Ловният сезон за протестиращи в Украйна бележи нови „висини“. Началникът на стрелците и ловците зове жертвите да се опомнят и да престанат да оспорват властта му. Също и правото му да върти държавното кормило в посока, с която те не са съгласни. Светът е шокиран. А от Изток се чува студен говор за екстремисти, застрашаващи държавността. Чува се също за изцапаните с кръв ръце на Запада, който ги подтиква да я застрашават.

Досадно нещо е това – екстремизмът. До такава степен досадно - както през 1956 в Унгария и през 1968 в Чехословакия, когато „контрареволюцията“ пак настъпваше. Та се наложи съветските танкове да дойдат, както и някои братски войски, за да „помогнат“ на „заблудените“. Досадно е също, че това не може да стане отново, а трябва началникът на ловците сам да се оправя с народа си, отдал се на безнравствен екстремизъм.

Как вълкът и агнето да седнат на една маса и да преговарят. На тази маса агнето би имало права единствено да избере какво да е – печено, варено или пържено. Ръмженето на отсрещната страна показва, че и на сурово е съгласна. Нестихващата дързост на протеста вбесява властта. Но дали политическите бракониери, стрелящи по своите граждани, са наистина легитимна власт. Какво налага на тази така наречена легитимна власт да „възстанови реда в страната“ с цената на досегашните и вероятно бъдещи жертви. Дали не е същото или подобно на това, което наложи голодомора в Украйна през 1932-33. Вероятно умиращите от глад хора също не са изпитвали излишна вяра в тогавашната легитимна власт. Гладът в Украйна през тези две години отговаря на всички критерии на приетото в международната практика определение за геноцид.

Критерият на цивилизования свят за ставащото днес в Украйна е ясен. Но дали ще бъде достатъчно категорично изразен. Защото отсрещният критерий е уютно замръзнал в средата на миналия век, в атмосферата и аргументите на Студената война. И докато звучи европейско, американско и българско цвъртене по въпроса, в Украйна ще продължат да загиват хора – пардон, „екстремисти“.