Едвин Сугарев Сценарият при формирането на външния дълг на България – и последвалият държавен фалит, до се стигна през март 1990 г., е обект на многократни спекулативни интерпретации от страна на виновниците за всичко това. Тяхната версия е следната: икономически трудности, породени отлошата политика на режима на Тодор Живков; необходимост да се поддържа внос на суровини и храни и да се гарантира нормално жизнено равнище на населението; неблагоприятна конюнктура на външните пазари поради неконкурентноспособност на българските стоки; оттам – стопяване на валутния резерв и кърпене на положението с външни заеми – постепенното им натрупване до 10,7 милиарда – и плащания по главници и лихва, които вече няма с какво да бъдат покрити.
Изводът е: ние не сме виновни, виновни са тези преди нас, сиреч режимът на Тодор Живков. Ние – напротив, се мъчим да оправим положението, като “преустройваме” икономическия и политически климат в държавата. Реформираме я, като паралелно с това реформираме и самите себе си.
Тази интерпретация е точно толкова долнопробна и лицемерна, колкото е и всяка претенция на българските комунисти да реформират себе си – например цялата митология, свързана с т. н. “априлски пленум”, планомерно създавана в полза именно на режима на Тодор Живков. Всъщност обаче националната катастрофа, която настъпва с обявения от Луканов фалит на държавата, се дължи само отчасти на сбърканите икономически политики, естествено произтичащи от държавния монопол и плановата икономика.
Другите – при това много по-силно въздействащи фактори, са планомерното изпразване на държавната хазна, съзнателното пилеене на пари чрез държавни заеми, щедро раздавани от България на разни терористични режими с ясното съзнание, че никога няма да бъдат върнати – и източването на отромни суми от външния дълг през тъй наречените “неявни фирми” на ДС – създадени първоначално с цел промишлен шпионаж и обслужване на контрабадните канали за наркотици и оръжие, но след това превърнати в нещо като пощенски кутии, през които се препират капиталите, с които стартира партийния бизнес – и които залягат в генезиса на днешната олигархия.
На 19 май 2005 г. в Народното събрание протича обсъждането на доклада на една временна анкетна комисия, оглавявана от царския депутат Минчо Спасов, призвана да разследва междуправителствените споразумения за кредити, предоставяни от България на други държави до 1990 г., както и действията на правителствата след 1990-та по събирането на същите. Комисията започва своята работа на 19 януари 2005 г. – и я приключва успешно с този доклад – като, забележете – цялата й дейност е бойкотирана от депутатите на БСП, която тъй и не излъчва свои представители за участие в нея.
Минчо Спасов цитира многобройни документи на МС, които показват много ясно до какво обсурдно равнище е достигала щедростта на България към какви ли не диктаторски режими и терористични групировки точно в периода, в който се е натрупвал външния дълг и държавата е била на ръба на фалита. Цитира се например доклад на Стоян Александров, министър на финансиите в правителството на Беров, който посочва следната любопитна картина: “Вземанията на Република България по предоставяни правителствени кредити на развиващите се страни към 30.11.1993 г. възлизат на 2,1 млрд. щ.д., от които просрочени 1,7 млрд. щ.д. Кредитите са предоставени на над 30 развиващи се страни за заплащане вноса на български стоки и за изграждането на комплектни обекти. Една част от левовата равностойност на износа и задграничното строителство е платена на българските фирми и организации директно с бюджетни средства, а за другата, по-голямата част, е ползван левов банков кредит. За този банков кредит Министерството на финансите плаща на Българска външнотърговска банка всяка година от бюджета около 700 млн. лв. лихви.”
Този кратък пасаж разкрива две неща: от една страна обема на кредитите за развиващите се страни – и от друга механизма на тяхното отпускане, който се развива по една твърде любопитна схема. Тя е следната: съответната държава или терористична организация купува някакви стоки от България (почти винаги става дума за оръжие и специална продукция), но не ги плаща – вместо това й се предоставя кредит, с който да ги заплати – и който тя от своя страна не изплаща. Харчът се покрива от държавния бюджет – тоест от парите на данъкоплатците, които не са и сънували този заем, както и натрупвания чрез него външен дълг, който е една от най-стриктно пазените тайни в държавата.
Колко мащабни са били така натрупаните задължения, личи от факта, че през 1994 г. държавния бюджет продължава да ги изплаща със скромната сума от 700 млн. лихви годишно. Тези заеми са били отпускани след лични обещания на Първия при срещи с политическите лидери от въпросните страни – без оглед на каквато и да било експертиза за тяхната възвръщаемост – типичен пример е случая с увеличените доставки на нефт за Никарагуа, което е договорено “лично от др. Тодор Живков при срещата му с Биярес Арес” – като тази среща се е състояла на 21 март 1988 г., когато бившият Първи вече е бил предупреден от шефовете на БНБ и БВТБ, че НРБ е в практически фалит.
Това може би е и най-стряскащото в този престъпен рецидив на БКП срещу България: другарите много добре са знаели, че страната им е на ръба на фалита, че няма с какво да се плащат дори лихвите по натрупаните заеми от външния дълг, че икономиката произвежда само загуби и мизерия – и въпреки това са се съгласявали с перманентното финансово обезкървяване, раздавайки заеми не само без покритие, но и без всякаква надежда за бъдещото им погасяване.
Пита се: защо? Може би – от пролетарска солидарност? Да – възможно е някои от подписалите съответните решения да са си преставяли нещата и така – но някои със сигурност не са. Става дума за сделки с оръжие и специална продукция, които се извършват абсолютно секретно – и при които обичайно заинтересованите страни плащат големи комисионни. Добре известно е между впрочем, че част от благата за партокрацията, доставяни от УБО, са платени именно от структури на ДС като “Кинтекс”, “Интеркомерс” и “Инсист”. Най-вероятно обаче е част от тези пари да са оставали извън България, дремещи в чужди банки – в очакване да дойде и техния ред по сценария на перестройката.
Всичко това довежда до твърде драматичната картина на задълженията не само на, но и към България в края на 1989 г., когато се сменяше караулът на социалистическата власт. В доклада на комисията тази ситуация на двойна задлъжнялост – от една страна на страната като длъжник – а от друга – като кредитор на несъбираеми дългове, е описана по следния начин:
“В края на 1989 г. оценката на предоставените от Република България правителствени кредити на развиващи се страни възлиза на 2,8 млрд. щатски долара. От тях са погасени едва 29,3%, просрочени са около 708 млн. щатски долара, разсрочените само през 1989 г. са 813 млн. щатски долара. В навечерието на демократичните промени в България страната е имала да получава около 2 млрд. щатски долара, като съществена част от тях по неизвестни за нас причини са били разсрочени именно през 1989 г. Тук не са включени и задълженията на СССР. Това означава, че във всички случаи общата сума на задълженията на други страни към Република България непосредствено преди реформите е била значително над 2 млрд. щатски долара, т.е. съпоставена с външния дълг, е възможно да се доближи до една трета от него.”
С други думи: близо една трета от взетите кредити са прахосани за кредитиране на диктатори и терористични режими – и най-вече за закупуване на оръжие, с което са убивани невинни хора. Трябва да подчертаем, че това съвсем не е български патент – и вероятно реалните решения за този износ на революция са били вземани не от Тодор Живков, а от неговите кремълски попечители.
Най-голямата част от тези кредити са раздадени в периода 1983 – 1989 г., когато и натрупването на външния дълг е било най-интензивно. Що се отнася до политическите фигури, които са съгласували тези решения – това са Тодор Живков, Милко Балев, Гриша Филипов, Чудомир Александров, Димитър Станишев, Андрей Луканов, Георги Атанасов, Емил Христов, Йордан Йотов, Стоян Михайлов и Васил Цанов; същите между впрочем са били подсъдими по по следствено дело № 3/1992 г. по описа на Главна прокуратура (по което, разбира се, никой не е осъден – поради изтичане на давностни срокове).
От доклада става видно, че България е страна по над 100 споразумения за отпускане и преоформяне на кредити – като на практика всички те са незаконни от юридическа гледна точка, тъй като решенията на пректика се били вземани от партията, а не от изпълнителната власт – или както посочва доклада на Минчо Спасов: “Задълженията обикновено са поемани с решение на Политбюро на ЦК на БКП, последвано от доклад на ресорния министър и решение на Министерския съвет. В някои случаи тази процедура не е била спазвана – поемането на задължението е ставало с устно обещание от съответен партиен ръководител при посещение на делегация, договарянето се е извършвало, средствата са отпускани, а едва на следващата година са били утвърждавани от Министерския съвет.”
Имало е обаче и “спешни” случаи, в които не е провеждано каквото и да било съгласуване, а решенията са били вземани еднолично, както е в повече от показателния казус със следната резолюция, която буквално разпорежда на банкерите да отпуснат кредита:
“Бързо!
Да се изпълнява, без да се събират други подписи – по указание на другаря Милко Балев.
31 януари 1986 г.
Д. Димитров”
Може би си мислите, че става сдума за някое незначително кредитче, за което не си струва да се прави обсъждане? Не. Става дума за отпускане на един милиард долара кредит на република Ирак, чиято цена е “отпускане на специално имущество”. Ирак безспорно се нуждае от такова “специално имущество”, тъй като по това време тече войната с Иран, започната от Саадам Хюсеин по внушение на СССР (срещу съответното заплащане, договорено с Андропов) – която струва на двете страни милиони жертви.
Всъщност най-значителни заеми са предоставени именно на Ирак – в размер на 1,2 млрд. щатски долара, от които към 1989 г. са изплатени едва 8%. Н второ място попада вторият по значимост сатрап в арабските страни – либийският диктатор Моамор Кадафи – който е договорил общо 429 млн. лв. от които едва 182 млн. лв. са погасени към края на 1989 г., а близо половината от дължимите суми са просрочени.
Общият преглед на отпуснатите от България кредити води до извода, че кредити са предоставяни на високорискови страни с изключително ограничен капацитет за връщане на задълженията, т.е. още при предоставянето им кредитите са били в значителна степен несъбираеми. На всичкото отгоре БКП не само че се разпорежда с парите на държавата като със свои – но и в знак на особена щедрост финансира не само политически режими, но и партии – при това с пари от “своя” бюджет. Обичайно това са по-малки суми, но пък дадени на организации, които се занимават с подривна и терористична дейност – което естествено уличава България като страна, активно подкрепяща световния тероризъм. Доказателства за тази подкрепа има твърде много – а в доклада се посочват само някои от тях:
“Със секретни решения на ЦК на БКП безвъзмездно са оборудвани партийните централи на други социалистически и комунистически партии, например организационното обзавеждане на сградата на Сандиниския фронт за национално освобождение “Фарабундо Марти”, финансирани са печатни издания, например органът на Египетската комунистическа партия, давана е издръжка на резиденти на чужди комунистически партии в София, например неофициалните престои на резидентите на Иранската трудова партия, давани са пари, оръжие и военно обучение на чужди студенти, предоставяни са безплатни самолетни билети за представители на чужди комунистически и социалистически партии, финансирани са чужди партийни конгреси и изборни кампании, обучение на кубинските бойци в Ангола и други.”
Би трябвало да се посочат и други подкрепи, за които вероятно комисията не е получила официални данни – за “Червените бригади” например, за “Сивите вълци” за посрещания и осигуряване на конспиративно убежище на Карлос Чакала – и други подобни.
Двама от депутатите в комисията са подписали този доклад с особено мнение – но не защото не са съгласни с изложените в него факти, а защото смятат предложените изводи за твърде меки. Това са Тошо Пейков и Йордан Нихризов. И двамата правят пространни изказвания в хода на дебатите – в които особено внимание заслужава един акцент от изказването на Тошо Пейков. След като визира основните безнадеждни заеми, дадени от България на развиващите се страни, и посочва виновните за тяхното отупскане, Тошо Пейков се спира по-подробно именно на партийната помощ, реализирана с парите на българските данъкоплатци. Той посочва 25 секретни решения от група “Б” на Секретариата на ЦК на БКП за предоставяне на безвъзмездна помощ – военно оборудване, храни, медикаменти и парични средства на комунистическите партии на Никарагуа, Ливан, Виетнам, Хондурас, Салвадор, Египет, Чили, Мозамбик и др. – и посочва, че по тях е повдигнато обвинение и като обвиняеми са привлечени Тодор Живков, Милко Балев, Димитър Станишев, Гриша Филипов, Георги Атанасов, Чудомир Александров и Андрей Луканов. След това – като отбелязва, че при вземането на тези решения “фигурира винаги и неизменно на първо място името на секретаря Димитър Станишев”, той не без известна ирония се обръща към народните представители със следните думи:
”Не съди, за да не бъдеш съден!” е казано в Библията в Новия завет. Казано е още: “Децата не носят вината на родителите си.”. Но все пак нека такива деца да не се обаждат и да мълчат за това как, от кого е направен и как се управлява дългът към България, натрупан поради щедрите идеологически увлечения на техните родители.
Уважаеми господин председател, колеги народни представители! Представете си: как ви се вижда младият Станишев в ролята на млад премиер, който събира кредитите, пръскани и отпускани с лека ръка от неговия баща? Не е ли това една историческа смешка?!”
По това време “младият Станишев” още не е премиер, а само лидер на БСП. Но само след няколко месеца му предстои да стане такъв. Не можем да отречем прозорливостта в това изказване на Тошо Пейков: историческата смешка бива реализирана – тъкмо Сергей Станишев е премиерът, който окончателно пресича всички опити да се проследят следите от изнесените и на практика ограбени пари от външния дълг на България. Когато депутатът Лъчезар Тошев публично се обръща към него с искане да се започне търсене на парите от външния дълг, изнесени чрез външнотърговските дружества, неговият отговор е, че щом досега институциите не са открили никакви следи, няма смисъл да се търсят такива отново.