Свободата днес и тук 19 Октомври 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Кой? 10. Източването на ДЗУ

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Преди няколко месеца ми се случи да попадна в Стара Загора за премиера на моята книга „Подлите времена”. Пътувахме заедно с Румен Леонидов, който пък трябваше да представи книгата на Йордан Василев за Петър Стоянов – също издадена от „Изток – Запад”. Пристигнахме рано – до премиерата оставаха още няколко часа – ето защо нашият домакин – директорът на ДЗУ и шеф на местното СДС инж. Иван Стаев, реши да ни разведе из това прочуто в историята на прехода предприятие.

Спомням си, че още с влизането ми направи впечатление един особен контраст – между огромния мащаб на сградите и малкия брой работещи, които инциденто се мяркаха тук-там. Директорът ни посочи основната сграда с цели девет етажа производствени халета – и обясни, че тя е почти запустяла. 

В едни съседни халета все пак се работеше – беше чисто, подредено и с добре автоматизирана техника. Показаха ни какво произвежда днес ДЗУ – големите автоматизирани машини се оказаха шприцове за пластмаса: някакви капачки и чаркове за домакински уреди. Нямаше и следа от запаметяващи устройства и каквато и да било електроника – с изключение на една самотна поточна линия за някаква платки.

Попитахме колко работника имат – оказаха се над хиляда, но все пак преди 10-ти ноември са били над 12 000 – и сега на фона на огромния комплекс просто се губеха. И беше логично човек да запита: а какво всъщност е станало с ДЗУ? Как от дисковите запаметяващи устройства – последния писък на социалистическата електроника по време на перестройката – са го докарали до шприцоване на пластмасови детайли?

Трябва да имаме предвид, че става дума за едно от най-мащабните начинания на социалистическа България. В периода 1981-1990 г. неговата продукция е на стойност 11,1 милиарда лева, а съвкупната печалба – 5,5 милиарда лева. Само през 1989 г. произведената продукция възлиза на 1,62 милиарда долара – и това е върховното постижение на тогавашната българска икономика. Как ли се е случило така, че този промишлен гигант е престанал да се развива – и е затънал в дългове, бил е приватизиран на безценица – и е стигнал до това да произвежда някакви пластмасови чаркове?

Всъщност самото създаване на СО „ДЗУ” – Стара Загора се дължи не на постиженията на българската наука, а на промишления шпионаж, провеждан от Научно-техническото разузнаване, обособено като Четвърто главно управление на ДС – и работещо в западния свят съвместно с КГБ и под неговото вещо ръководство – като межбу билгарските и съветските промишлени шпиони има пълна координация и усилен обмен на информация.

В същото време конюнктурата в СИВ се оказва благоприятна – там НРБ получава правото да запълни нишата за производство на централни процесори, дискови запаметяващи устройства и прочее сродна електроника в рамките на целия соцлагер. Свръх това ефективното заемане на тази ниша е спешна необходимост – предвид факта, че през 1978 г. българското правителство за пореден път е изправено пред фалит, а задлъжнялостта на България към западните банки надхвърля непосилните по това време 6 милиарда долара.

Брежнев (комуто отново предлагат България да стане 16-та съветска република) и този път отпуска спасителен кредит, но с изричното предупреждение, че повече няма да покрива валутните харчове на България. Повечето спасителни кранчета са затворени (като реекспорта на руски нефт примерно), а огромния търговски дефицит на държавата изисква свежи валутни постъпления. Тогава – при едно от обсъжданията в тесен кръг – Отнян Дойнов подхвърля спасителната идея да се заемат с нови производства в електрониката, които да пласират на огромния пазар на СССР и СИВ – като чрез тази продукция компенсират липсата на валутни средства за купуването на насъщните за страната суровини.

Плод на тази идея е ДЗУ – и стартът е наистина обещаващ. Другарите планират в петилетката 1985-1990 г. България да постигне не само количествен, но и качествен скок – като покрие световните изисквания за качество и надеждност. Постигнатите успехи обаче предизвикват ревността на „големия брат” – и още през 1981 г. СССР пожелава страната ни да предостави технологията за производство на дискови устройства с капацитет 100 и 200 мегабайта.

България осъзнава какви загуби ще донесе това настоятелно искане – и съответно си прави оглушки – но през 1985 г. ни сполита ново такова искане от страна на съветското Министерство на промишлеността, а в крайна сметка аналогични щения предявява и самият Михаил Горбачов по време на своето посещение в ДЗУ. Аргументите му са били наистина впечатляващи за човек, който – както се твърди – бил обърнал гръб на студената война. Пред българските другари обаче заявил следното: „Не може такова стратегическо производство да се извършва в близост до страна като Турция, която е в другия лагер.”

В крайна сметка България се примирява – с Горбачов, още повече на фона на отново изпадащата във фалит страна, трудно се спори. Създава се проектът „Нева”, който на практика предполага България да построи завод с мащабите и технологията на ДЗУ на територията на СССР – в град Кострома, на 400 км източно от Москва.

Самият проект е гъсто обрасъл с разнородни митове. Според Асен Койнов, един от опреативните работници по неговата реализация например, разплащането е договорено в долари, което е невероятен пробив за страна като България – което пък е причина проектът да бъде засекретен дори от Андрей Луканов – като в течение на всички подробности са били само Огнян Дойнов, Стоян Марков и Тодор Живков. Тази версия обаче изглежда невероятна – нищо в българо-руските отношения не е оставало в тайна от Луканов – в качеството му на основен резидент на ГРУ в България. Освен това не друг, а именно Луканов се е възползвал от „Нева”, за да източи ресурсите на ДЗУ в полза на номинираната от самия него червена олигархия.

Проектът стартира през 1987 г., като за неговата реализация е създадена поредната компания на ДС – „Инсист”, оглавена от Огнян Бозаров, племеник на Тодор Живков. Инвестициите са мащабни – българската е в размер на 250 млн. долара, а съветската – в размер на 350 млн. На 15 април 1987 г. се сключва договор между компаниите „Сетрон” (външнотърговско дружество, зад което всъщност мимикрира руската страна), „Инсист” и СО „ДЗУ” като съвместни изпълнители по проекта – печалбата от реализацията обаче следва да бъде делена само между първите две дружества.

Само че до никаква реализация не се стига. Според договорните условия заводът е трябвало да бъде построен още през 1989 г. – но този срок не е спазен, въпреки че в този случай съветската страна е изпълнила финансовите условия на договора. Междувременно обаче пада Берлинската стена – а с нея и режимът на Тодор Живков – и хаосът на промените, както и разпадането на СИВ, допълнително затрудняват реализацията на този проект. Когато през 1994 г. все пак е построен, заводът е безнадеждно остарял, а електрониката в развитите страни е на светлинни години от планираната в него продукция.

В цялото това начинание обаче са налети стотици милиони долари – и част от тях принадлежат на България като съдружник по секретния проект. Те могат да бъдат преразпределени – което и става – и то не кога да е, а по време на двете правителства на Андрей Луканов. В случая става дума не за нещо друго, а за източване на ДЗУ – при което „Нева” е само удобната трансмисия, докато реалният грабеж се реализира с помощта на друг един, паралелно губещ проект – проектът „Монблан”. И този грабеж продължава не само по време на двете правителство на Андрей Луканов, но и по време на правителството на Беров, когато се състои второто голямо източване на ДЗУ (с помощта на „Мултигруп”, разбира се) – и дори по време на правителството на Жан Виденов, когато в комбината е върнат Атанас Атанасов – неговият директор по времето на Живков.

Точно Атанас Атанасов е реалният автор на проекта „Монблан” – чрез който – през проекта „Нева” – ресурсите на ДЗУ се преточват в джобовете на бъдещите червени олигарси.  Всъщност може да се каже, че двата проекта са мислени до голяма степен паралелно – за което свидетелства специалното Решение №5 на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика към Пилитбюро на ЦК на БКП от 30 септември 1986 г. В него директно е казано: „Възлага на Държавния комитет за изследвания и технологии и Министерството на вътрешните работи да създадат организация за изпълнение на проектите „Монблан” и „Нева”.

По-конкретни подробности за реализацията на „Монблан” са видни в Решение №120 на МС от 28 юли 1988 г., в което можем да прочетем следните точки:

1. „Възлага на Държавния комитет за изследвания и технологии и Министерството на вътрешните работи да създадат организация за изпълнение на проектите „Монблан” и „Нева”. Разрешава на Стопанското обединение "Дискови запаметяващи устройства" да участва непряко във фирмата "Дейта Магнетикс" /Северна Ирландия/ със средства, вразмер до 2 млн.щ.д., и да вложи допълнителни средства за стабилизиране и разширяване на фирмата в размер до 3 млн.щ.д. Средствата да се осигурят чрез валутен кредит на базата на договореност между: Стопанско обединение "Дискови запаметяващи устройства" и Българската външнотърговска банка и да се изплащат от собствени валутни постъпления в рамките на проект "Нева".

2. Не възразява СО "Дискови запаметяващи устройства" да продължи работата по развитието на мрежа от задгранични фирми, чрез непряко участие с рисков капитал с оглед осигуряване на възможности за трансфер на авангардни технологии и за пласмент на свои изделия на несоциалистическите пазари. Валутните средства да се осигурят от собствени източници и чрез банкови заеми в рамките на платежните възможности на стопанско обединение.

3. Въпросите, свързани със създаването и дейността на неявните фирми на СО "Дискови запаветяващи устройства", се съгласуват с министъра на икономиката и планирането и министъра на външноикономическите връзки."

Към това решение на Министерския съвет е приложена докладна записка на директора на ДЗУ Атанас Атанасов, който разгръща идеята „да се създаде мрежа от задгранични фирми с предмет на дейност, близка до тази на обединението, даваща предпоставки за използване на инфраструктурата и производствените мощности за създаване и реализация на продукти срещу несоциалистическа валута” – като, естествено, тази мрежа трябва да бъде от „неявни” фирми – поради ембарговия характер на продукцията. „За целта” – пише Атанасов до Първия – „подготвихме доверени лица, работещи в същия бранш на индустрията на Запад, чрез които, от една страна, да направим нашето участие във фирмите неявно, а от друга, използвайки марката на вече наложилата се фирма в този профил, да управляваме целия процес на реализация.”

Планът е, накратко казано, следният: вербуват се доверени люде на Запад и чрез тях се купуват „неявно” компании, от чието име да се търгива произведената от ДЗУ прподукция, като същевременно пак чрез тях се купува ноу-хау и оборудване, като се заобикалят ембарговите ограничения на КОКОМ. Притиснат от финансовата безизходица, в която е изпаднала България, Тодор Живков очевидно се е съгласил предварително с този план – което личи и от нахалствата на Атанас Атанасов не само да иска 14-15 милиона долара за това начинание, но и да поставя условие „ 10 млн. от тях да бъдат осигурени до 72 часа, считано от 13 юни 1988 г., за купуване на „Дейта Магнетикс” – Англия”.

Както отбелязва Христо Христов[1]: „По същество с този проект висшото комунистическо управление делегира пълните права на директора на ДЗУ Атанас Атанасов чрез подставени лица да купува фирми на Запад, в които българските държавни инвестиции остават засекретени.” Така в Dаta Magnetics LTD са налети 5 млн долара, която пък от своя страна се представя от Equalbusy LTD – като тази връзка минава през посредничеството на виенския адвокат д-р Ханс Цайнер.

Тази и много други операции обаче са така засекретени, че и до ден днешен не е ясно кой на кого и за какво е плащал. Това става ясно от документацията по ревизията на Българска външнотърговска банка, извършена от управление „Банков надзор” на БНБ от 1993 г., направена във връзка с прословутото Дело №4. В нея ревизорите признават, че не могат да изяснят дали изобщо е купена фирмата Dаta Magnetics LTD, за което са отпуснати 11 милиона долара, и ако е купена – то кой я управлява и как се отчитат финансовите й резултати, а ако не е – то тогава какво е станало с двата кредита от 5 и 6 милиони, отпуснати по сметка 401-9828 в Унгарската външнотърговска банка с тази цел.

Схемата на ужилването в случая е доста спицифична – тъй като не става дума за пряко източване на държавния бюджет – при което би имало все пак някакви рамки и ограничения. Атанас Атанасов е знаел, че през 1988 г., когато България на практика е във фалит, едно искане за бюджетно финансиране би имало ограничена ефективност. Ето защо той обвързва двата проекта – като „Монблан” де факто паразитира върху „Нева”. Той иска кредит за неявните фирми, които трябва да покоряват електрониката на Запада – с обещанието, че този кредит ще бъде покрит от печалбата, която България ще получи от реализацията на бъдещия ДЗУ-2, построен в Кострома.

Именно това условие създава сложния възел от ченгеджийски интереси и зависимости, в който се заплитат двата проекта. Тяхната пресечна точка е израелската фирма Ди Пи Ей, чрез която се избягват ограниченията на КОКОМ при доставката на оборудване за „Нева” – тъй като Израел не е член на КОКОМ. Компанията е управлявана от Хаим Клайн, израелски гражданин, смятан за агент и на МОСАД. Ди Пи Ей е част от холдинга Ем Ди Ай, регистриран в Панама и управляван от Клайн – в който участват и много други „неявни” задгранични дружества – като „Сетрик” и „Интертехнолоджи”, регистрирани в Лихтенщайн, американската „Кейлок”, британските „Дукейс” и Ей Ти Ел, и др.

Сложните вериги на тези свързани фирми са основните канали, по които се източват парите от проекта „Нева”, както и ресурсите на самото ДЗУ. Според Христо Христов „само във фирмите Кейлок и Ди Пи Ей потъват 26 милиона долара от проекта „Нева”[2]. След като „Кейлок” е доведен до фалит (поради огромните и необосновани разходи, направени с подписите на Хаим Клайн и Огнян Бозаров), собствеността на държавата върху патентите и технологическите изделия са прехвърлят върху новосъздадената компания „ДЗУ Корпорейшън”, която обаче съществува само няколко месеца, преди да се трансформира в „Понт Периферълс” – разбира се, отново с американска регистрация – и с намерение да прави пробиви в Новия свят. Новият изпълнителен директор на ДЗУ Рафаел Саркисян прави опит да отпусне на „Понт Периферълс” 12 милиона долара, но кредитът е блокиран от Министерството на промишлеността. В крайна сметка на новото отроче на българската енергетика са отпуснати само 4,7 милиона долара, които потъват в неизвестното. Никакво производство, разбира се, не е започнато – накрая и тази фирма остава като куха черупка: без пари, без активи и във владение единствено на остарели технологии.

Най-вероятно никога няма да узнаем пълните подробности за източването на ДЗУ през проектите „Нева” и „Монблан” – както и по други канали, част от които свързани с Мултигруп. Вероятно обаче е ставало дума за мащабно ограбване – както личи от секретната кореспонденция между Андрей Луканов и ръководителите на проекта „Нева” Атанас Атанасов и Огнян Бозаров. В една от секретните грами например е даден следния сигнал:

„Във връзка с изпълнението на задачите, поставени пред задграничните фирми през януари 1988 г., и задачите на постановление 120 на Министерския съвет, пристъпихме към продажба на задграничните си активи.

След този многозначителен рапорт следва изброяване на суми и дати – за това кога какви суми ще бъдат получени. Отговорът на Луканов е утвърдителен – и то, забележете, аргументиран с „настъпилите промени във вътрешното ни законодателство и в международните условия...”

Можем смело да предположим, че указания за продажба на активите са получили още десетки и стотици неявни фирми. Остава да се запитаме – а къде са постъпленията от тези продажби?

Как къде? В Лукановите куфарчета, разбира се!

 



[1] Виж „ИМперията на задграничните фирми”, цит. съч., с. 119 - 131

[2] Цит. съч., с. 123

 

 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional