Свободата днес и тук 04 Юни 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Социализъм по български

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Тони Николов, http://kafene.net

kultura.bg

Българската левица е в доста особена ситуация. Можем да я наречем „идеен асинхрон”  – термин, който за по-голяма яснота ще се опитам да илюстрирам с един пример на Иван Хаджийски. В прочутия си текст „Социализмът в Троян” големият наш социолог разказва как на първомайска манифестация в родния му град едни социалисти вървели по улицата с лозунга „Богати – направете път на бедните”, докато други предпочитали да ги следват по тротоара, нагледно демонстрирайки принципа за „единство и борба на противоположностите” – как хем са заедно със социалистите на улицата, хем едновременно с това са и заедно с градския еснаф на чаршията, тоест с имотната класа.


Горе-долу това се наблюдава отдавна и в българската левица. Далеч преди Първанов да изрече своето „АБВ”, а Станишев за пореден път да се отметне или вземе присърце плоския данък.

Проблемът е, че в БСП съсъществуват, поне на лидерско ниво и то отдавна – от времето на „червените бабички и червените мобифони” – даже не две партии (Станишев и Първанов), а поне четири, ако се вземат предвид още две крайни крила („на комунизма с човешко лице”, олицетворявано преди от Лилов, а сега от Янаки Стоилов, и това на групата около Георги Кадиев, мечтаеща за някакъв икономически по-либерален социализъм).


Което, разбира се, са идейни фикции. БСП е преди всичко партия на твърдия си електорат – вече около 350 000 души, при това над 65 години – които не търпят колебание и мразят неопределеността, защото ценят най-вече „единството”. Всички сме ги чували как с червени флагчета в ръка скандират на Бузлуджа или другаде: „Единство! Единство!”, сякаш са сетните защитници на крепост, обсадена от невидима армия. За тях Партията етози, който я ръководи, защото това й придава силата на квазирелигиозен орден, а пък на тях самочувствието, че са воини, защитаващи ценностите на велико, но отминало време, пометено от предателства и от козните на капитализма. И ако тези „350 000” мразят нещо даже повече от външния враг – от „капиталистите”, „инакомислещите”, „попщината”, „разхайтената младеж” и разните му там „соросоиди”, то това е тъкмо „врага с партиен билет”. При тези думи погледът на редовия „социалист”, кален в комунистическите бури, става като закалена стомана, а сърцето му започва да бие учестено, докато „мерзавецът” не бъде дамгосан публично и не му бъде отнета заветната червена книжка, символизираща кръвта на падналите герои (уви, при демокрацията е невъзможно да го сполети съдбата на Трайчо Костов…).


Толкоз за ядрото, закалено по рецептата, описана в класическата творба на Николай Островски. Тук всичко е ясно – и със Станишев, и след Станишев…То е даже „безпощадно ясно”, защото „партията е права, когато съгреши дори” (Христо Радевски). Само напомням, че през 1929 г., в разгара на битката с “ликвидаторите”, твърдото ядро на БКП постига небивала “идейна чистота” и се свежда до 300 души.


Сега социологическите сондажи обаче свидетелстват за обособяването на периферия в БСП – 150-200 000 души, излети по по-различен поколенчески калъп. Хора в по-активна възраст, които имат своите съмнения и вече гласно започват да се питат „какво се случва в партията?”. И най-вече – „защо управлява ДПС?” Въпросът „кой” и името „Делян Пеевски” все още се потулват като срамна за социализма болест, но пък шушукания из кулоарите на „Позитано” 20 или на по-големите първични партийни организации няма как да не доведат до ушите им някои нелицеприятни отговори. Още повече, когато доскорошният им президент Георги Първанов (враг или не?) заявява, че Пееевски патронира управлението и е над БСП.


Тази периферия в момента, образно казано, „слиза от Бузлуджа”, затова към нея вече се устремяват емисарите на АБВ.


Процесът е въпрос на време, ала нека не се заблуждаваме – и на партиен клиентелизъм. Както не бива да таим и други илюзии: посланията от/към периферията се припокриват с тези на ядрото – АЕЦ „Белене”, проруска политика и т.н.


Каква е тогава разликата и има ли я изобщо?


Фолклорът на „Позитано”20 вече твърди, че социалистите се делели на „станишарчета” и „азбукарчета” като разликата била, че първите неграмотно изпускали властта, а вторите сега се учели да я сричат. Шегата настрана, но днешните властови аритметики между БСП и АБВ ни връщат към добре познати сюжети от историята на тази партия, която, поне до моето поколение, все пак задължително сме изучавали.


И тъй, на какво, освен лична дрязга, напомня сблъсъкът Станишев-Първанов?


Първата препратка е към далечната 1903 г., когато последователите на Димитър Благоев и тези на Янко Сакъзов си отправят бурни обвинения и шумно се разцепват. Известно е как – на „тесни” и „широки” социалисти. Принципът на разделението е следният: „тесняците” на Благоев се съсредоточават около малкото, но „твърдо ядро” от наемни индустриални работници, каквито тогава е имало в България, докато „широканците” на Сакъзов търсят „разширяване” към други социални слоеве, мислят за партньорство между „труда и капитала”, изобщо за „широко членство” (както и да се разбира това днес).


Не искам обаче да затъваме в историята на българския социализъм, защото тя е тресавище, непосилно в годините на „реалния социализъм” даже за цял Институт по история на БКП.


Разсъждавам само хипотетично: може ли да се направи паралел между сегашната ситуация в БСП и някогашните спорове между „тесни” и „широки” социалисти?


Случващото се в БСП поне на пръв поглед разкрива две неща.

Първо, електоратът на „столетницата” неизбежно се стопява, което прави динамиката на процесите между „ядрото” и „периферията” все по-видими, а интересите между тях – все по-разнопосочни. Наименованието на групите не е от значение, важна е тенденцията, независимо дали привиждаме исторически сблъсък между „тесняшки социализъм” и „широка социалдемокрация” или пък конюктурна разпра между „станишевисти” и „първановисти”.


И, второ, пропукването на БСП (идейно или фактическо) е едно от най-важните събития в българския политически пейзаж. Онова, което трябваше да се случи още в началото на прехода, е на път да се случи едва сега. Навремето то не се случи заради „външния враг”. Сега обаче в крепостта има „вътрешен враг”, а членската маса е видимо грохнала след десетилетия на мъст.


Инак идейните престроявания в червената цитадела са трудно проследими. Кой, ако се върнем към примера на Иван Хаджийски, е всъщност излязъл на улицата с лозунг срещу богатите? Тези от „Позитано” 20, които са във властта редом с олигарси като Делян Пеевски, или пък онези, които преди са били с тях? Кой всъщност е за плоския данък и кой е за подоходно облагане? Дали присъстваме на реванш от страна на Първанов срещу Станишев или пък на отпор на кръга около Виденов срещу „предателя” Първанов?


Все въпроси, които тепърва ще намират отговор, но в които се крие драмата на „социализма по български”.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional