Свободата днес и тук 22 Януари 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Кой? 4. Партията на олигархията

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

 Тя впрочем не е една, няколко са. Но една е основната и тя има столетна история, подгизнала от невинно пролята кръв и национални предателства. Останалите са клонинги – за краткосрочна или дългосрочна употреба.

Кои? Ще се наложи дълго да изброяваме. Като ДПС например, регистрирана с пряката протекция на Андрей Карлович Луканов, въпреки че през 1990 г. Конституцията не допускаше партии на етническа основа.

Като цяла серия партии, създадени от “спящите клетки” в структурите на опозицията: например тези, които през 1991 г. влязоха в СДС-център и СДС-либерали, за да профукат 7% от сините гласове и да преотвратят възможността първото демократично избрано правителство в новата история на България да има пълно мнозинство в парламента.

Като тъй наречения Политически клуб “Екогласност”, който внезапно се оказа коалиционен партньор в правителството на Жан Виденов, а след падането му от власт лидерите му решиха, че дори и БСП не е достатъчно лява за техните разбирания.

Като ВМРО, чийто лидер нямаше нищо общо с Македония, но пък имаше нещо общо с ДС.

Като “Лидер”, създадена директно от олигарха Ковачки – с членска маса миньорите от неговите рудници.

Като НДСВ, създадена, за да обслужи проекта за връщането на Симеон Сакскобурготски като национален спасител, доведен от ген. Любен Гоцев, Васил Божков – Черепа, Илия Павлов и други подобни родолюбиви българи.

Като Николай Бареков, настоящият Дудук, призван да дудучи в полза на банкера Цветан Василев, основния мениджър на кабинета Орешарски.

Нека припомним обаче: трансформацията на столетницата в партия на олигархията е политическо ноу-хау, изградено в годините на прехода – идеологическият бекграунд на БСП е коренно различен. Под предишното си име (и под серията си от други конспиративни имена) тя минаваше за партия на трудещете се – громеше всякакви империалисти, чорбаджии и изедници – и се силеше да построи комунизма през 80-те години на миналия век.

Е, не го построи – вместо това си смени козината (но не и нрава си). От партия на трудещите се – за каквато и до днес се представя пред оглупелия под тейните грижи електорат – тя еволюира до партия на новопоявилата се българска олигархия, като не само защитаваше нейните интереси, но и без особени притеснения приемаше нейните представители в редовете си – и ги обезпечаваше със съответни на тяхното финансово положение позиции в корупционната йерархия – а не рядко и в собствената си такава. Много примери доказват това – примери като пловдивския червен лидер Георги Гергов – Свинаря, на когото предишната тройна коалиция подари Пловдивския панаир; като Николай Банев, личен приятел на Сергей Станишев, който плати един милион долара, за да пее Джо Кокър на сватбата му, и който се ожалваше, че заради кризата трябвало да пренебрегне личния си самолет и да се вози в Майбах; като доскорошния червен депутат Добромир Гущеров, стартирал застрахователната си империя с парите на БИСА, като Венцислав Йосифов, червения кандидат за столичен кмет, при фалита на чиято банка се издимиха 26 милиарда лева – като от нея стартира банковата катастрофа, която стопи спестяванията на българските граждани и ги докара до просяшко дередже, като...

Но да спрем засега с изброяването. По-нататък ще посочим и други червени юнаци – с надеждата българите най-сетне да разберат, че от 10-ти ноември насам една от основните задачи на БСП е именно тази: да ограбва България, да претака държавните капитали в частни сметки, да бърка колкото се може по-дълбоко в техните джобове, да богатее и наглее, разчитайки на добре познатото от времената на социализма правило: бедния, наплашения, невежия и зависим човек се управлява лесно. И именно за това разбиране се налага да бръкнем дълбоко в миналото, да се върнем далеч назад – още към формирането на модела на перестройката и на подготовката на комунистическата партия за ограбването на България. Трябва да видим много ясно как ни ограбваха – целия този процес на превръщане на партията на трудещите се в партия на олигарсите – за да разберем, че тази партия винаги е била и винаги ще бъде проклятието в националната ни история; злото, което ограби миналото и настоящето ни – и ако не се вземем в ръце, ще ограби и бъдещето ни.

Но нека си зададем и друг основен въпрос: за причините, които наложиха толкова радикална смяна на идеологията – и преориентираха червената номенклатура, като я заставиха да изпълзи от сложно регламентирания свят на тайните привилегии – и да приеме като свое кредо явните такива?

Така поставен, въпросът звучи наивно. Би могъл да бъде зададен и по друг начин: какво наложи самия преход към демокрация, защо трябваше да бъде напусната удобната черупка на тоталитарната държава, в която комунистите от всички разновидността се чувстваха тъй сигурно и уютно. От дистанцията на времето отговорът е очевиден: създадената от Ленин, Сталин и прочее изверги система се оказа – за голяма тяхна жалост – неконкурентноспособна.

Някъде към началото на 80-те години на миналия век вече беше безпощадно ясно, че СССР и сателитните й страни от Източния блок не могат да издържат на технологическите иновации във въоръжението, въведени като стандарти в НАТО; че плановата икономика се задъхва и произвежда само загуби; че износът на революция е нещо като изливане на вода в бъчва без дъно; че вместо да се пролетаризира, работническата класа в развитите страни се обуржоазява; че Червената армия е абсолютно деморализирана и небоеспособна – и не може да се справи дори с планинските партизани в Афганистан – камо ли с предивикателствата на така мечтаната от изкуфелите членове на Политбюро Трета световна война.

Нужен беше – ако си послужим със съвременните термини – екшън план – план, който да спаси по-младата и жизнеспособна номенклатура и нейния по-интелигентен израстък: КГБ и националните сателити на тази мракобесна институция. Този план стана популярен под името “перестройка” – и беше разработван от мозъчните тръстове на КГБ и ГРУ както за употреба в границите на СССР, така и (в сътрудничество с националните спацслужби, разбира се) в страните от бившия Източен блок. Въпреки националните модификации планът бе концептуално единен – и предвиждаше тъкмо това, което се случи в България през последния четвърт век, а именно:

-         Жертване на старата и идеологически вярна номенклатура – и подмяната й с доверени на КГБ и местните й сателити кадри.

-         Прехвърляне на политическата власт на комунистическите партии на икономически релси – чрез преминаване от тоталитарна към псевдо-демократична държава – като в хода на тези процеси бъдат овладени и “приватизирани” основните финансови и икономически ресурси на променящата се обществена система.

-         Постигане на договореност със САЩ и страните от Западна Европа за ненамеса във вътрешните работи на променящите се страни – като – срещу практическото самоунищожение на основния им стратегически противник, се гарантира отказ от търсене на отговорност от комунистическите режими, водещо участие на комунистическите партии в процесите на “перестройката” (с претенцията, че и те самите ще се реформират – и ще се превърнат в нормални социалдемократически партии). В перспектива още и бъдещо присъединяване на така реформираните (с решаващата финасова помощ на Запада) държави към един бъдещ демократичен и лишен от полюсни противопоставяния свят. По този начин западните страни, плащали щедро на СССР, за да сдържат нейните агресивни апетити за световно господство в рамките на разумното, сега почват да плащат отново – с наивната надежда да реформират оскотелите от комунизма страни, да ги направят нормални.

-         След постигане на водещи позиции по отношение на основните икономически лостове в страната – постепенно превръщане на така постигнатото икономическо господство отново в политическа власт – чрез корумпирането на властовите институции, провеждането на оперативни мероприятия с цел промяна в общественото съзнание, създаването на нови политически субекти за еднократна или многократна употреба – и прочее подобни трикове от арсенала на тайните служби.

-         При постигане на устойчиви позиции в политическата власт и гаранции за тяхното дълготрайно оцеляване – геополитическа преориентация на страната и търсене на възможности за ново прегрупиране – с цел възвръщане на статута на двуполюсния свят и постигане на евентуални бъдещи шансове за световно господство.

Този сценарий бе прилаган с различни шансове за успех в различните страни от бившия Източен блок – като неговите варианти бяха координирани, естествено, от КГБ, съществуваща днес под кодовото наименование ФСБ. В повечето случаи този сценарий се провали; на места успя само донякъде, а в България – уви – успя почти стопроцентово. И днес се намираме в последната точка от неговото развитие – геополитическата преориентация на страната – към властовата орбита на Русия и планирания Евроазийски съюз.

Мого пъти съм се питал – защо перестройката успя у нас, а се провали примерно в страни като Полша, Чехия и Унгария? Оговорът не е лесен и не е безболезнен. Поради няколко основни причини: първо, България наистина се оказа най-верния сателит на Москва. Няма друга страна, която да е зачерквала собствената си национална идентичност, предлагайки съвсем официално да се превърне в 16-та Съветска република. И няма друга страна, в която веднага след падането на комунизма, при едни поне на думи свободни избори, народът да е избирал отново бившата комунистическа партия, както се случи у нас през 1990 г. Причините за което са несъмнено исторически – и свързани с мита за руснаците като “освободители” – включително и когато окупираха страната ни на 9-ти септември и донесоха на щиковете си най-кървавия режим, вилнял някога по тези земи. Но са свързани – уви – и с българската народопсихология, интегрална част от която е поговорката, че “преклонената главица остра сабя не сече”.

Второ – в България антикомунизмът не успя да се превърне в национална доктрина – най-вече защото липсваха катарзисните ситуации, свързани с погазването на националната идентичност от страна на Москва – каквито Унгария изживя при въстанието през 1956 г., Чехия – при т. н. “чешка пролет” през 1968 г. и Полша – при бунтовете на Солидарност в Гданск и налагането на военния режим на Ярузелски. Българската съпротива срещу комунистическия режим – а именно партизанската война, водена от горяните – беше твърде отдалечена във времето, за да бъде помнена – а и самата национална памет бе поразена от особената жестокост, с който българските комунисти унищожиха още в първите дни на своята сатрапия една основна част от българската интелигенция.

И трето – в България не можа да се развие достатъчно мощно дисидентско движение, което да поеме властта с падането на Берлинската стена и да я задържи достатъчно дълго, за да предотврати пълзящата рецесия на посткомунизма. С комплота срещу правителството на Филип Димитров, скроен по сценарий на ДС и за съжаление – с прякото съучастничество на видни тогавашни псевдодемократи като първия демократичен президент Желю Желев, България пропиля шанса си да бъде редом с другите страни от Източния блок, и остана на опашката на Европа – с блокирани за цели седем години реформи и с постепенно разграбвани и разпиляващи се национални ресурси.

Една от причините за този печален прецедент е плътното взаимодействие между комунистите, ДС и криминалния контингент – на което сме свидетели и днес – при правителствата на предишната и настоящата тройна коалиция. В България за съжаление новата политическа класа не намери куража да въведе лустрация – в името на някаква криво разбрана политическа толерантност – и резултатът от това малодушие до голяма степен предопредели манипулативния характер на българския преход.

За да се осъществи обаче една стратегия с такава сложност и с толкова дълбинна перспектива като перестройката, бяха необходими определени ресурси, с които нейните архитекти не разполагаха – и нямаше как да разполагат при наличието на тогавашните идеологически догми, заклеймяващи частната собственост.

Иначе желание не им липсваше – никак не им липсваше – защото ясно осъзнаваха , че властта, базирана върхи икономическо надмощие, дава далеч по-големи предимства на упражняващите я – в сравнение с политическата диктатура. Един дребен пример: икономическата мощ се наследява, докато при политическата това наследяване не е гарантирано – то зависи от моментната политическа конюнктура. При кланово общество, каквото на практика беше комунистическото, възможността да предаваш от поколение на поколение своите властови ресурси и наистина сериозно предимство.

Да не говорим за това, че привилегиите на номенклатурата имаха строго секретен и конспиративен характер – и комунистическите босове можеха да се разпищолват само зад високи стени, докато бай-ганьовските им душици копнееха това разпищолване да е публично: такова, каквото го виждаме в лицето на днешните олигарси на БСП.

Нека се върнем сега на примерите, с които започнахме. Триадата на днешната тройна коалиция, а и на предишната такава, имаме три страни: политическа власт (правителство, парламентарно мнозинство, институции), медии (империята на Пеевски) и икономически ресурси (Цветан Василев и неговата КТБ, а редом с него и други играчи). В тази триада властта поражда корупционен климат и създава законодателни и нормативни вратички, които осигуряват възможността за съхраняване и умножаване на икономическите ресурси; хората, които държат тези ресурси, се отплащат, като поддъжат медии, създаващи медиен конфорт за властта и обработващи общественото съзнание в удобна за нея посока – включително и при създаването на политически клонинги от средите на самите медийни босове, призвани да изпълняват поддържаща, а при добро стечение на обстоятелствата – и основна роля в поддържането на цялата властова система – такъв клонинг е примерно Николай Бареков.

Тази триада е ясно видима днес, но реално съществува още от зората на прехода – под една или друга форма. Отвъд нейната троичност има и други, по-малко видими страни, които обхващан различен тип посредничества и логистични подкрепи – например от страна на вечно оцеляващите мрежи на ДС: можем да ги видим олицетворени от бащински надвесената над Пеевски фигура на Димитър Иванов, последния шеф на 6-ти отдел на 6-то управление на ДС (Вижте ги на снимката!). Също така посредници между властта, сивата икономика и организираната престъпност – при предишната тройна коалиция такъв беше Алексей Петров, днес подсъдим за ред мафиотски дела. Също като съдебен чадър над менажирането на престъпни и полупрестъпни практики – като контрабандните канали например – както и за съдебна разправа с неудобните и с политическите противници – такава роля играеха Филчев и следващите главни прокурори, включително днешния Цацаров.

Най-съществена роля обаче – като основен двигател на целия този процес – принадлежи на източниците на финансови и икономически ресурси: именно те не само обслужват, но и създават политическото (или го променят, когато се наложи). Затова и първата грижа при реализирането на сценария на перестройката е да се овладеят и преразпределят финансовите ресурси на страната.

Как става това, е твърде дълга история. Можем обаче да идентифицираме няколко източника на токива ресурси – и няколко фактора, които спомагат за тяхното укрепване. При началния старт на този сценарий основни източници са външния дълг на страната, наличните финансови и икономически ресурси, чието преразпределение обаче става чрез банките, приватизацията и източването на държавни предприятия по добре известната схема на паяка. Важна роля изграят тъй наречените “неявни фирми”, замислени като централи за икономически шпионаж, но превърнати в пощенски кутии за преразпределение на прехвърлените от външния дълг пари между персоните, които трябва да ги въртят в полза на партията.

Друг занимателен сюжет е този с тъй-наречените “куфарчета” (все едно дали ще ги приемем в буквалния или преносен смисъл на думата), благодарение на които – по свидетелствата вече на мнозина участници в тези процеси, бъдещите олигарски стартират своя бизнес.

Най-важна роля обаче играят вратичките, подсигурявани от българските политици в законодателството, позволяващи на посветените да постигнат светкавични печалби; осигурените отново от тях шансове за източване на държавни средства чрез порочни приватизационни механизми и търгове за обществени поръчки; тайното знание за предстоящи процеси и ориентации във финансовите и икономически сфери – например точните дати за промяна на курса на долара спрамо лева.

Но както и да разглеждаме тези продължаващи вече четвърт век схеми за бързо забогатяване, те имат един неизменен общ знаменател: натрупването на несменти богатства и култивирането на местна олигархия става с участието и за сметка на държавата. Граби се с непостредствената помощ на нейните власти и институции – като всъщност превръщането на бившата комунистическа партия в партия на олигархията е свързано с постепенното ограбване на българския народ – и това е систематично протичащ процес, който продължава вече близо четвърт век. 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional