Свободата днес и тук 01 Април 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Равносметките от извървяното – или българският път през пустините на прехода*- част втора

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Друга разлика: докато в страни като Полша съществува покритие между социализма и загубата на национален суверенитет след окупацията от Червената армия – и хората там са наясно, че става дума за двете страни на едно и също зло, в центъра на София все още стои паметникът на Съветската армия – Освободителка. Забележете: освободителка, не окупаторка. И докато източните страни от Централна Европа ненавиждаха тази окупация, България на два пъти предложи на СССР да стане 16-тата негова съветска република.

Трета разлика: в Полша разкриването на архивите на комунистическите тайни служби е в ход от началото на прехода, а лустрационното законодателство е образувало такива наслоения от нови и нови закони за лустрация, че в крайна сметка се е получил хаос. В България има опити за разсекретяване на досиетата на Държавна сигурност едва от няколко години насам – като реалната работа с оригиналните документи на назначената от парламента комисия започна едва от 2007 г., а закони за лустрация изобщо няма. Не че не са били писани и предлагани – напротив, такива опити имаше в изобилие, но никога не са били приемани.

Четвърта разлика: в битката против комунизма Полша разполагаше с една много важна институция, способна да крепи духа и паметта на полските граждани – католическата църква. В същото време Българската православна църква бе оглавявана от партиарх, заел този пост съвсем буквално по силата на решение на Политбюро на БКП. По-късно се оказа, че по-голямата част от българските владици са бивши агенти на ДС. За каква духовна подкрепа може да става дума при това положение?

Тези разлики не са дошли от нищото. Те са резултат от страха, от липсата на воля за съпротива, от неспособността да се осмисли критично станалото с България в годините на комунизма.

И от още нещо – от нежеланието за такова осмисляне, от опита да забравим преживяното, както се опитваме да забравим някое позорно за нас събитие – или от желанието да оправдаем по някакъв начин комунистическото безвремие, за да оправдаем и собственото си живеене там – живеенето в лъжа и малодушие; да осмислим по някакъв начин пропилените си години.

Точно това нежелание и това желание за подмяна, граничещо с волята да излъжем сами себе си, подриват паметта за тази епоха и правят невъзможен нейния сюжет. Същият липса поради следните три основни причини: 

Защото липсва дистанция. Такава е нужна за обглеждането на една тоталитарна система: трябва да бъдеш извън нея, встрани или след нея. Ако живееш в нея, ако я усещаш с кожата си, пишеш или “Архипелагът Гулак”, или “Майсторът и Маргарита” – документално или иносказателно, трета възможност като че ли няма. Българските писатели и техните читатели целокупно си мислят, че комунизмът всъщност не е преставал да бъде. “Те никога не са си отивали” – е най-често срещаната фраза по отношение на комунистите. Ами да – прави са.

Всъщност става дума за огледален рефлекс: когато започнаха промените, повечето хора си ги мислеха не като радикална смяна на политическата система – те по-скоро не вярваха, че такава е възможна. Мислеха си ги като своеобразно опитомяване на комунизма, като “социализъм с човешко лице”, по императивния модел на съветската перестройка. Сега, когато радикалната промяна на политическата система е факт, те продължават да си мислят, че живеят при социализма – но вече не в опитомен, а напротив – в подивял вариант. В нова, извратена и пределно цинична негова фаза.

И реалността като че ли потвърждава тези им подозрения. Най-малкото защото действително на ключовите постове в държавата са синовете и дъщерите на членовете на Политбюро от времето на Тодор Живков, а полицията отново бие демонстранти по софийските улици.

Защото липсва памет. Преходът сам по себе си беше огромно доказателство за тази липса; впрочем редно е да си припомняме отново и отново, че България беше единствената източна страна, която веднага след падането на Берлинската стена и на свободни избори избра отново комунизма. Днес – на фона на разбитите надежди за едно по-достойно или поне по-нормално бъдеще, все повече хора потайно си мислят или явно говорят, че комунизмът всъщност не е бил нещо лошо.

Тази липса на памет е производна от страха от свободата, типичен за тези географски ширини. Хората, прекарали целия си съзнателен живот при комунистическия режим, просто не знаеха какво да правят с нея. Тя им изглеждаше като ужасяващото неизвестно; тя изискваше от тях отговорности, които не бяха свикнали да поемат – и този страх подтискаше паметта за комунизма като зло; те го помнеха като блаженото време, в което някой се грижеше за съдбата им, казваше какво трабва да се прави и какво не, даваше и наказваше – и най-важното: държеше всички в едно приравнено и мизерно, но предвидимо битие. Тогавашният мизерен, онищостен свят им изглеждаше подреден в своята вечна повтаряемост и стереотипност – и това се възприемаше като огромно предимство пред хаоса в настоящето.

Само че това не е памет, която помни, а памет, която си въобразява някакво помнене. Такова няма, защото няма и какво да се помни. Живеенето при социализма е състояние на вцепененост, е летаргично битие. Поглеждам назад към собственото си минало и с ужас установявам, че ми се губят години, ако не и десетилетия. Не че съм ги забравил, не. Но липсват пикове и спадове, липсват маркери, чрез които се помни протичането на живота.

Помня например 70-те и 80-те години на миналия век – като времето на голямото купонясване, като потъване в частния живот, остракиращ от своите укрития обществения – дебилността на Брежневия социализъм. Помня прииждащата със закъснение хипи-култура, ъндърграунд психологията, екстатичното преживяване на поп-музиката, сексуалната свобода, безцелното стопаджийско скитосване – но това не е памет за комунизма, от нея не може да се изгради цялостен образ на епохата.

Да, всички живяхме тогава, обичахме се и се разделяхме, раждахме деца, печелехме и губехме приятели – но това е само малкото, частно, обречено съществуване в миговете помежду тимпанените удари, ако си послужа с тази метафора от поемата “Смъртта на Тибалт” на Георги Рупчев, тайният манифест на това забутано и погубено поколение. Това са някакви лични истории, някакви персонални сблъсъци и перипетии. И всъщност цялото това свръхфорсирано, ексцесивно частно живеене, което май следваха повечето творци през 60-те и 80-те, не е живеене в комунизма – е бягство от него: и бягство навътре в себе си.

Най-убедителното доказателство: проектът “Аз живях комунизма” на Георги Господинов, в който епохата се осмисля именно през битовото и личното, чрез непретенциозните спомени на обикновените хора. Характерът на тази памет обаче е впесъчен, и няма какво да спои песъчинките в цялост. Страхувам се, че засега това е единственият начин да бъде описан българският комунизъм.

Много жесток е въпросът защо е така, на какво се дължи тази липсваща памет. Отговорът е: ние не създадохме маркерите, чрез които да помним. Липсваха ни Пражката пролет, липсваше ни Харта 77, липсваше ни Солидарност. Българската съпротива бе най-ранната – и най-драматично и безжалостно смазаната – поколения ни делят от партизанските битки на горяните и борбата на парламентарната опозиция след 9-ти септември: за идещите след тях времето бе спряло да тече, а да си спомняш миналото бе рискован акт.

Резултатът е: впесъчено живеене, което не може да се оформи в сюжет. Отново се връщам назад в паметта – помня почти ден по ден 1989 г., по същия начин и първите години на прехода. Помня, защото маркерите бяха създадени, достойнството да живееш беше възвърнато, времето бе започнало отново да тече. Тези години могат да бъдат описани, те носят сюжет – подобно описване впрочем е предприемано много пъти.

Защо не се е случило достатъчно убедително това, е отделен и различен въпрос. Възможният отговор е: защото българският преход към демокрация е територия на съкрушените надежди, е свободно падане в опростачването и абсурда – или поне така го възприемат повечето българи. Няма как от него да бъде обгледан комунизма, тъй като е осъзнаван като деградация и усещан като депресия – което го лишава от възможността да бъде гледна точка към каквото и да било.

Защото не сме способни да разрушим берлинската стена в себе си. Иначе казано: да обгледаме и обсъдим комунизма означава да видим своето собствено битие през онези години такова, каквото е било – сиреч белязано със стадно безразличие, малодушие и абсурд. Трябва да ни е срам първо от него, за да отхвърлим комунизма като срамно дело. И трябва да го направим заедно – всички българи, които имат малко ум в главата си, трябва да се възправят срещу неговата нравствена дебилност и простащина. Ако не сме способни, няма как един ден да не настъпим своите следи – и да не усетим, че обитаваме някаква реплика на някогашния комунизъм, по-завоалирана може би, но във всеки случай не по-малко омерзителна.

И този ден дойде – с назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС и предизвиканите от това протести. В хода на тяхното възторжено случване, но и в хода на тяхното изхабяване, безсилие и безперспективност разбрахме, че всъщност член първи от бившата Живкова конституция не е отменен и никога не е бил отменян: комунистите пак са тук и пак са си същите.

* Финалната глава от книгата "Кой" на Едвин Сугарев, продължение на "Подлите времена", току-що излязля от печат.

(Следва)


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional