Свободата днес и тук 24 Февруари 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Равносметките от извървяното – или българският път през пустините на прехода* - статия трета

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Може би все пак не съм прав. Днес е много по-различно, отколкото беше вчера. Днес имаме: многопартийна система и свободни избори, свобода на словото, пазарна икономика, независима външна политика; присъединяването ни към цивилизования свят и семейството на европейските народи е потвърдено чрез членството ни в ЕС, националната ни сигурност е гарантирана чрез членството в НАТО (което между впрочем през 1990 г. изглеждаше направо невъзможно!).

Да продължавам ли? Много ясно съзнавам колко дразни това изброяване. Дразни – защото е напълно закономерен постоянния рефрен на българина: а имаме ли ги реално всички тези неща? Те са видими като фасада, тяхната наличност е утвърдена от външния свят – но имат ли съдържание отвъд фасадното си присъствие, каква е тяхната реална и осезаема реализация тук, в България? Не става ли дума за една чисто декоративна демокрация, под чиято маска се крие една корпоративна по своя характер и непоправимо мафиотизирана държава?

Да – вглеждайки се в ежедневното си битие, трудно можем да отречем, че тези въпроси са неизбежни. Неизбежен би трябвало да бъде обаче и още един въпрос, който недоволният българин, кой знае защо, не си задава. И той е: а от кого зависи това да е така? Защо Унгария, Чехия и Полша все пак стигнаха до някакви благоприлични резултати, а ние го докарахме доникъде? Кой ни е виновен за това – международното положение ли? Или – ако преведа този въпрос в българдския код от ценности: защо в Словения средната заплата е 1200 евро, а у нас към шест пъти по-малко?

Тези въпроси не случайно не се задават – или по-скоро отговорите им не случайно се премълчават. Премълчават се, защото са болезенени – и защото ерозират тъй нареченото ни национално самочувствие. Защото първият от тези отговори е, че българинът не знае какво да прави със свободата си. Той не само не я цени – той се страхува от нея.

Страхува се да носи отговорността за всички свои действия, страхува се сам да определя своето бъдеще – и иска друг някой да поеме вместо него тази отговорност. Иска друг някой да му каже какво да прави, накъде да върви, кое е добро и кое е зло, кое е правилно и кое – неправилно; иска друг някой да определя моралните граници на неговото съществуване, да възнаграждава и да наказва.

Това е и истинската причина да предпочита мизерното си битие при комунизма, когато всички бяха еднакво нищи и еднакво безправни – пред сегашното битие в свободата, където има много потенциални шансове – но за да постигнеш нещо, трябва да можеш, трябва да искаш, трябва да вярваш в себе си.

Иначе казано: България се промени в годините на прехода – българинът е този, който не се промени. И големият провал на българския преход не е в това, че си останахме най-бедната и най-корумпирана държава в Европа. Големият провал е в това, че българинът не успя да еволюира от поданик в гражданин.

Не придоби гражданско съзнание и самочувствие, не се почувства суверен на властта в тази страна, който избира своите управници не да го управляват, а да му служат. Не се създаде гражданско общество – и неговата липса е пагубния фактор в България, защото тъкмо то е единственият възможен коректив на политическото разпасване и затъването в корупционното блато. И именно защото не се създаде гражданско общество, българският преход към демокрация не е приключил – защото без него и самата демокрация е невъзможна; то е нейната сърцевина, нейното съдържание.

От библията знаем, че Мойсей е водил своето племе четиридесет години през пустинята. Едва ли обетованите земи са били толкова далеч – и едва ли са били толкова обетовани. Водил ги е, за да забравят робството в Египет – и да си спомнят свободата, да се превърнат от роби в свободни хора.

Тъй че може би двадесет години не стигат, за да станем достойни за свободата си, за да приемем с достойнство отговорността си на свободни хора, които сами, със собствените си ръце, градят съдбата си. Може би сме още в средата на пустинята, кланяме се на Златния телец и се питаме къде се дянал Мойсей.

Българският път през пустинята на прехода оставя след себе си следи: наистина те не се запечатват в националната памет – тъй като тя по условие изхвърля съкрушените мечти и болезнените спомени – но не е трудно да се взрем в индивидуалното си битие, да си спомним събития и хронологии – и да ги видим през времето. Това са следи на бродещи без посока – те сноват в объркващи криволици; връщат се и пак тръгват в същата посока; обикалят в кръг.

Причината е една и тя е добре известна на всеки от бродещите – нещо повече – тя се въздига като хоругва над техния хленч: няма го Мойсей. Няма кой да води, няма кой да донесе скрижалите, няма кой да осигури манната небесна, няма дори чрез кого Йехова да възвести наказанието си за кривналите от правия път. И най-сетне: няма кой да раздели водите на Мъртво море, за да преминат поробените, а преследващите ги поробители с техните фараони да се издавят.

Всички знаят къде отиват, но не знаят как да стигнат до там. Страданието от прехода е и страдание от липсата на водач – е копнежа по такъв – като в резултат от този копнеж се ражда само блуждаене и несвестни следи по пустинния пясък – и същевременно периодично се появяват цели тълпи от лъже-Мойсеевци, които разделят избраните, всеки повежда част от тях нанякъде – и в крайна сметка ги отвежда право в джендема.

Проблемът е – както вече казахме – че всички тези десетки и стотици хиляди, които изпълват площадите още от първите дни след десети ноември, искаха да бъдат водени – те нямаха нито съзнанието, нито куража да изберат заедно своя път и да носят отговорност за своя избор.

Целият преход може метафорично да бъде изразен чрез едно неизменно повтарящо се действие: появява се нов Мойсей и обещава лек и комфортен път до обетованата земя – спечелва изборите с малко, но завинаги – проваля се (или прави възможното, но в очите на бленуващите за реки от мед и масло частичният успех си е чист провал) – всички казват: вие ни излъгахте, наритват Мойсея, строшават кивота и стъпкват скрижалите – след което започват усърдно да се оглеждат за някой нов Мойсей, който още не ги е излъгал.

Нека да оставим сега тази саркастично-библейска метафорика. Истината е, че хората, които излязоха на улицата в първите месеци след 10-ти ноември, имаха и желанието, и енергията да променят България. Можеха да го направят – както и всъщност се случи, но цели осем години по-късно: не след 10-ти ноември 1989-та, а след 11-ти януари 1997.

Разликата между двете ситуации е следната: подемът в края на 1989 г. и в първите месеци на 1990 г. беше позитивно осмислен, той съдържаше в себе си огромна енергия, която лесно можеше да се трансформира в гражданска. Тази енергия през 1997 г. вече не беше същата – тя бе енергия на отчаянието, на яростта – нейният източник не беше перспективата за промяна, а празните джобове. Протестите през 2013 г. отново бяха заредени с позитивна енергия – това беше бунтът на едно ново поколение, което изобщо не помни комунизма – и на което идиотията на посткомунизма бе дошла до гуша – това обаче, което те не знаеха и не можеха да разберат, бе маразмената мощ на управляващите, упорството им да останат на власт пряко всички цивилизовани норми – и разбирането, че окончателното сбогуване с комунизма и с руската свфера на влияние трябва наистина да бъде извоювано – по начина, по който го постигнаха в Украйна.

Трагедията в първия случай бе, че нямаше кой да представлява достатъчно умно, хладнокръвно и достойно хората, които се обявиха против комунизма и за промяна след десети ноември; трагедията във втория случай беше, че хората вече искаха не промяна, а пълна чиния, заплати като на запад и да бъдат наказани виновните за поредната национална катастрофа. Получиха отчасти първото, никак второто и съвсем никак третото – защото политиците вече се бяха научили на разделно мислене – и знаеха, че масите, които ги докарват на власт, са едно, а тяхното добруване и интереси – съвсем друго. Трагедията в третия случай бе, че никой не прояви достатъчно решимост и воля, за да канализира стихийната енергия на протеста в политическо действие, каквото примерно гражданското неподчинение безспорно е – и в безпочвената надежда, че само с виковете за оставка може да се предизвика истинска такава.

* Финалната глава от книгата "Кой" на Едвин Сугарев, продължение на "Подлите времена", току-що излязля от печат.

(Следва)


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional