Срам ме е

Юрий Михайлович Рост е руски фотограф, журналист, писател и актьор, който в момента е коментатор на московския вестник "Новая газета". През 2008 г. неговият албум "Групов портрет на фона на века" бе обявен за Книга на годината, а на Рост бе присъдена наградата на името на Александър Блок за най-добро документално произведение, посветено на културата и историята на Русия. Албумът съдържа 250 черно-бели снимки, направени от Рост в продължение на 40 години.

Предлагаме ви статията му от "Нова газета" за Русия и как реагира руското общество и интелигенция на събитията около Украйна и анексирането на Крим.

Да се срамуваш не е грях. Срамът е дете на греха. Може би срамът е онова покаяние за погрешен ход на душата, осъзната слабост или неосъзнато признание за господството на неправедна сила над твоя страх или над твоето безразличие.

Ако не го потискаш, срамът може да изпълнява функцията на вътрешно реле, което със слабия си ток може да изключи системата и да й попречи да извърши голяма подлост. Или да включи съзнанието да не приема лъжата като аргумент за взимане на решение, което само временно прави живота по-лек. Струва ти се, че правиш компромис за малко - до появата на нови обстоятелства, и обясняваш това на своя срам: "Потърпи малко, всичко ще си дойде на мястото." И ти се струва, че той разбира и се усмирява, спира да пречи на избора ти. А той просто те напуска. И уж живееш като преди. Комфортно и покорно. Само че това вече е друг живот.

Аз пазя своя срам. Той не ме оставя да го забравя и ме мъчи от август 1968 г. Не, той се появи по-късно. Имах навик да изрязвам и събирам в голям албум всичките си статии, чак до неподписаните формални дописчици, и да се хваля с журналистическите си постижения пред жената, която ухажвах. Тя прегледа напечатаното, вдигна очи и попита всичко това ли съм писал аз.

- Да!

- И това?

Там се мъдреше мъничка неподписана информация за митинг в московския завод "Динамо", на който работниците одобряват влизането на съветските войски в Чехословакия.

- Разбираш ли, аз лично не мисля така. Това беше редакционна задача, която ми натресоха на мен, стажанта, даже не я дадоха на кореспондент. Не можех да не я изпълня. Пък и такъв митинг действително имаше.

Жената заплака, стана и си отиде.

Не откъснах дописката от албума. Не я изхвърлих от живота си. Това беше моята пепел. Моето реле. Неприятно ми е да си спомням тази история, но срамът не ми позволява да я забравя.

И в чехословашките събития е имало дейци на културата и журналисти, които - кой от съветско въодушевление, кой от робска зависимост, кой от желание да потвърди предаността си към строя, партията и вожда - са изказвали одобрение и подкрепа, от които, в крайна сметка, нито партията, нито строят, нито вождът са се нуждаели. Решението се е взимало без каквото и да е съобразяване с общественото мнение, чиято роля се стремеше към нулата.

Пред тази нула тестът за преданост се взимаше от мнозина дори без да изпитват срам. Още повече че след това времената на историческите решения се превърнаха в епоха на исторически грешки, вождовете станаха герои на вицове и който е одобрявал и подкрепял, започна да живее хармонично и трепетно, сякаш нищо не се е случвало.

А случи ли се? Случи се.

В историята останаха 7-те души, излезли на Червения площад да протестират срещу съветското нахлуване в Чехословакия, както и жлъчната частушка от 5 думи за военния кореспондент Карл Непомнящий, загинал в катастрофата на хеликоптер в Чехословакия докато вози агитациони листовки. (Бел. ред. - Инцидентът е известен с това, че при авария и лоша видимост хеликоптерът се блъсва в склон и избухва, но пилотът оцелява и от страх да не го набедят, стреля по останките с пистолета си, за да имитира нападение; после пожарникарите разсекли с брадви корпуса, за да угасят пламъците; съветското следствие обаче заключило, че машината е свалена и насечена от контрареволюционери и дори посланикът връчва протестна нота на чехословашкото правителство.)

"Протегнал Непомнящий крака за братска помощ"... Макар че, разбира се, тази помощ не я е организирал той. Той просто не отказал. Както и аз не се отказах от дописката.

За неучастие е нужен голям талант.

Когато позвънили на моя приятел - великият кинорежисьор Георгий Николаевич Данелия, с предложение да подкрепи военното нахлуване в Украйна, той обяснил, че не разполага с достатъчно информация, за да вземе решение, и предложил със закон да се забрани на дейци на културата да подписват писма в подкрепа на решения, които и без това вече са взети.

За участие е нужен не по-малък талант.

Малката информационна дописчица без подпис се оказа важен повод, принуда да се замисля не само за последиците от думите и делата, но и за самите постъпки и думи. Никого не съм осъждал за това, че човек мисли и постъпва по начин, който не ми е симпатичен. Бог ще го съди и той сам ще си бъде адвокат. Негово право е да обича това, което смята за нужно, или да ненавижда, вярва или говори онова, в което вярва, дори да лъже себе си и другите - негово право е. Не съм писал аз заповедите, не е моя работа да ги проверявам.

Но имам право да се срамувам.

За лъжата, за фалша, за подигравката с човешките права и международните договорености, която и държава да ги е нарушила. Особено когато го прави родината ми. Какво да направиш? Слушам това възторжено-заплашително дърдорене: мотиви, изгода, обстоятелства... и ме е срам. Не смея да вдигна очи от срам.