Свободата днес и тук 14 Ноември 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Кой? 17. Масовата приватизация и нейните масирани грабежи

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Стартът на Голямото ограбване на България – както можем да го проследим в първите години от българския преход, е свързан преди всичко с натрупване на първоначалния капитал, с помощта на който червената олигархия се създава, групира и стартира в новата бизнес-среда. Този капитал бива прекаран през сложни вериги от фирми и банкови сметки – за да се заличат следите от неговия произход, както и от неговото де факто криминално придобиване.

Изчезването на една не малка част от парите от външния дълг, превъртането им през “неявните” фирми на ДС, превръщането на контрабандата в тайна държавна политика, появата и заякването на престъпните групировки, рекетът и силовото застраховане, излюпването на кредитните милионери – и като финал: целенасоченият финансов срив на държавата и предизвикването на огромна инфлация, която изяжда спестяванията на българските граждани, но и задълженията на кредитните милионери – всичко това има една цел: пари, повече пари, придобити без труд и по незаконен начин.

С натрупването на значителен капитал в ръцете на червените олигарси обаче, техните апетити се променят. И някъде около 1994 г. започва вторият етап на българския преход, респективно и вторият етап на Голямото ограбване – при който наличните в България пари са в общи линии или раздадени на когото трябва, или придобити в сделки, за които се създават благоприятни институционални или дори законодателни условия.

Този етап е прицелен от една страна в узаконяване на заграбеното, а от друга – в инвестиране на натрупаните финансови активи в стратегически важни сектори от промишлеността и услугите. Това е може би най-същностния етап от генезиса на българската олигархия: важен, защото се придобива собственост, която сама по себе си дава гаранция не само за бъдеща икономическа мощ, но и за бъдещ политически просперитет. И най-сетне важен, защото в него се изпират не само пари, но и физиономии, и биографии.

Идва времето на белите якички – и времето, в което гангстерите се опитват да ампутират от своята практика опашката на организираната пристъпност. Това желание впрочем е съвсем директно изразено – и то във в. "Дума", който през пролетта на 1995 г. публикува статията "Време е да обуздаем организираната престъпност", подписана от Илия Павлов, но всъщност написана от Георги Кадиев, днес депутат от БСП. В нея президентът на "Мултигруп" застъпва тезата, че държавата трябва да даде възможност на престъпните групировки да легализират незаконните си капитали, да се откажат от престъпния си бизнес, така, както гущерът къса опашката си, за да се спаси – и да излязат светло.

Събитията от самия преход много ясно показват, че този момент е стратегически пресметнат. той съвпада с времето, в което в България стартира приватизацията – с огромно и непростимо закъснение. Забавянето е било повече от необходимо – и съвсем не е случаен фактът, че правителството на Беров бави топката по отношение на раздържавяването. Всъщност късният старт на приватизацията дава необходимото време, през което заякват мускулите на българската мафия – покрай контрабандата на петролни продукти за ембаргова Югославия – както и за да се нароят порядъчен брой кредитни милионери, които да разполагат с достатъчен финансов ресурс, за да доминират в приватизационния процес.

Би трябвало да добавя, че това е и основния мотив за комплота срещу правителството на Филип Димитров – и за самото съставяне на кабинета на проф. Беров, известен още и като “правителството на Мултигруп”. Това правителство се крепеше на тъй нареченото “динамично мнозинство”, осигурено с помощта на внедрени агенти на групировката сред сините депутати – тъй наречените “сини мравки” (например всички народни представители от АСП бяха такива), или просто на купени такива.

По този начин се стопират българските реформи – и то за един дълъг период – от края на 1992 до началото на 1997 г. Тази пауза дава възможност на бъдещите олигарси, получили своите “куфарчета” и институционални бонуси, да увеличат своя капитал до степен, която прави евентуалните други играчи в приватизацията неконкурентноспособни: същевременно пак в течение на този период се прилага активно “стратегията на паяка” – сиреч стоенето на входа и на изхода на държавните предприятия. Пак тогава – благодарение на факта, че групировките им продават скъпи суровини и изкупуват евтино тяхната продукция, тези предприятия се декапитализират  и изпадат в дългове – за да бъдат в крайна сметка приватизирани на безценица именно от тези, които са ги източвали в дългите години на стопираните реформи.

Във връзка с това трябва да отбележа и още нещо: с правителството на Филип Димитров стартираха и реалните реформи – но съвсем за кратко – и на практика единствената от тях, която проработи, бе реституцията. Чрез тази реформа една част от българите придоби относително стабилен имуществен ценз – и ако реституцията непосредствено предхождаше приватизацията, вероятно част от тези хора щяха да инвестират в нея.

Благодарение на споменатото отлагане, обаче, този шанс бе пропилян – и държавната собственост бе извадена на тезгяха едва когато бе формирана вече една устойчива общност от нови олигарси, свързани тъкмо с бившата комунистическа номенклатура – те бяха десетки и стотици пъти по-богати от онези, които успяха да реституират своята заграбена след 9-ти септемри собственост. Така се стигна до очевидния парадокс: раздържавяването обогати най-вече онези, които бяха на власт преди промените – както бившата партокрация и свързаните с нея ДС-среди, така и бившите директори на самите предприятия, имащи активно участие в тяхното източване – които ги закупиха на безценица чрез РМД-та, в които работническото участие имаше само декоративни функции.

Когато се говори за българската приватизация по време на прехода, не бива да се забравя че тя беше реализирана чрез две коренно различни методики и на два етапа, обичайно наричани “масова” и “касова” приватизация. Въпреки че и двете се развиват паралелно във времето, техните пикови моменти са хронологически последователни. Първата (и най-мащабна) вълна на масовата приватизация стартира през 1996г. – последната година от управлението на Жан Виденов, докато касовата приватизация се разви при управлението на ОДС (1997-2001г.). Въпреки методологическите си разлики обаче – и въпреки различната идеологическа база на правителствата, които ги реализират, ефектът от българската приватизация се оказа удивително идентичен – и при масовата, и при касовата приватизация печеливши се оказаха най-вече персоните и групировките, свързани с БСП.

Масовата приватизация не случайно беше стартирана от кабинета на Жан Виденов – с визията, че това е по-социалното и по-справедливо раздържавяване, при което активите на държавата стават собственост на българските граждани. Може би някой наистина си е представял нещата така; впрочем президентът Желев също беше привърженик на масовата приватизация – но реалността се оказа съвсем друга – под прикритието на това понятие всъщност бе реализирано масирано разграбване на държавни активи на огромна стойност: става дума за 1050 български предприятия, които имаха регистриран капитал в размер на 217 млрд. тогавашни лева.

В едно интервю Александър Томов, бивш вицепремиер в правителството на Димитър Попов от квотата на БСП, определя ”така наречената” масова приватизация като “една от големите грешки на българския преход”. Определянето й като “социална” е  квалифицирано от него по следния начин: “това беше голяма,  може би най-голямата в новата ни история лъжа”.

Причините? Всъщност не самите български граждани участваха в приватизацията, а приватизационните фондове, които с мощна и изключително агресивна реклама ги привлякоха с обещание за големи дивиденти – които, разбира се, тъй и си останаха само обещание. От 3 милиона участващи в масовата приватизация, 2.6 млн – или 80%, преотстъпват акциите си на приватизационните фондове. В резултат на това, тези фондове придобиват част от най-добрите промишлени предприятия на цена между една десета и една стотна от реалната им стойност. Или – както подчертава Александър Томов: “накратко, около 300 фамилии присвоиха на безценица над една трета от цялата икономика”[1].

Не е нужно да се правят пространни разследвания, за да бъде осмислен масирания грабеж на масовата приватизация. Достатъчно е само да се вгледаме в един от тези герои на нашето време, за да доловим духа на тяхната морална нечистоплътност, техния бай-Ганъовски манталитет.

Вероятно най-представителната фигура в контекста на масовата приватизация е Николай Банев – потомствен социалист и близък приятел на Сергей Станишев. Той стартира кариерата си от Комсомола, където е покровителства лично от тогавашния шеф на ДКМС Андрей Бунджулов. Влиза в предизборния щаб на Янаки Стоилов, от където получава и първите си политически бонуси – под формата на разрешение за търговия с оръжие, дадено с протекциите на ген. Тодор Бояджиев. През 1996г. взема заем в размер на 3,5 милиона долара от чешката “Форест Инвест” и участва в масовата приватизация посредством учредения от него приватизационен фонд АКБ “Форест”. Фондът провежда агресивна рекламна кампания, като се обещават фантастичните 40% годишен дивидент: обещание, прилягащо повече на финансовите пирамиди.

Над 100 000 българи влагат боновите си книжки в него, но никой от вложителите не вижда никакъв дивидент, а самият фонд, след като сменя формата си на собственост, се оказва изпразнен от съдържание, като придобитите активи са прехвърлени на други фирми, собственост на Банев и управлявани от него.

Става дума за наистина впечатляваща собственост. Например за химическият завод “Полимери” в Девня, който през 2012 безславно фалира – в хода на неговата икономическа агония хиляди работници са изхвърлени на улицата; за курорта Русалка, за резиденция “Созопол” и ред хотели и къмпинги по черноморското крайбрежие в страната. Между впрочем АКБ “Форест” стои и зад фирмата инвеститор, която упорито се стреми да бетонира и Иракли – Swiss Properties, дъщерна на офшорка, регистрирана в Цуг. Самият Банев участва като собственик и акционер в над 90 фирми, занимаващи се с какво ли не.

За характера на неговите сделки можем да съдим по начина, по който придобива и стопанисва най-апетитните имоти около Созопол[2]. На 5 юни 2000г. “Приват турист” ООД, в която той държи мажоритарно участие, сключва договор с Агенцията за Приватизация, по силата на който Банев придобива 61 512 акции от капитала на “Хелио-тур-с” при цена 11,40 долара за акция – като придобива срещу тази цена и правото да изкупи останалите акции, след като изтекат сроковете за обезщетяване на реституционни претенции. По това време закупената от него държавна фирма притежава:

  1. Къмпинг „Градина” – с площ от 73 дка и оценка от Министерството на икономиката /МИ/ на приблизителна стойност 660 000 лв.
  2. Комплекс „Каваци” – 217 дка, оценка на МИ – 3 100 000 лв.
  3. Къмпинг „Каваци” – разширение – 17 дка, оценен за 100 000 лв.
  4. Къмпинг „Златна рибка” – 58 дка, оценен за  520 000 лв.
  5. Къмпинг „Веселие” – 30 дка, оценен за 240 000 лв.
  6. Къмпинг „Черноморец” – 110 дка, оценен за 570 000 лв.
  7. Резиденция Созопол и  ресторантите „Винарска изба”„Механа” и „Хоризонт” – оценка 400 000 лв.
  8. Много други по-малки обекти със значителна обща стойност.

 

И този герой на нашето време придобива всичко това през 2000г. – като условието е да заплати всичко на всичко 700 000 долара, при това само 40% в брой, а останалите – с бонове от масовата приватизация. На всичкото отгоре трябва да заплати само 10% от цената веднага, а останалите - разсрочено.

И Банев плаща тези 70 000 долара, но забравя да плати останалите 630 000. Междувременно негови фирми изкупуват и останалите акции от “Хелио-тур-с” – вече директно от Министерството на Икономиката, но изцяло с компенсаторни бонове, които по това време се търгуват на една десета от реалната си цена. Агенцията за приватизация започва съдебно дело срещу него, което с всякакви процедурни хватки се точи цели осем години. В крайна сметка “Приват Турист” ООД просто обявява сключения преди 12г. договор за невалиден – междувременно обаче големи части от придобитите активи и земи са разпродадени на добросъвестни купувачи – и шансовете на Агенцията по приватизация са нищожни. Нещо повече – наглостта на Банев стига дотам, че заплашва служителите на Агенцията, че ще води “война до кръв” за придобитата собственост.

Подобни заплахи впрочем са свойствени за него. Когато Софийска Районна Прокуратура завежда преписка срешу него заради отказа му да получи призовка, Банев квалифицира това като “поръчка” от “онези, дето крадоха по време на прехода” – и заявява: “ако продължават да ме дразнят, ще вляза в политиката и ще взема властта”.

И наистина – защо да не я вземе? Ако съдим по сегашните български политици, той има манталитет точно на такъв. Безкрайните му парвенюшки жестове доказват това.

На последната своя сватба например беше поканил да му пее Джо Кокър – срещу скромен шестцифрен хонорар. Пак на него принадлежи трогателното изявление, че икономическата криза го била принудила да пътува по-често с “Майбах”, отколкото с личния си самолет.

В кадрите заснети от Евгений Михайлов късно вечерта на 14-ти декември 1989г. – по време на митинга, който накара тогавашния председател на Републиката Петър Младенов да произнесе сакралното изречение “Най-добре е танковете на дойдат!”, ясно се виждат и гардовете, които охраняват въпросния председател. В един момент камерата се спира върху лицето на един от тях. И това е младият тогава Николай Банев.



[1] Александър Томов, “Българският преход 20 години по-късно”, С., 2009г., с.92-93

[2] По подробно за тези афери може да се прочете в специалното разследване на сайта Биволъ, посветено на тази тема.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional