Кой? 11. Куфарчетата на Луканов

 Историята за тези “куфарчета” – сиреч за раздаването на пари на бъдещите червени олигарси в зорите на прехода, с които те да започнат своя бизнес, е актуална вече близо четвърт век. Разбира се, тогавашните разпределители на държавните ресурси предпочитат да интерпретират това раздаване като “слухове” и като част от политическата митология на прехода – но във всеки случай никой от тях не е успял да обясни един необорим факт: как се е случило така, че почти без изключение всички мултимилионери на българския преход са кланово свързани или висшата номенклютура на БКП – или пък с Държавна сигурност – или (което впрочем е най-честия случай) и с двете заедно?

Едва ли бихме могли да отдадем техния успех на някакви организационни или интелектуални качества – само ако си представите визуално българските новобогаташи, веднага ще усетите, че за такива качества е просто нелепо да се говори. В същото време вече са налице предостатъчно свидетелства за това, че такова раздаване на пари е имало – при това от страна на хора, заемали високи позиции в самата комунистическа партия в годините около 10-ти ноември.

Крум Благов, автор на книга, посветена на бизнес-старта на десет представителни олигарси и показателно озаглавена “Първият милион”, дава редица примери за такива свидетелства:

“Повечето хора не вярват в непорочното зачатие на милионерите. Някои от самите съратници на Живков хранят подозрението, че куфарчета с пари е имало. От време на време, обикновено около 10 ноември, се появяват сензационни признания, които уж направили висши комунистически функционери. Проф. Йордан Йотов, партизанин от отряда „Чавдар” и член на Политбюро на ЦК на БКП, един от хората, убедили Живков, че е време да се оттегли, бил казал, че след 10 ноември в куфарчета на верни другари по списък са раздадени два милиарда долара. Бившият секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов, който след 10 ноември е направен заместник на премиера Георги Атанасов, уточнил, че в списъка са били 300-400 души. Тогавашният кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и вицепремиер Григор Стоичков посочил сумата един милиард долара. Парите давал Румен Сербезов. Началникът на кабинета на Жан Виденов Красимир Райдовски, минал през Първо главно управление на Държавна сигурност, пък твърди, че касиер бил Любен Гоцев. Бившият шеф на „Булгаргаз” Васил Филипов даже посочва мястото, където се раздавали куфарчетата – правителствения хотел „Рила”. Един от заподозрените, че е получил пътен лист в бизнеса с партийни средства, Добромир Гущеров, също смята, че куфарчета с пари е имало. В свое интервю той казва: “…от 1988 до края на 1990 г. куфарчета с пари се раздаваха! Много неуспели фирми има, които се създадоха и по партийна, и по комсомолска, и по профсъюзна линия. Малко от тях успяха”.[1]
При всички резерви, които бихме могли да имаме към “куфарчетата”, тези свидетелства трудно биха могли да бъдат пренебрегнати. Има и други, които заслужават внимание. Например в интервю с Калин Тодоров, син на Станко Тодоров, пред в. “Дневник” е казано директно: “Раздавани ли са куфарчета с пари? Най-често задаваният въпрос и най-ревниво пазената тайна на прехода. Раздавани са. Редейки пъзела със случки и разкази, мога да го твърдя без колебание.” Пъзелът в интервюто е наистина убедителен – като са посочени и някои от основните източници на раздаваните пари: външнотърговските дружества, контрабандните канали на Фатик, Челенг и Чакър, Роберт Максуел и прочее подобни. Както и екипите, които са осъществили раздаването – Калин Тодоров говори за два такива: “две групи - едната, ръководена от дългогодишния министър на външната търговия Христо Христов (Илич) – близък до Първо главно управление на ДС, и другата - от бившия директор на БНБ Васил Коларов”.[2]

Споменатият от Крум Благов бивш член на Политбюро на ЦК на БКП Йордан Йотов публично заявява в предаване на Нова телевизия, че е имало списъци, по които са били раздавани огромни суми държавни пари на партийни и комсомолски функционери, за  да се реализира първоначалното натрупване на капитали в една нова система. Такава е била идеята на Андрей Луканов за старт на българската перестройка. Според него: “Андрей Луканов стана премиер на България след 10 ноември 1989 г., в държавната хазна имаше 2.5 млрд. долара, които в момента, когато той беше принуден да напусне поста си през 1990 г. под натиска на масови опозиционни протести, в хазната бяха останали едва 300 милиона. Предполага се, че останалите над 2 млрд. долара са били раздадени на близки до БКП, по-късно БСП, хора.”[3]

Тази позиция е доста сродна с шокиращото признание не на друг, а на бившия премиер на България Димитър Попов, който потвърждава, че е наследил от Луканов държавната хазна с над два милиарда долара дефицит – и че тези именно пари са изтекли в “куфарчетата”, раздадени от Луканов. По неговите думи: “Знам, че са раздавани парите. Дали в куфарчета или чували, но са раздавани! Защото едни наистина бяха с чували – със самолет до Виена.” [4]  Според Петър Христозов пък било имало “секретен списък 103”, по който са се раздавали парите на бъдещите червени милионери. “Този секретен списък беше съставен от Нора Ананиева под диктовката на Андрей Луканов. Имаше само още един човек, който знаеше за съществуването му – генерал Велко Палин. Това е първият списък на хората, които бяха набелязани да трансформират парите на държавата в частен капитал и им бяха осигурени всички средства и канали за целта. Куфарчетата са следствие от списък 103.”[5]

Куфарчетата по-скоро са метафора, но пък парите са очевидна реалност. Как по-точно става въпросното “раздаване”, може да се види повече от ясно от примерите, посочени в книгата на Крум Благов. Един от емблематичните примери е този с Добромир Гущеров, който освен в книгата на Благов е герой и в едно по-ранно разследване, публикувано във в. “Демокрация” и по-късно в книгата на Кънчо Кожухаров “Кой какъв е в българската корупция”[6] .

“Куфарчето” в този случай съдържа три милиона лева.  Предоставени са под формата на безлихвен кредит от Българска стопанска камара на 21.05.1990 със срок на ползване до 31.12.1991 г. Идеята е – да се създаде осигурителен фонд и частно застрахователно дружество – в съдружие със самата БСК, която впрочем е отпуснала още един милион като свое дялово участие в това начинание – тъй че общо милионите в куфарчето стават четири.

Дребната подробност е, че по това време ДЗИ има монопол – и никой друг няма право да развива застрахователна дейност. Очевидно това не е пречка за другарите – щом става дума да се вземат едни пари, за тях пречки няма.

Впечатляващо е, че нито Управителният съвет, нито Изпълнителното бюро на БСК са вземали такова решение – парите са отпуснати еднолично от Лъчезар Тошков – тогава председател на камарата. Въз основа на следното “основание”, вписано в самия договор: “Настоящият договор се сключва на основание писмено искане на фирма “Експерт-Гущеров”.

Интересно – дали БСК е проявявала подобна щедрост към всеки, комуто е скимвало да развива някакъв бизнес в мътните зори на прехода? Очевидно не – но този случай е малко по-особен. Георги Шиваров, който е бил заместник на Лъчезар Тошков в тези години – и който е поискал по-късно неговата оставка, хвърля известна светлина върху бекграунда на на този достоен труженик на българския преход: “Тошков беше сътрудник на Андрей Луканов.” Вероятно именно в тази си роля е раздавал на подбрани хора милионите на БСК. В случая си е струвало, тъй като кариерата на Добромир Гущеров доказва кръвните му връзки с бившата комунистическа партия. Все пак той беше депутат от БСП, член на Националния съвет и областен председател на партията в силистренска област.

В интервю на Валерия Калчева пред Нова телевизия той твърди: “„Всичко, което съм създал, съм създал сам и въпреки политическите партии”. Не е така обаче. Стартовият капитал от четири милиона не го е създал сам. Разбира се, никаква реална дейност не произтича от неговото съдружие с ДСК – и в крайна сметка застрахователят връща парите.

Дребната подробност е свързана с периода, в който този заем е отпуснат. Това става на 21 май 1990 г., когато валутния курс е три лева за долар. Както посочва Кънчо Кожухаров в своето разследване, само два дни по-късно следва инфлационен скок – и левът се обезценява до стойност 8.058 лв. за долар. Така за два дни даденият от БСК заем се обезценява  2,7 пъти. Към 26 май 1991 г., когато Гущеров връща трите милиона безлихвен заем, валутният курс е вече 18.522 лв. за долар – или кредитът е обезценен 6,2 пъти. Към 26 май 1991 г., когато връща дяловото участие на БСК – в размер на един милион плюс 320 000 лв. лихви, кредитът е вече обезценен 6,3 пъти.

Този пример е безкрайно интересен, тъй като не е важен персонално Гущеров, нито пък неговите отношения с БСП. Важен е принципът, по който се раздават пари – и който съвсем не е толкова романтичен, колкото куфарчетата – от банката, под формата на кредити. Кредити без покритие, разбира се – достъпни само за тези, за които видните фактори от червената наменклатура се гарантирали, че са “наши хора”.

Тъй че Лукановите “куфарчета” може би са били реални куфарчета само в някакъв много начален етап – след това положението се променя – и куфарчетата се заменят със следната схема: взема се кредит непосредствено преди поредния инфлационен скок, за който кредитополучателят е получил съответната информация, парите се обръщат в твърда валута – в следващите месеци кредитът е обезценява, сетне част от парите се обръщат в лева и с тях се изплаща кредита, а с другата и съответно по-голяма част се започва бизнес – на ползу партию.

Тази схема обяснава доста неща. Между впрочем обяснява и защо подопечните на ДС банкери помпаха инфлацията с пълното съзнание за фалита, до който неизбежно ще доведат държавата.  Както и защо се въртеше на толкова бързи обороти печатницата за пари. Отговорът е елементарен: точно тези бързи обороти са задвижвали трансмисиите, чрез които политическата власт на червената номенклатура се превърна в икономическа мощ – един процес, който между другото фалира и обезкърви държавата. Днес е ясно, че този фалит е бил предвиден, че той просто е влизал в сметките на бившите комунисти. Чрез него всъщност не само бяха източени държавните активи, не само милиарди бяха изнесени зад граница, за да бъдат внесени пак и да участват в приватизацията – но и спестяванията на всички българи бяха стопени, за да се преселят в джобовете на онези, които обещаваха “сполука за България”.

Що се отнася до списъците – списъци несъмнено е имало. Можем да бъдем сигурни в това – ако не за друго, то поради простата причина, че винаги сме следвали примера на големия брат – включително и в сценария на перестройката. В знаменитата си книга “Златото на партията” Игор Бунич публикува дори самия формуляр, който е трябвало да бъде попълнен от бъдещия червен капиталист.

Историята е следната: в един критичен за СССР момент за зам. шеф на КГБ е бил назначен полковник Веселовски, чиято основна функция до този момент е свързана с това да създава легални икономически източници за съществуването на нелегалните компартии в разни страни по света, в които гнилият империализъм отказвал да рухне. Било дошло времето да приложи придобитите умения в много по-голям мащаб – в контекста на перестройката, като осигури легални източници на финансови постъпления за КПСС в новата обществено-политическа ситуация – за сметка на държавния бюджет, разбира се. Така именно той се оказва скритият стратег при раздаването на съветските “куфарчета”, съдържащи първоначалните капитали на новите олигарси. Неговото верую в случая е следното:

“Отразените във финансовите документи парични ресурси открито могат да бъдат инвестирани само в обществени, социални или благотворителни фондове. Така ще се затрудни тяхната конфискация в бъдеще. Средствата, които постъпват в партийната каса от печалби, а не са фиксирани във финансовите документи, трябва да се използват за закупуването на анонимни акции от фондовете на отделни компании, предприятия и банки. Това, независимо от по-нататъшното положение на партията, осигурява стабилен доход, от една страна, а от друга — всеки момент същите акции може да се реализират на фондовите борси и веднага след това капиталът се прехвърля в други сфери с цел да се обезличи партийното участие, но контролът да се запази. Посочените мерки налагат срочно да се формира група от особено доверени лица. На тях ще се възложи изпълнението на отделните пунктове от програмата, като не се изключва възможността да се оформи и група от засекретени членове на партията, които ще осигуряват нейната дейност във всеки момент от извънредния период.”

Както подчертава Бунич, тези смели идеи дотолкова се харесали, че Николай Ефимович Кручина, движещ финансовите дела на КПСС, създава следният типов формуляр:

“Лично задължение пред КПСС

Аз…………………………. член на КПСС от ………. година,

партиен билет № ……….. с настоящото потвърждавам съзнателното си и доброволно решение да стана доверено лице на партията и да изпълнявам възложените ми от партията задачи, където ме изпрати и във всякаква обстановка, като не разкривам своята принадлежност към институцията на доверените лица. Задължавам се да пазя и внимателно да използвам в интерес на партията поверените ми финансови и материални средства, възстановяването на които гарантирам още при първо поискване. Всички спечелени от мен в резултат на икономическата дейност на фонда на партията средства признавам за нейна собственост и гарантирам предаването им по всяко време и на всяко място. Задължавам се да спазвам строгата секретност на поверените ми сведения и да изпълнявам поръченията на партията, които ще ми се предават от упълномощени за случая лица.

Подпис на члена на КПСС……..

Подпис на лицето, приело личното задължение……..”

Не зная така ли е изглеждал съответния български формуляр, какъвто несъмнено е имало – едва ли куфарчетата – все едно в каква форма, са се раздавали просто на доверие. Но тъй като е добре известно, че въображението не е силната страна на българските комунисти, а освен това и не смеят много да го проявяват, когато следват челния опит, то можем да предположим, че неговото съдържание е било аналогично.

Друг е въпросът, че поелите подобно задължение понякога са забравят да го изпълнят – или просто решават, че вече са прекалено могъщи, за да се съобразяват с щенията на някаква там партия. Твърди се, че тъкмо такава е била ситуацията с шефа на “Мултигруп” Илия Павлов. Резултатът е известен.