2001: трус в историята

Главният редактор на "Култура" Тони Николов написа текст за годината, в която започва да излиза "Дневник" - 2001 г. Да си я припомним заедно. Вашите спомени и коментари за 2001 може да споделите на dnevnik@dnevnik.bg и във форума под текста.

Има нещо непосилно в опита да разкажеш една година. Особено ако си я живял, ако е част от теб, ако те е карала да се смееш или да се страхуваш, още повече ако като дете си фантазирал за нея. Какво се мярва пред очите ми при споменаването на 2001? Рухващите кули-близнаци в Ню Йорк, които ни стовариха, преизпълнени със страх и трепет, в третото хилядолетие; затъването на България в "царското й минало" за цели 800 дни на приказки и празни обещания, дето не свършват и до днес; и накрая, несбъдната космическа одисея до Юпитер или Сатурн, която Артър Кларк ни обеща още през 1968 г.

В детството ми много четяхме "Една одисея в космоса през 2001 година". Навярно през рационално подредения футуризъм на Артър Кларк търсехме да наваксаме премълчаното. А то, докато Берлинската стена си беше на мястото, а България, поне според пропагандата, бе сложила знак на равенство между "1300 години" с "35 от тях", тегнеше все по-безмилостно в дълги мълчания между нас, учители и родители. Усещахме, че нещо е отнето от настоящето, което е една от дефинициите за липса на свобода. Както и за проблем с миналото.

Затова

избрахме бъдещето, и то на "2001" през Артър Кларк

Корицата на българското издание бе доста еволюционна, сякаш измислена от самия Чарлз Дарвин. Историята на човечеството бе разделена на три – между питекантропа, хомо сапиенса с тояга на рамо, и астронавта в скафандър (2001 - "край на бъдещето"?). Финалът на книгата: "ако има нещо отвъд, то може да бъде само Бог"(с малка буква!), бе съпроводен с огромна бележка в българското издание – става дума за необосновани мнения на "мистично настроени биолози", защото "съзнанието е свойство на определена биологична материя".

А ние, от своя страна, се опитвахме съвсем конкретно да донаредим картината: изчислявахме на колко ли ще сме през 2001 г., когато всичко ще е "друго", щом човечеството вече няма да се задоволи със Земята, а ще засели Луната, няма ли да сме твърде стари. Когато си на 14, мисълта, че през 2001 г. ще станеш на 35, е доста стъписваща. Далеч по-стъписваща от всичко, което щеше да ни се случи междувременно, във времеви отрязъци, които щяха да се окажат не по-малко важни: 1989 с нежните революции; 1991 с разпада на СССР и първото българско демократично правителство на Филип Димитров; войните в бивша Югославия (1991-2001); 1997 с фалита на България след Виденовото социалистическо управление.

Едва по-късно, когато през календарната 2001 г. реших да препрочета "космическата одисея", открих колко различна е зададената в нея перспектива за същата тази година. Артър Кларк настоява, че

"действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна"

И ни предупреждава, че зад всеки жив човек стоят поне трийсетина призрака. Такова е съотношението на живите и мъртвите, ако приемем, че от зората на времето до 2001 г. над 100 милиарда човешки същества са тъпкали планетата Земя. Толкоз по космологията на 2001, която само ще си позволя да допълня с факта, че по някакво странно съвпадение Млечният път се състои от сто милиарда звезди, така че на всеки човек, живял някога на земята, се пада по една звезда, която, уви, и не подозира за неговото съществуване.

За да ви приземя, предлагам да прелистим старите вестници. Мрежата дава онлайн рамо, ала за българските събития ми се наложи да отскоча до Народната библиотека, където сред периодиката открих и проходилия през февруари "Дневник".

И тъй, 2001 г. влиза с летящ старт в един сериозен календарен проблем:

Дали годината дава началото на XXI в., или пък той е започнал още през 2000 г.?

За целта пак са извадени от забравата календарите на маите, опровергани от Грегорианския календар, а пък Умберто Еко в нашумяло есе обяснява, връщайки се към Ерик Хобсбаум, че едно столетие - календарно и исторически – начева по съвсем различен начин. Така например предходният ХХ в. бил "учудващо къс" - започва чак през 1914 г. с Европейската война, която скоро прераства в Първа световна, като логично завършва с 1989 г. и падането на комунизма.

Що се отнася до XXI в., колебанието е голямо. Още не е ясно кое събитие през 2001 г. ще даде началото на нов исторически отрязък. След 11 септември и атентатите срещу Световния търговски център, колебанията секват: 2001 г. е трус в историята.

XXI в. започва с "неовойна"- планетарна "мрежова война" (съгласно етимологията на "Ал Кайда") срещу невидим противник, неотъждествим с държава (тероризмът).

Добре дошли в XXI в.!

Така историята наново се пропука, действителността, както ни бе предупредил Кларк, се оказа доста странна, а ние, щем не щем, заживяхме под отломките от атентатите, макар само няколко години по-рано либералната мисъл в лицето на Френсис Фукуяма да бе възвестила официално "края на историята".

Кой можеше да предвиди Събитието в Кота нула осем месеца по-рано? Когато на 20 януари Джордж У. Буш спокойно положи клетва като наследник на Бил Клинтън, а Тимоти Маквей, виновник за атентатите в Оклахома сити през 1995 г., очакваше изпълнението на смъртната си присъда в затвора в Индиана…

2001 г. изглеждаше като "нулева година"

от едно начеващо столетие, което би трябвало да е в орбитата на разума и прогреса. На 15 януари е дадено началото на първото издание на "Уикипедия" в интернет, обсъжда се глобалната цифровизация на библиотеките, скоро излиза и първата версия на IPod. Не искам да коментирам музикалните хитове на годината, защото справката в YouTube извади толкова захаросани парчета на Шеги, Кайли Миноуг, Бритни Спиърс и Дженифър Лопес, че веднага побързах да ги забравя и ви препоръчвам да последвате примера ми.

В България 2001 също дойде с тиха стъпка, както се казва - "по терлици". Едва ли в началото на годината, въпреки предстоящите избори – парламентарни и президентски - някой е очаквал челен сблъсък с историята. Не открих подобни предчувствия по страниците на българската преса. Ала ето че един възрастен господин с испанска брада и неясен български внезапно реши да запише името си в книгата на родната демокрация, създавайки движение на свое име. С прелистването на страниците рейтингите растат главоломно, а времето пред очите ни се изкривява. Порасналият "Симеончо", за радост на световните медии, сбъдва "демократичната мечта" – как "цар от Балканите" може да стане републикански премиер, докато бабичките, просълзени, пак си му честитят "царството". На 6 април - в "междуцарствието" - Симеон Втори (вече като гражданина Сакскобургготски) излиза във Врана с прочутото си обръщение за "800-те дни" и възмездяването на несправедливостите,

което оттогава комай вече чухме в две версии – първо, на неговия бодигард, а сега и на телевизионния бодигард на неговия бодигард

Ама, както е рекъл народът, имало глава да пати!

Що се отнася до парламентарните избори на 17 юни, те отвсякъде са нещо като продължение на височайшия рожден ден, паднал се в деня за размисъл - 16 юни. Едно издание даже услужливо излиза под глава с When I'm Sixty-Four - "Бийтълс" сигурно биха умрели от срам.

Така начева "великото мънкане", когато времето спира, защото "не му е дошло времето". И не се казва нищо, защото е рано да се каже, а пък и е най-добре да се гледа положителното. Но не и да се гледа в бъдещето. "Не съм гадач, госпожо", цитира популярен всекидневник троснатата реплика на царя премиер, който много скоро, след въпроса на Найо Тицин "Колко е часът, Ваше величество", изобщо престава да отговаря на въпроси. Щеше да е смешно, ако и до днес не си играехме на същата "политическа жмичка".

И така до 11 септември, вторник, когато в краткото време между самолетните удари срещу едната и другата кула войната ни наложи своя дневен ред. Много пъти сме гледали тези кадри – в реално време или със забавен ритъм. Техният "римейк" продължава да ни преследва и днес, допълнен с кадри от Афганистан, Ирак или Сирия, от атентати в Лондон и Мадрид или на летище Бургас.

Историята е плашещ филмов режисьор, защото предпочита жанра на катастрофата

Разликата с холивудските "блокбъстъри" е, че тук няма финални титри, с които да се възцари успокоението.

С катастрофата в Кота нула през 2001 г. се открехна кутията на Пандора. Все още не знаем колко войни и кризи се крият зад това събитие, ала е ясно, че техните призраци упорито отказват да напуснат настоящето ни.

Действителността е понякога не само по-странна, но и по-страшна. Добре е, че винаги има "още" - има време на радости, не само на тревоги - така че в изминалите 13 години само по себе си няма нищо фатално. Историята е пропита с надежда.