Опитвам се да си представя атмосферата при обявяване на Балканската война. Свидетелства не липсват. Царяла е еуфория. Момчета и мъже са заминавали за фронта като за сватба. В пределите на България и извън нея е било будно желанието да се съедини разкъсаното национално тяло. Назрял е бил моментът то да се сбере в едно. Защото Съединението през 1885 не обединява всички земи, населени с етнически българи. Паството в границите на българската екзархия се озовава в различни държави. С всичките последствия от това – незабавни и следващи, но последователни и неотклонни - да изтрият спомена за всичко българско. До степен, че в земя, от която в днешна България са се заселили хора с българско самосъзнание, днес битува нова нация – нямаща нищо общо с България. Значи прадядо ми и четиримата му сина са някакви извънземни. Родени в Македония българи. Такива в Македония вече няма. Според пропагандата.

            Както и да е. Възторгът и надеждите при обявяването на Балканската война са затрити с края на Междусъюзническата и Първата световна война. Това, че България намира сили и се изправя на крака между двете световни войни, не й помага. Озовала се е пак на страната на губещите. А някой е зинал да я „освободи” за пореден път.

            20-ти век е запечатал мигове на подем, развитие и възторг за България. В своите „Безсъници” Стефан Попов отбелязва, че 1908 е успешна година за страната. Година, която бележи основа за бъдещ възход. Година, която дава надежди. 20-ти век и ние сме го живели – от втората му половина досега. Но сякаш в този век преобладават последиците от „освобождението”, които извадиха страната от коловоза на цивилизацията. И днес, във второто десетилетие на 21-ви век, тя не знае на кой свят се намира. По-скоро сегашното й управление е сигурно къде иска да я окошари. Към въздесъщото „освобождение” през 1944, от което и до днес не сме се освободили.

            Последиците от „освобождението” в средата на миналия век са в основата на днешната дезинтеграция в обществото, рефлектираща навсякъде. Дългогодишният терор над „бившите” хора – успели чрез образованието и уменията си, е дал отровните си плодове. Изтриване на националната спойка с идеологически вакуум и уродливи сурогати.

            Днес спорът между двама известни хора в държавата не е просто между тях двамата. Трудно се търпи повече ароматът на парламентарния целофан. От осем месеца мнозинството българи са със запушени носове, но не поради хрема.

            Не, не си е между тях двамата. Това не е махленско мачле. Това засяга всички нас. Взаимните обвинения не оневиняват никого. Донякъде те напомнят за резките движения на човек, озовал се в блато. Дружното потъване към собствените отвратителни низини открива огледалния образ на опонента. Ето ги двете взаимни „алтернативи” – взаимно осветяващи се като фар, маркиращ скалите, които да избягваме за в бъдеще, ако искаме някога да сме наистина европейска държава. Не само прилежаща територия, която „освободителите” и местните им помагачи са зинали трайно да погълнат.

            Управляват ни ампутирани откъм обществена чувствителност хора. Доказват го неотклонно. Нещо повече. Управляват ни хора, решени да изтрият всяка памет за историята – истинската история. Има идея в гимназията да не се изучава история. Изглежда се е оказала излишен предмет. Защо пък да не се възобнови изучаване на историята на БКП. Стеле се тежък аромат на партийна параноя със стогодишна история. Тя е заложена в генезиса им – да се озъртат и за несъществуващи врагове. Ако няма – да си ги създават – за мобилизация на електората, дето оредява.

            За всичко е помислено. През 21-ви век българското правителство взе решение за интеграция със Северна Корея на образователно и медийно равнище. Вероятно част от сътрудничеството ще бъде да почерпим от севернокорейския опит в изучаването на историята. Или в разправата с коварни вътрешни „врагове”. Справка – чичото на Ким Чен Ун. От сирийския опит вече също почерпихме, макар и някак свенливо.

            Всичко това са брънки от веригата, накъдето завличат България. Затова е дошло време за съединение срещу чистачите на вериги и окупационни паметници, срещу строителите на безумни проекти. Има повод да се чувстваме като в навечерието на Балканската война. Това е необходимо, за да дадем отпор на партийните еничари във вътрешната им война срещу България. Последната е като гората от песента, която навява скръб и жалост. „Лесничеите” също са пълна скръб. Време е гората да се разгневи.