Свободата днес и тук 07 Декември 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Сърцето на Сталин

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Деян Енев, Портал Култура

В този текст ще стане дума и за сърцето на Сталин. Но този текст е главно и преди всичко за пътя на книгите. Преди да продължа обаче, искам да съобщя оттук, от  Портал Култура, на моята далечна българска читателка от Дания Люба С., че книгите са изпратени вече до сливенското село, както тя ме помоли в своето писмо.

И така.  За пътя на книгите.

В колонката си от 22 януари тази година, озаглавена "Паметникът на нашето време", разказах за срещата си с един клошар до парка "Оборище", който мъкнеше бебешка количка, пълна със стари книги. В текста си тогава не разказах обаче продължението – че клошарят спря с количката до бившата редакция на сп. "Родна реч" на "Мадрид" 62, сега офис на застрахователи, и подреди стоката си върху една бетонна издатина. (Той няма как да е знаел, че това е било редакцията на "Родна реч". Но ето, тъкмо до нея, до бившата редакция, подреди своите книги.) Аз спрях и се порових в тях. В крайна сметка си избрах две – "Когато Господ ходеше по земята" на Никола Радев и "Събеседници" на Сергей Залигин. Можех да купя обаче само едната, клошарят продаваше скъпо книгите. Избрах българската, на Кольо Радев. Бях пропуснал да я прочета навремето, макар да знаех шумната й слава и че има няколко преиздания. Все пак погледнах извинително към Сергей Залигин и му обещах при първа възможност да си купя и неговите "Събеседници". Защото те не бяха кои да е, а Андрей Платонов, Василий Шукшин, Виктор Астафиев, Валентин Распутин…

Слушайте нататък.

Прочетох книгата на Никола Радев на един дъх. Вътре писателят, възпитаник на Литературния институт "Максим Горки", е пресовал книжовния си опит под голямо налягане, създал е четиво-батискаф, с което да слезеш до най-дълбокото на литературата.

Нещо повече. От книгата му научих, че като студент в Москва той е бил тъкмо в семинара по проза на Сергей Залигин, който заместил починалия титуляр Константин Паустовски. Обадих му се на бай Кольо да се видим (това ми е досега файдата от членството в Писателския съюз, тефтерчето с телефоните). Видяхме се. Той пристигна с две изненади – книгата на Сергей Залигин "На Иртиш", (откъде ли знаеше, че съм се колебал между неговата книга и тази на Залигин?; а и аз, докато се колебаех, откъде ли знаех, че единият е бил учителят на другия?), повест за разкулачването, по която навремето снимат даже филм, в който главна роля играе не друг, а младият Василий Шукшин. Филмът, в скоби, има тъжна съдба. Лентата потъва безследно, явно по нареждане отвисоко и даже след промените от него не е намерено никакво копие.

Втората изненада, която извади от чантата си бай Кольо, беше историческият роман на Стоян Бойчев за кърджалийските времена "Отровно биле омайно" – четиво, което в моята вътрешна класация почти се доближи до "Цената на златото" на Генчо Стоев по неподражаемата си старинна поетичност и хиперточната, направо невъобразима възстановка на времето и живота отпреди два века.

А самият бай Кольо Радев беше третата изненада. В негово лице видях писател, който говори за другите, а не за себе си. Това се среща твърде рядко и заслужава нашите адмирации.

Но да продължим. Днес, 5 март, е официалната дата на смъртта на Сталин.

Сосело, Сосо, Коба, Стопанина, Хазяина, Мустакатия, Бащицата, Върховния.

Йосиф Висарионович Сталин.

С рождено име Джугашвили. Или на грузински – Йосеб Бесарионис дзе Джугашвили.

Сянката на този човек прекрачи двайсетия век.

Той вкара законите на подземния свят в управлението на държава, разположена върху една шеста от земното кълбо. И го направи добре. С цената на милиони животи.

Варлам Шаламов пише, че когато през кратката пролет планините от труповете на загиналите лагерници се размразели в Колима, започвало нещо като ледоход на сушата. И това се повтаряло всяка пролет, пролет след пролет.

На един друг писател обаче бе дадено да повдигне пръв пред света страшната, подгизнала от кръв завеса на сталиновото управление – на Солженицин. Все пак Юрий Домбровски пише: "В лагерната проза Шаламов е пръв, аз съм втори, а Солженицин – трети."

Най-вероятно Сталин е умрял няколко дни преди официално обявената дата. Получил е инсулт и е лежал вцепенен на пода в спалнята си във вилата в Кунцево, а котараците от Политбюро са притичвали от Кремъл и са гледали през ключалката дали още е жив. Никой не смеел да влезе в спалнята. Само Берия май дръзнал и в една от версиите дори го налагал по главата с пясъчна торба, за да усили ефекта от инсулта, без да оставя следи.

Лежал на пода, потънал в пикня и лайна. Нямало кой да му обърше с мокра кърпа лицето. Дали тогава пред взора му не са преминавали полковете от мъртъвци, един невъобразим, несвършващ парад. Дали тъкмо тогава не си е спомнил клетвите на майките и не е разбрал тъкмо тогава, че майчините клетви винаги застигат.

В началото на своя "Реквием" Анна Ахматова пише:

В страшните години на ежовщината прекарах седемнадесет месеца на опашки пред затворите в Ленинград. Веднъж някой ме "позна". Тогава жената зад мен, която, разбира се, никога не беше чувала името ми, се пробуди от присъщото на всички нас вцепенение и ме попита на ухото (там всички говорешме шепнешком):

- Можете ли да опишете това?

И аз казах:

- Мога.

Тогава нещо като усмивка се прокрадна по онова, което някога е било нейното лице.

И когато тук в България днес продължаваме да говорим за мутри, а и двете десетилетия на прехода минаха под техния знак, не трябва да забравяме, че това са издънките на една посткомунистическа действителност, чийто корени през същинската комунистическа действителност стигат право до каменното сърце на сталиновото управление.

Ленин забърка колбата. Но Сталин приготви по лъжичка за всеки.

Отечествената война по чудодеен начин оздравява нравите в затиснатата под тежката чугунена сталинска плоча страна. Когато гледаш смъртта в очите, страхът изчезва. И Сталин бързо разбира това. Съветските военопленници в Германия отново стават военопленници, само че в Сибир. Но какво да прави с инвалидите? Те заливат гарите, пазарите, волнодумстват, пият. Те са стотици хиляди, милион.

Без ръце, без крака. Но гръмогласни. Само гласът им е останал.

Какво да прави ли? През 1948 г. за една нощ инвалидите изчезват. Няма ги. Край. Това е фасулска работа за НКВД, или както там се нарича тази организация по това време. Та те преместват за една нощ цели народи.

Владимир Тендряков има една страшна повест за тези същества от гарите.

Докато управлява страната, Сталин, кажи-речи, вижда само веднъж майка си до смъртта й. Посещението е широко разгласено, направена е снимка, която е отпечатана във вестниците. Майката живее добре, тя е осигурена, в двора на къщата даже има малък параклис, където да се моли. Майката обаче е стиснала устата си и мълчи, това се вижда добре на снимката. Дали се е страхувала, че ако си отвори устата, ще го прокълне?

В книгата на Никола Радев прочетох една потресаваща история за Сталин. Която казва много за диктатора. За всички диктатори. И понеже клошарят с книгите може да го няма вече на булевард "Мадрид", а и да го има, може да няма друга бройка от книгата, а и вие, в крайна сметка, може да нямате път оттам, сега ще я предложа на вашето внимание тъй, както я преписах ред по ред от книгата. Самият Никола Радев споделя, че историята му е разказана от друг писател, от известния ни драматург Кольо Георгиев.

"В годината, когато умира Сталин, Кольо Георгиев е бил последна година студент в Ленинград – следвал икономически науки. Предавам разказа му телеграфно.

… Последните дни на октомври 1941 г. Германците са пред Москва, обкръжават я. Тежки дни за Съветска Русия.

Полунощ. Сталин слуша радио. По радиото – старинна руска песен. Пее народната артистка на Съветския съюз Надежда Обухова, певица с рядък по красота и богатство на тембъра мецосопран.

След като е почукал няколко пъти и не получил отговор, в кабинета влиза Берия и замръзва: пред радиоапарата е застанал Сталин, а лицето му е обляно в сълзи. Песента свършва и той, хълцайки, се устремява към Берия: "Каква песен, а!?… Какво изпълнение, а!?… Не мога ли да имам плоча с тази песен и понякога да си я пускам, а!?"

За Берия желанието на Сталин е заповед. Но нито плоча има, нито магнетофонен запис. По време на войната цялата радиопрограма върви на живо.

В два след полунощ е задействана операцията. Целият личен състав на завода за грамофонни плочи, от директора до чистачката, е дигнат от домовете и извозен с коли до предприятието. Докаран е и оркестърът на радиото. И певицата. В четири часа всички са по местата си.

Първата плоча – дефектна. Втората – също. Третата.

В шест часа сутринта Берия се появява в кабинета на Сталин и носи плочата – топла-топла…

Сталин отново слуша изпълнението на Надежда Обухова, отново същото емоционално въздействие – сълзите му текат, сълзи на очищението. След тях душата ти олеква и усещаш как силите ти се събуждат, готов си да действаш, да побеждаваш.

Развълнуваният Сталин сяда и написва благодарствено писмо. Лично.

"Скъпа Надежда Андреевна!"
След обръщението следват високите думи на благодарността: "…в този тежък за Русия час вашето прекрасно изпълнение вля в мене нови сили и упование, за да мога да взема важни решения…" И пр., и пр. Накрая Сталин й написва закодиран адрес, на който тя може да прати писмо и ако има някакви проблеми в личния и творческия живот, да смята, че са решени.

Надежда Обухова получава писмото. Само че нейната душа е вече изгорена. Трима души от най-близките й – баща, брат и съпруг – са арестувани от НКВД и разстреляни по късата процедура – без съд и присъди. И отговаря: "Убиецо! Бъди трижди проклет! Ако знаех, че ме слушаш, щях да си изтръгна езика от гърлото. Знам какво ще последва. Но отивайки към ешафода, на всяка крачка ще произнасям по едно проклятие към тебе. Поне едно от тях да те настигне!"

И Сталин получава писмото…

Надежда Обухова го надживява с осем години и умира на седемдесет и пет, без да падне косъм от главата й. Казват, че великият вожд на народите бил суеверен и изпитвал животински страх от религиозните клетви още в семинарията…"

Ето какъв беше пътят на една единствена книга от 22 януари до днес, 5 март, три след полунощ. Как всичко си дойде на мястото.

От нея разбрахме нещо много важно.

Наградата за диктаторите винаги е била една – наместо молитви те получават клетви. А клетвите, майчините клетви, са страшно нещо. И приживе. Но особено след смъртта.

Ако не вярвате в това, питайте сърцето на Сталин.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional