищо подобно обаче не се случва. Вместо това, получили веднъж съгласието на президента, управляващите променят Закона за ДАНС така, че текстовете му да паснат на нарочената вече кандидатура – тази на Делян Пеевски. Отпада например старият текст, според който шеф на ДАНС може да стане само човек с не по-малко от 10-годишен професионален стаж в службите за сигурност – тъй като Пеевски няма такъв. С други думи – вносителите на закона предварително са знаели за кого прекрояват закона – а между впрочем вносители са Сергей Станишев, Михаил Миков, Лютфи Местан и Христо Бисеров. Представителна компания, няма що.

По-знаменателна обаче е една друга промяна: отнемането на правомощия от МВР и прехвърлянето им към ДАНС. Това става, като НСБОП се изважда от вътрешното ведомство и чисто механично се прехвърля към ДАНС – независимо от коренно различните си приоритети и правомощия. В допълнение към това СДОТО също бе извадена от МВР и обособена като самостоятелна агенция – като резултатът от тези размествания е, че МВР остава с чисто полицейски функции, докато тайните служби в България придобиват  много широки правомощия и биват обособени в един периметър, намиращ се под прекия контрол на министър-председателя. Като връх на нахалството, след като изментва президента, тройната коалиция внася и нови предложения за промени в Закона за ДАНС, според които държавния глава е лишен от достъп до секретните доклади, изработвани от агенцията.

Буквално часове след като основните промени в Закона за ДАНС са гласувани и обнародвани, премиерът Пламен Орешарски внася в пленарната зала на НС предложение Делян Пеевски да бъде избран за председател на ДАНС – което и става в рамките на петнадесет минути, при пълната липса на каквато и да е дискусия.

Непосредствено преди това е свикано спешно и извънредно заседание на парламентарната група на БСП. Там червените депутати научават благата вест за Пеевски – и тъй като не всички са съгласни, Станишев прибягва до елементарен политически рекет, като заявава: “Или гласуваме Пеевски, или правителството пада.” За да бъде по-убедителен обаче, си служи освен с тоягата и с моркова – като споделя своята визия за специфичните услуги, които маститият депутат от ДПС щял окаже на новата власт: посочено е обещанието, че веднага ще се заеме с ГЕРБ и че още следващата седмица могат да се очакват арести!

Че това не са били празни надежди, личи от начина, по който се разбързва Пеевски веднага след като се заклева в пленарната зала – като извиква вътрешният министър и главния прокурор на среща още същия ден – с очевидното самочувствие, че той им е нещо като началник. Аргументът на Станишев едва ли би могъл да бъде разчетен по друг начин освен като предисловие към някаква мека форма на диктатура: очевидно соцлидерът се нуждае от фигура, която да “страхува” всякакви инакомислещи. Когато по-късно Бойко Борисов спомена за готвено срещу него активно мероприятие, при което той би трябвало да бъде арестуван и след това ликвидиран в следствения арест, мнозина приеха тази версия с насмешка – аз обаче не бих бил толкова сигурен в това – най-малкото защото комунистите вече са го правили: справка Кръстю Пастухов.

Тъй или иначе протестите предотвратиха възкресението на ДС под формата на ДАНС – поне в крайните форми от типа на арести за опозицията, които се привиждаха на Сергей Дмитриевич. Днес е значително по-трудно да се каже под каква форма и в чии интереси действа ДАНС – очевидно управляващите са решили, че секретността е по-добра стратегия от показната наглост. За сметка на това предпоставките ДАНС да работи не за националната сигурност, а за БСП и нейните клонинги остават – едва ли има нещо по-енигматично и непроницаемо от дейността на тази най-могъща тайна служба. Във всеки случай от едно изказване на премиера Орешарски стана безпощадно ясно, че той получава сведения за станващото и готвещото се в редиците на протестиращите – като очевиден източник за тези сведения са именно тайните служби.

Начинът, по който бяха разширени правомощията на ДАНС – в комбинация с номинирането на самия Пеевски, бе прекалено драстичен прецедент, за да остане без последствия. Първият ефект от стореното бе произведен от президента Плевнелиев, който веднага сне доверието си от българското правителство – и с основание, тъй като лидерите на управляващото малцинство го изментиха като едни дърти цигани. Вторият ефект бяха неочаквано масовите протести, организирани спонтанно още същия ден – и тъкмо те станаха причина за скоропостижното отегляне на Пеевски. Тогава именно се появи въпросът “Кой?”, скандиран по софийските улици вече повече от седем месеца.

За съжаление освен тези ефекти, които заслужено се стовариха върху новата тройна коалиция, има и такива, които засягат престижа на България като нормална и цивилизавана държава, принадлежаща към евроатлантическата общност. В една от първите публикации по отношение на случилото се Иван Кръстев спомена, че решение като това да назначиш Пеевски за шеф на ДАНС е възможно единствено ако страната ни се опитва да напусне ЕС. И днес имаме всички основания да се запитаме дали пък точно това не е било пряката цел на новите Нагли, които с нечувани преди манипулации и фалшификации се добраха до държавното кормило – и очевидно нямат никакво намерение да го пуснат. Дали пък – след като порядъчно добре обслужиха руските интереси като превърнаха България в Троянски кон на Русия в Европа, от Кремъл не е спусната нова директива: зарежете ЕС, елате в Евроазийския съюз?

Възможни са, разбира се, всякакви интерпретации. Но лично аз не виждам друго обяснение за един тъй очевидно погрешен и самоубийствен ход като назначаването на Пеевски. Не вярвам, че Местан, Доган и Станишев са чак дотолкова тъпи, че да не предвидят каква реакция ще последва след това назначение – и във вътрешен, и в международен план. (А ако пък самият Станишев е толкова тъп, то Моника Станишева, която според Татяна Дончева управлява държавата заедно с Пеевски, не е. И би го вкарала в правия път.) По-скоро посланието на това назначение е в изрепчването: ние сме отново на власт – искат да ни кажат чадата на старото Политбюро – и ще правим каквото си искаме. Все едно как ще протестирате, все едно какви аргументи ще намерите срещу нас – ние сме и ще си останем на власт – имаме всички инструменти за това оставане. Имахме ги вчера – ще ги имаме и утре – и вече няма защо да се правим на света вода ненапита. Който иска, да си ходи в Европа – прав му път; нашият път е другаде.



[1] По данни на Алфа Рисърч от декември 2013 г.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional