Свободата днес и тук 25 Февруари 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Равносметките от извървяното – или българският път през пустините на прехода* - част пета

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Общият извод, който би могъл да бъде направен, е следният: преходът в България не е завършен. Липсват основните характеристики на демокрацията, без които тя е само фасада: духовната свобода, готовността на хората да поемат отговорност за общия си живот и личната си съдба, устойчивите нравствени ценности, гражданското общество и самосъзнание. Както свободата трябва да бъде ежедневно отстоявана, така и битката с рецидивите на робството предполага дълга борба – и борба, която се извършва в съзнанието на всеки от нас, докато след Берлинската рухне и стената вътре в нас.

Тази борба се води днес. Води се в нашите души, води се по улиците и площадите – въздига се в пикове и затихва – все пак хората се отчайват. И точно когато всичко е замряло, и ти се струва, че по-висока степен на вътрешната ти нетърпимост и омерзение е невъзможна, някакъв случаен сблъсък, някакво уж ежедневно късо съединение изтласква гражданската енергия отново на повърхността. Защото тя – оказа се – съществува – и не може да бъде смазана, не може да бъде унщожена. И в това е големия парадокс на подлите времена, които обитаваме – те са наситени с отчаяние и покруса, но съдържат в себе си и пламъчето на надеждата, което вече не може да бъде угасено.

Пита се дали – след четвърт век бродене в джандамите на прехода, сме стигнали най-сетне до политическото си пълнолетие. До онази благословена възраст, в която се отказваш от вярата, че държавата е призвана да дава и разпределя, да ти казва кое е добро и кое е зло. И в която най-сетне проумяваш, че ти си този, чиято воля и чиято нравствена мяра прави държавата. Твоята и тази на милионите други българи, с които ти – лично ти – можеш и трябва да намериш общ език.

И ако държавата се е изродила, а управниците не изпълняват ролята на твои представители и твои служители, пак ти – лично ти – си в правото си да теглиш един ритник по затлъстелите им задници. И ако утвърдените от тях норми не работят – ако произвеждат лъжа вместо истина и безправие вместо справедливост, ти не само можеш, но и трябва да откажеш да се съобразяваш с тях. Което значи – да ги отмениш. Дори и да се изписват с главна буква, като основната норма – Конституцията.

Нейното друго име е “Обществен договор”. Сиреч онзи регламент, по който всички ние, българите, сме се разбрали да живеем заедно. И по който сме делегирали на неколцина избрани от нас кахъра да се занимават с общите ни дела. Ние сме страна по този договор – и ако избраните не го изпълняват, имаме всички основания да го променим – както и да поискаме политическа неустойка от онези, които нарушават неговите клаузи.

Преди да започнем с възможните рецепти обаче, би трябвало да направим няколко констатации. Първата е вече споменатата: че българският преход от тоталитаризъм към демокрация не се състоя – състоя се някакво уродливо негово подобие. 25 години след погребението на НРБ, България не се е превърнала в нормална държава – и това е толкова очевидно, че е не само късогледо, но и направо неморално да се твърди обратното.

Втората е за политическата смърт на структурите, които трябваше да реализират промяната. Традиционната десница се спомина – и тове не е повод за ликуване, а за горчиви равносметки и угризения. Трябва да признаем, че СДС не постигна своята цел – а именно да превърне България в нормална и демократична страна. Трябва да признаем и че ДСБ банкрутира като политически проект – дори и да не ни се иска да признаем този банкрут заради разни носталгии и привързаности. Трябва да признаем и разпада на наложения брак по сметка, реализиран като Синя коалиция – сметката впрочем я предявявиха последните избори.

Разбира се, тези партии още съществуват – нищо, че вече не са парламентарно представени. Шансовете за тяхното възраждане обаче са нулеви – както и перспективите те да се окажат отново на висотата на своята мисия. Трябва да си дадем сметка, че в настоящия си бутиков вид те не застрашават статуквото – и нещо по-лошо: служат като декорация за голямото антидемократично блато, в което все по-безвъзвратно затъва България.

Можем да отбележим и това, че десницата не банкрутира днес или вчера – това всъщност се случи преди цяло десетилетие, през 2001 г., когато тъй наречения цар бе доведен в България, за да спасява комунистите от втори мандат на Иван Костов. И успя в тази си спасителна мисия, тъй като ресурсът на доверие за този втори мандат вече беше безнадеждно пропилян. Оттогава насам видяхме две тройни коалиции с размита отговорност, водени от БСП, които си подават топката на властта с някакви измислени спасители на нацията.

Много важно е да осъзнаем, че това не са измислици. Този модел наистина съществува. И това съществуване е до такава степен застрашително, че илюзорните надежди във възраждането на традиционната десница са вече не само смешни, но и опасни. Опасни за нашето общо бъдеще.

Това между впрочем не е само мое мнение. Така мислят мнозина – и за разлика от друг път в изводите им се долавя известен синхрон. Достатъчно е да хвърлим поглед върху текстовете на единствените наистина свободно пишещи в България – блогърите. Радан Кънев например, днешният лидер на ДСБ, още преди години бе стигнал в статията си “§ 22 след 22 години или за едно кучешко лайно и бъдещето на "автентичната" десница” до извода, че не “автентичността”, а ефективността определя кой ще бъде дефиниран като десен в съзнанието на избирателите. Според него проблемът е другаде:

“Най-вече - не опира до мантрата за "автентичната десница", която е все онеправдана и атмосферното налягане е попречило на избирателите ѝ да стигнат до урните или Ахмед Доган в село Кочан ги е изработил да гласуват за други, не-дотам-автентични-десни. И оттам - надеждата, че следващият път "ще се получи", хората ще се събудят, ще видят кой е достатъчно автентичен и пр. и пр. Вижда се, че това е заблуда, и аз - като представител на ръководството на ДСБ - съм също отговорен за тази заблуда.

Проблемът, пред който сме изправени, изглежда много по-сложен:

За 22 години, поради недостатъчния напредък на страната, и поради продължаващата зловредна и дори пагубна роля на БСП за тази липса на напредък, "автентичен десен" за повече от милион българи е този, който бие БСП на избори. Който твърди, че е по-автентичен и пада от БСП (и не само от тях), рискува да бъде автентично смешен.”

В статията си “След десети ноември” templar – един от най-интересните анализатори на политическите проблеми в десницата, цитира тъкмо тези думи на Радан Кънев и уточнява:

“Мисля, че горното важи в още по-голяма степен за антикомунизма. Антикомунист е онзи, който бие БСП на избори. Който не може да бие БСП, не е антикомунист, а просто индивид с антикомунистически възгледи. Като мен, например.

Хората в ГЕРБ нямат антикомунистически възгледи. Но те са автентични антикомунисти, защото бият БСП. А това, че прилагат комунистически похвати в начина си на управление издава, че вероятно имат комунистически манталитет. Но това не ги прави по-малки антикомунисти.”

Това определение със сигурност няма да хареса на мнозина. Но е истина, че обикновения човек не мисли изобщо в категориите на автентичността. Той си задава въпроса: тези ли са срещу БСП? Тези. Могат ли да бият БСП на изборите? Могат. Значи това са моите хора.

Няма как иначе да си обясним резулатите от последните избори – освен с подобни нагласи. Говоря за десния електорат, който не се е стопил до мизерните под два процента, колкото получи традиционната десница на президентските избори. Нито до въжделените четири, които тя се надяваше да получи на парламентарните избори, за да могат неколцина нейни депутати да мърдат ушички и в следващото НС – но не успя. Говоря за хората, които са лишени от реално политическо представителство – защото не могат да припознаят като свои тези стратегии на оцеляване. И които вече десетилетие гласуват за ГЕРБ – като за реален политически проект или като за по-малкото зло.

И твърдя, че тези хора са насъщни. Че те са единствения шанс нещо да се промени дори и след 22 години преход. Не дядковците и бабките, не неграмотниците и селяндурите, които гласуват за БСП; не и изстисканите от мизерното си битие хорица в регионите на Доган – а младите, мислещите и можещите; тези, които имат ум в главата си и воля да поемат съдбата си в свои ръце – тези, които знаят, че свободата е шанс, но и отговорност, която трябва да бъде отстоявана буквално всеки божи ден. Тяхно е бъдещето на България – ако тази страна изобщо има някакво бъдеще.

Трябва или по-право – длъжни сме, ако мислим за България, да намерим политическият модус, способен да обедини всички тези хора. Трябва да създадем политически проект, в който тяхната енергия да бъде включена, без да се разпилее в абстрактни протести и антипартийно политическа говорене. Никак не са важни неприятните спомени и взаимните огорчения между партиите и лидерите в десницата; в настоящият крайно напрегнат и тревожен момент е важно едно: всички заедно срещу рубладжиите, които предават България.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional