Равносметките от извървяното – или българският път през пустините на прехода* - част шеста и последна

Навярно първото, за което трябва да помислим, обсъждайки евентуален нов политически проект, е неговата политическа ориентация. По-точно: какъв проект е нужен на България в днешната кризисна ситуация? Трябва ли непременно да бъде десен? И трябва ли задължително да бъде ориентиран спрямо координатната система на лявото и дясното?

Моят отговор е – да, трябва да бъде десен. Десен като политическа философия – защото левите проекти са базисно неефективни, тъй като поставят ударение върху държавата, а не върху човека. Лявото мислене предполага регулаторни механизми, чрез които държавата се превръща в институция, която дава и преразпределя – и прави това независимо от активността, вазможностите и заслугите на отделния индивид.

Хората очакват лявата държава да им реши проблемите – най-често обаче тя решава проблемите на собствената си администрация, обличайки я с все повече власт. От подобна ситуация не може да се роди гражданско общество – особено там, където такова е липсвало в течение на десетилетия.

То трябва първо да бъде създадено – и после поставено пред изпитанията на лявото. Защото създаването на гражданското самочувствие; усета на човека, че гради съдбата си със собствените си ръце; разбирането, че балансът на общите интереси работи в полза на собствения му просперитет; вярата, че е реален и пълноправен акционер в предприятието, наречено “държава”, и че неговото добруване зависи съвсем пряко и от собственото му чувство за отговорност – всичко това принадлежи към политическата философия на десницата. И всичко това липсва в България – като последното, което можем да очакваме от наличната левица, е създаването на подобни добродетели и подобно чувство за отговорност.

Тук, разбира се, не става дума за десницата като територия на богатите граждани, каквото примитивно разбиране продължава да се шири из българските умове. Мисленето за лявото и дясното в такъв код би довело до непреодолими парадокси – партията на олигарсите в България е именно БСП. Това обаче е по-малката беда – по-голямата е, че БСП изобщо не е българска партия, тъй като обслужва не националните интереси, а чужди такива – тези на Русия.

В този смисъл политическата структура, която ни е нужна, трябва да се гради именно върху философията на дясното. Тази философия, която разглежда обществото като съжителство на свободни индивиди, за които държавата е само договореност за съвместно живеене, което гарантира равни шансове и регламенти, при които никой не пречи на другите, но личния просперитет на всеки зависи от неговите възможности, воля и чувство за отговорност. Философията на левицата, пак повтарям, не предполага това. Тя предполага социално сегментиране и разделяне на обществото на класи и прослойки, което (когато тази левица е пряк наследник на комунистическа партия и е съхранила нейния нрав и приоритети) много лесно се превръща във властов ресурс, който ограничава индивидуалната свобода.

В същото време ценностите, на които би следвало да се заложи, трябва да бъдат максимално отворени и универсални – за да могат да бъдат припознати като алтернатива и от хора, които изобщо нямат представа какво е ляво и какво е дясно – а и да имат, това различие изобщо не ги интересува. И още поради една причина трябва да бъдат такива – защото страната ни се намира в една изключително напрегната ситуация – и е изправена пред избор, от който зависи националната ни съдба. Изборът е между демокрацията и неокомунизма, между свободата и зависимостта, между гражданина и поданика, между Европейския и Евроазийския съюз.

Затова една обединена и обновена българска десница не би трябвало да говори само за икономическа стабилност, образование и здравеопазване, които са обичайните теми на дясното. Не – акцентът би трявало да падне върху свободата, независимостта и националното достойнство на България, върху възстановяването на справедливостта чрез решителна реформа в правораздаването и МВР, върху радикални стратегии за ограничаване на корупцията и престъпността – включително чрез търсене на наказателна отговорност за незаконно забогателите и конфискация на тяхното имущество.

Свобода, независимост, достойнство и справедливост – това не само условия за оцеляването на България като независима, цивилизована страна и преди всичко нормална страна, това са и реалните фактори за повишаване качеството на живот, за създаването на гражданско общество и възстановяване на доверието между обитателите на тази територия и изоставилата ги държава.

Тези думи могат да звучат абстрактно, но те реално са в центъра на всяко демократично устроено общество – те изграждат неговата ценностна парадигма и крепят неговия морално-етичен свод. Няма – и не може да има нормализация на обществения живот, без те да бъдат поставени в центъра на вниманието – и без чрез тях да се гради нравствената мяра, с която съдим себе си и света. "Правдата на хладилника” за която днес толкова много говорят, е от по-нисш порядък – и тя не може да бъде постигната, без обществото ни да бъде конституирано като свободно и демократично, без справедливоста, регулираща общото ни живеене, да се състои.

Възстановяването на тази справедливост обаче изисква и търсене на отговорност за големия национален провал на България, за нейното систематично ограбване и нравствено оскверняване – както през полувековната деспотия на социализма, така и при саботирането на българския преход към демокрация, превърнат днес в уродлива карикатура на самия себе си.

Тук не става дума за реваншизъм, а за наричане на нещата с истинските им имена. Тази отговорност предполага да бъде заклеймен комунизмът – включително със специален конституционен текст – като престъпление срещу човечеството. Изисква ясното определяне на управлението в периода от 1944 до 1989 г. като антихуманно и антинационално – и като държавен тероризъм. Изисква ясна дефиниция за пагубната роля на БСП през цялата й стогодишна история. Изисква тотален достъп до архивите на ДС и лустрационно законодателство. Изисква, ако щете, и много по-категорична външнополитическа доктрина, която да държи сметка и за това, че обслужването на руски интереси до момента, в който Руската Федерация не промени своя антидемократичен статус и не смири имперските си амбиции, е акт на национално предателство.

И най-сетне би трябвало да стане ясно на всички, че трябва да прочетем (но да прочетем докрай!) и да затворим веднъж завинаги страницата на миналото си – колкото и болезнен да е този прочит. Трябва – защото това минало е срамно – и е насъщно да се научим да се срамуваме от него, за да преодолеем неговите психологически последствия в собственото си съзнание.

Нека обобщя в две изречения казаното дотук. Опитах се да докажа тезата, че вакуумът в дясното политическо пространство е опасен вакуум – особено в ситуация на глобална политическа и икономическа криза, която поставя под въпрос съществуването на ЕС. Посочих, че този вакуум не може да бъде запълнен от политическите партии, които са го създали – тези от тъй наречената “традиционна” десница – и че това налага създаването на нов десен проект, който да обедини всички здравомислещи хора в България в името на нормалността, в името на една достойна за обитаване бъдеща България. Този проект трябва да включва и ГЕРБ, и Реформаторския блок, и Синьо единство, и всичко останали десни партии – но преди и над всичко българските граждани – тези българи, които заслужават да бъдат наречени така.

Знам, че партиите са различни, че има вражди и противоречия. Но първо трябва да се обединим, за да спасим родината си от злото, което я гази вече седем десетилетия – и после ще имаме време да доказваме своето верую в свободна конкурентна борба помежду си.

Могат да се посочат и още аргументи, които да подкрепят тази теза. Сред най-основните е новият пристъп на имперско самочувствие и агресията, с която Путин потъпка всички нормални и цивилизовани правила за съвместен живот в Европа, като анексира Крим – плюс икономическите и политически затруднения, изпитвани от САЩ и страните от ЕС. Именно комбинацията от двете стимулира говоренето за т. н. “евразийски съюз” като перспективна формула на руската имперска политика. Без избощо да бъде питана, България беше включена в тези геополитически сметки, а доколко сериозно се гледа на възможността те да бъдат реализирани, личи много ясно от активизирането на петата колона у нас.

Неразумно е всъщност само едно: да не започва. Да продължи отчуждението между българите и властта, да продължи обратната трансформация на гражданите в поданици. Тя всъщност тече от седми юни 1990 година насам. И тече с все по-бързи темпове. Гражданското общество у нас успя да направи само първите си стъпки: и едва проходило, почнаха да го задушават. Не успяха, да – с гражданските протести след идването на власт на новата тройна коалиция този неуспех е доказан. Но изтощаваха и изхабяваха неговата мощ, неговата вяра, неговите позитивни енергии. Там е големият проблем – в липсата на гражданска енергия, в цинизма, който е пряко следствие от тази липса.

Това е, с което трябва да се преборим. И трябва да го направим днес – утре ще е късно. И не трябва само да приветстваме тези, които са на политическата арена – трябва да впрегнем за това и своите собствени сили – кой колкото може и с каквото може. Изборите за европарламент са добър повод за това – тъй като могат да се превърнат във вот на недоверие за политическите мародери, в чиито ръце е България. Трябва да им покажем, че тяхното всевластие има предел. Трябва да превърнем тези избори в знак за европейския избор на родината – и да зачеркнем кресливите амбиции за присъединяване към Путиновата Евразия. Трябва да докажем човешкото си достойнство и отговорност пред бъдещето – и да утвърдим самите себе си като свободни граждани, които сами изграждат своята съдба.