Свободата днес и тук 25 Февруари 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Политическите клонинги*

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

На 3-ти януари 1990 г. стартира кръглата маса, на която управляващата БСП трябваше да се договори със своите опоненти от неформалните движения как трябва да протече българския преход към демокрация. СДС бе създаден преди по-малко от месец, възродените политически партии бяха повече проекти, отколкото политически реалности. Колкото и кръгла да беше масата, очаквахме все пак разговорите да протекат в принципен формат – комунисти срещу антикомунисти. За наша изненада обаче в НДК се изправихме пред неописуемата шарения на друг един формат, който бих определил като “БСП плюс”. В плюса се мъдреха БЗНС, Отечествения фронт, КНСБ, Комитета за защита на човешките права и прочее, между тях дори някакъв съюз на жените. БСП се беше разроила – за да размие с това разрояване и своята отговорност за изтеклите 45 години “тоталитарен режим” (както се казваше тогава – което също си беше елемент от разрояването).

В хода на прехода това се превърна в принцип – столетницата някак си се свенеше да се появи в автентичния си вид. Изглежда комунистите смятаха, че понятието “Демократична левица” е някак си по-условно и по-обобщаващо, че намеква за консолидация на лявото и същевременно предотвратява възможността от появата на неидентифицирани и различни от тях леви сили. Затова винаги – при всички избори се явяваха в коалиционен формат, включващ много и различни партии – и разпeрваха своята нонсенсова “демократична левица” като опашка на паун.

Паралелно с това натрупване на леви псевдо-структури под пиедестала на червената роза обаче течеше и друг един процес – свързан със създаването на политически  клонинги за еднократна и многократна употреба. Изглежда левите стратези си даваха сметка, че успехът в политическото поле се постига по прастария принцип “разделяй и владей” – като основната роля на сътворените от тях партии бе да разделят политическите им противници и да противопоставят една на друга получените чрез разделянето парчета.

По време на пленум на БСП през юли 2009 г. Румен Овчаров изненада съпартийците си с въпроса: “Кой реши, че създаването и поддържането на РЗС ще ни помогне и че ЛИДЕР ще ни бъде от полза?”. По негово мнение било време да се поставят въпроси за политическото генно инженерство на партията – и някой би трябвало да отговори на въпроса кой ще сърба попарата от всичко това.

Въпросният някой бе Сергей Станишев – ала той се въздържа от коментар. За сметка на това експериментите по създаване на политически клонинги продължиха. И нещата не са започнали с РЗС и Лидер – клонинги е имало винаги, още от зората на прехода. Ако трябва да оценим тяхната роля през изминалия четвърт век, ще трябва да признаем, че тя е повече от значителна – и че винаги, при всички обстоятелства, е облагодетелствала единствено БСП. Закономерно – подмяната е в кръвта на столетницата, която няколко пъти е сменяла и собственото си име, и политическата си автентичност.

Безспорно най-успешният от тях е създаден и най-рано – и с най-дългосрочна перспектива – и това е ДПС. Движението е учредено на 4-ти януари 1990 г., броени месеци преди изборите за ВНС. Необходимостта от неговото създаване е очевидна: българските турци имат всички основания да ненавиждат комунистическата власт, потъпкала тяхната чест и достойнство по време на т. н. “възродителен” процес. Паметта за жертвите, насилието и прокуждането на повече от 300 000 мюсюлмани от България е твърде прясна – и е съвсем очевидно, че пострадавшите няма да гласуват в полза на своите мъчители. В същото време единственият наличен политически субект, за който биха могли да гласуват, е СДС. В тази коалиция член-основател е Дружеството за защита на човешките права, което по време на режима на Тодор Живков прави реални усилия да защити българските турци и помаци от насилието и униженията, причинени им от ДС.

БСП се опасява от такава перспектива – и предприема нужното, за да защити политическия си интерес. Всъщност репресивният апарат отдавна разбира необходимостта да намери свои агенти от турското население – което личи от строго секретното предложение на Шесто управление на ДС, изпратено още от 1981 г. до министъра на МВР Димитър Стоянов, с което се иска да се създаде агентурен апарат “от по-активните представители сред българските турци, лидери в неформални групи”, които да влияят върху националистическите настроения сред тази етническа общност и да провеждат политиката на партията за “еднинна социалистическа нация”[1].

Моментът да бъдат използвани тези именно агенти след 10-ти ноември е благоприятен –тъй като реалните лидери, водещи съпротивата на българските турци срещу Възродителния процес (например тези от Демократичната лига за защита правата на човека в България, създадена в България през ноември 1988 г. от Сабри Искендер, Мустафа Юмер и Али Орманлъ), са или по затворите, или са изгонени от страната. В същото време самите турци се стичат в София, за да си искат имената – и стоят в зимния студ пред дверите на НС.

Точно по това време се учредява ДПС – и е необходим още един малък тласък, за да придобие новоучредената партия необходимата тежест и авторитет. Спецовете от ДС покриват тази необходимост по един наистина брилянтен начин – като създават друг клонинг – първата в историята на прехода националистическа структура – Обществения комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ). Това поне е лесно – повечето негови членове са от агентурния апарат на ДС – включително и неговият говорител Георги Първанов – бъдещ президент на България, издигнат от БСП, и известен също така и под името Гоце.

Новопокръстените националисти също се събират в столицата и вдигат бурни митинги и шествия срещу исканията на турците. Напрежението нараства, а двете враждуващи страни тайничко се срещат и преговарят – под егидата на БСП и Андрей Карлович Луканов, разбира се. В крайна сметка първите два политически клонинга постигат и първия си успех: БСП и СДС подписват съвместна декларация, с която осъждат Възродителния процес и призовават да бъдат върнати на протестиращите отнетите им имена. След което българските турци се чувстват благодарни и обвързани с новопоявилата се “тяхна” партия – без да подозират, че повечето нейни лидери имат двойна биография и принадлежат към общността на техните мъчители.

Двата най-ранни клонинга поемат по своя път и имат различна съдба. ОКЗНИ се явява на изборите за ВНС като коалиционен партньор на БСП – и постепенно бива претопен, но захранва със свои членове нови националистически огранизации – и съотвено нови клонинги на БСП – като “Нова зора” например, чийто лидер Минчо Минчев се прояви като фиктивен поръчител на предизборния клип на БСП при изборите през 2009 г., създаден всъщност от Азер Мелников. Спомняте си го, нали – гласуваш за Бойко, получаваш Костов.

ДПС пък сви вдясно и през 1991 г. се оказа коалиционен партньор на СДС, за да направи само година и нещо по-късно своя ляв завой – и да стопира реформите в България за цели пет години. И получи награда за добре свършената работа – израстна до “балансьор” в политическия живот на страната и “стратегически партньор” на партията, която проведе Възродителния процес.

Изглежда етническата карта е добра плоскост за политическото генно инженерство, защото усилията там продължават. Безспорно най-сериозния успех след ДПС е партия “Атака”, която има обаче и достатъчно здрави транснационални корени – тъй като е свързана с фондациите и институтите на ФСБ – новото кодово название на КГБ. Тази партия имаше двойна задача, която разиграваше досега – и продължава да разиграва в полза на поръчителите си от Позитано и Кремъл. От една страна тя трябваше да запълни националистическата ниша, която предвид наглото поведение на Доган и кокошкарството на нашите мургави братя зееше с пълна сила. От друга страна тя трябваше да бъде хем прфашистка, хем крайно лява – за да обере асистемния вот на невежите, безработните, отчаяните и прочее съставки на лумпенпролетариата – и да гради своя ореол върху мита за самотния Волен, който се противопоставя на всички – който е против самата система – и най-вече против колониалното робство на България в Европейския съюз и НАТО. Така той постигна една от най-важните си привилегии – да говори това, което БСП мисли, но не смее да каже.

Безспорно пиковият момент в неговата кариера е тъкмо настоящият: той държи “златният глас”, на който се крепи правителството на Пламен Орешарски. Това обстоятелство му дава възможност да се развихри и разпаше в най-драстичната възможна степен – трудно приемлива дори за свикналата с всичко българска публика. Освен всичко друго съдбата го дари и с друг бонус – събитията в Украйна, които му дадоха възможност да се прояви и като краен русофил – отново изричайки това, което БСП не смее публично да изрази – предвид битността на своя лидер като шеф на ПЕС.

Друго перспективно поле за производство на политически клонинги е територията на политическия противник. Вечно консолидираната левица положи всички възможни усилия, за да разединява и противопоставя своите политически опоненти. Технологията на този процес бе свързана с внедряване на свои хора в структурите на противниците, способни в даден момент да предизвикат вътрешни конфликти, които приключват с разцепление – и съответно образуване на нови, конкурентни партии.

Първите политически клонинги в СДС започнаха да се оформят още във ВНС – където за зла част беше излъчена парламентарна група от комисия, за която отговаряше не друг, а Стефан Гайтанджиев – благодарение на което СДС влезе в парламента със 145 народни представители, а излезе с 39.

Конфликтите в него възникнаха във връзка с дейността на ВНС, което няма краен срок на действие – и прекратява дейността си с изработването на нова Конституция. Проблемът беше в това, че БСП, спечелила изборите с манипулации и фалшификации, започна да бави топката и да налага гласуването на редови закони, като гласуването на Конституцията беше оставено на заден план. Така можеше да се продължава до безкрайност – поради което СДС се противопостави – и на две поредни свои конференции гласува решение да прекрати участието на своите депутати във ВНС.

Неколцина партиини лидери обаче отказаха да се съобразят с това решение – въпреки че по-голямата част от техните делегати гласуваха за него. Стигна се до опит за преврат в СДС, в който участваха Петко Симеонов, Петър Дертлиев, Александър Каракачанов, Петър Слабаков, Милан Дренчев и още неколцина други. Превратът бе осуетен, а основният инициатор Петко Симеонов – изключен от СДС, но противопоставянето продължи – тъй като по-голямата част от депутатите на СДС отказаха да изпълнят решението на Националния координационен съвет на коалицията. В резултат Парламентария съюз се разцепи, 39 народни представители напуснаха парламента и обявиха гладна стачка с искане да бъде прекратено действието на ВНС, което се канеше да векува. Останалите останаха – и станаха “бащи на Конституцията”, чиято попара сърбаме днес.

В резултат от това разцепление на изборите през 1991 г. се явиха цели три СДС-та, като две от тях бяха клонинги, обслужващи де факто интересите на БСП. Тези “СДС-та с тирета”, както ги наричаха тогава, бяха СДС-център, включващ социалдемократите и земеделците, и СДС-либерали, в който се включиха Клубовете за демокрация, Зелената партия и ПК Екогласност. Звучи внушително – и по това време разни продажни социолози им приписаха сигурен успех, както и фиаско на автентичното СДС, обозначавано тогава като СДС-движение. Реално ставаше дума за камуфлаж – тъй като членската маса на всички тези организации отказа да напусне коалицията – а на местата на дезертиралите лидери бяха избрани други.

В крайна сметка нито СДС-център, нито СДС-либерали прекрачиха четири процентовата изборна бариера – докато автентичното СДС спечели изборите с резултат повече от два пъти по-висок от този, която му отреждаха червените социолози от т.н. “Галъп Интернешънъл”. Но пък изпълниха реалната си функция – като изядоха общо цели седем процента от гласовете на синия електорат – и с това лишиха СДС от възможността да има абсолютно мнозинство. Това наложи търсенето на коалиционен партньор – като за съжаление единственият възможен бе ДПС – и това партньорство се оказа фатално за първото демократично избрано правителство на България след 1944 г.

От днешна гледна точка това разцепление е трудно обяснимо. За съжаление обаче под външните събития имаше и други, скрити фактори. Един от тях беше подкрепата на президента Желев за СДС-тата с тирета. Друг – и много по-сериозен – беше аферата с тъй наречения списък във в. “Факс”. По това време ролята на ДС като репресивен апарат на БКП беше често обсъждана тема – и дори беше създадена комисия, оглавена от журналиста Георги Тамбуев, народен представител от БСП, която да направи съответната проверка за това кои депутати са били агенти. Преди тази комисия да свърши работата си обаче, се появи една откровено манипулативна публикация във в. “Факс”, която оповестяваше сътрудниците на ДС във ВНС. Списъкът, разбира се, не беше пълен, нито пък точен – и за всеобщо учудване по-голямата част от тях се оказаха сред народните представители от десницата. Което не е много за чудене – като се има предвид, че кандидатите за депутати бяха подбирани под контрола на Стефан Гайтанджиев.

Вдигна се голям скандал, уличените, разбира се, отрекоха – някои от тях дори определиха този списък като “списък на честта”, самата комисия го определи като манипулативен, но тъй и не приключи работата си с доклад – поради скоропостижния край на ВНС. За сметка на това обаче някои лидери от синята коалиция, които не бяха включени в този списък, рязко промениха своето политическо поведение.

Беше един наистина напрегнат момент – второто правителство на Луканов се провали с гръм и трясък, течеше национална политическа стачка – и ако в този момент бяхме били единни и бяхме предизвикали избори, десницата щеше да спечели с огромно мнозинство. Вместо това – под давление на президента и на лидери като Петър Дертлиев, Димитър Луджев и прочее такива – се стигна до срамната широка коалиция, включваща всички парламентарно представени партии, която излъчи т. н. “правителство на националното спасение” – това на Димитър Попов – при това доминирано от БСП.

Упражненията в политическо генно инженерство на гърба на СДС продължиха, докато в крайна сметка целия авторитет на тази политическа сила, която изразяваше надеждата за автентични демократични промени в България, бе похабен. Към тези опити – всеки от които обезкървяваше синята партия, трябва да причислим “Екип”-а на Христо Бисеров и Йордан Цонев, използван като стъпало към присъединяването им към ДПС; “Радикали” на Евгений Бакърджиев; “Съюз на свободните демократи” на Стефан Софиянски и накрая проекта, който нанесе смъртен удар на традиционната десница и на практика отвори пространството вдясно за нови политически субекти – ДСБ на Иван Костов.

Както е казано в Библията: по делата им ще ги познаете. Клонингите могат да бъдат разпознати по това, че рано или късно прескачат от другата страна на бариерата – и се поставят в услуга на БСП  или нейните производни. Така “Екип”-ът на Христо Бисеров се подслони под стряхата на Доган; СДС-тата с тирета еволюираха до дребни коалиционни партньори на Коалиция за България – като някои от тях, като Стефан Гайтанджиев и Петър Слабаков например, дори попаднаха в парламента като подкрепящи кабинета на Жан Виденов; свободните демократи на Софиянски бяха готови да станат четвърти партньор на първата тройна коалиция, само че в последния момент Станишев и Доган решиха, че могат да минат и без тях.

Най-печален обаче си остава примерът с ДСБ в периода, в който тази партия бе оглавявана от Иван Костов. Самото й създаване на практика унищожи всички шансове СДС да изпълни своята политическа мисия, която – нека припомня – се състоеше в това да промени България, а не да оцелява с десетина души в парламентарната си група. Дори и в този си формат обаче партията изигра една доста нелицеприятна роля, свързана с пълзящия преврат, чрез който бе свалено правителството на Бойко Борисов – и се стигна до фаталните за България предсрочни избори през 2013 г., благодарение на които се сдобихме с най-абсурдното, продажно и русофилско правителство в годините на прехода – и то в един пределно напрегнат момент, когато в световен мащаб се очертава линията на ново противопоставяне между изтока и запада, и си възражда студената война, а с нея и имперските амбиции на Русия.

Точно в зимните месеци на януари и февруари 2013 г., когато бе планиран и проведен този преврат, осъществен под камуфлажа на протести срещу цените на тока, ДСБ настояваше за незабавна оставка на кабинета – и това политическо говорене по абсолютно нищо не се отличаваше от говоренето на БСП и ДПС. Иван Костов много добре знаеше, че свалянето на Бойко Борисов минава през идването на власт на Станишев и неговата шайка русофили – и въпреки това провидя като основен свой враг ГЕРБ, а не БСП. Между впрочем именно това разминаване в представите за съдбовния политически опонент стана причина ДСБ и останалите отломки от синьото да се превърнат в извънпарламентарни политически сили. Същата съдба ги заплашва и сега – ако не благоволят да заявят публично своите намерения: дали ще подкрепят едно дясно  правителство в следващия парламент – или отново ще припознаят най-голямата българска партия в ЕНП за свой политически противник.

Впрочем след СДС упражненията по политическо клониране бяха приложени и спрямо ГЕРБ. РЗС, която днес подкрепя ГЕРБ, всъщност се появи на политическия хоризонт в странната коалиция, спретната от Надежда Михайлова за изборите през 2005 г. След като се обявиха за “консервативна партия” на следващите избори, хората на Яне пристанаха на Алексей Петров – и го посетиха с кошници плодове в деня, в който успя да промени мярката си за неотклонение на домашен арест.

В резултат на тази близост, изненадваща за една нормална партия, Яне започна да се изявява като основен говорител на компроматните стратегии на БСП – и приносител на флашки с неясен произход и неприятно за Бойко Борисов съдържание. В един момент се увлече дотам, че проведе предизборна кампания на партията си под мотото, че щял да “уволни” тогавашния премиер-министър. В крайна сметка обаче отношенията му с Трактора се изостриха и компроматното ручейче пресъхна – поради което лидерът на РЗС все пак си спомни, че консервативните партии принадлежат към десницата, а не към левицата.

Далеч по-интересен е другият политически клонинг, създаден специално с надеждата за изборен разгром на ГЕРБ – “България без цензура” на Николай Бареков. По-интересен – защото е вестител на нова мода в политическото генно инженерство – при която вече не БСП и не ДПС, а направо създадената с тяхна помощ олигархия излъчва свое политическо представителство. Идеята изглежда леко комична за хора с мозъчни гънки под черепа – все пак всички помним, че тъкмо Николай Бареков най-коленопреклонно и усърдно обслужваше интересите на ГЕРБ, докато бяха на власт по време на предишния мандат – и неговите дитирамби не можеха да оставят у чуващите ги друго усещане освен погнуса.

Само че проблемът е в това, че тази партия не е предназначена за хора с мозъчни гънки – тя е нещо средно между украинската “Партията на регионите” на Янукович и “Атака” на Волен Сидеров. Нейният прицел са всички, които в хода на прехода са се почувствали изоставени – без някой, който да ги води и направлява, да им казва какво е добро и какво е зло. Нейната цел е двояка: от една страна тя трябва да обере гласовете на забравените от Бога в затънтените провинции – и тези на лумпенпролетариата – и да замести твърда нелицеприятната “Атака” при някоя следваща тройна или четворна коалиция, доминирана отново от БСП.

От друга страна тя е замислена и като партия-бухалка, призвана да громи противниците на българския неокомунизъм (съжалявам, но няма как другояче да определя БСП и компания). Нейният лидер вече изигра подобна роля в най-мърлявото активно мероприятие, разигравано преди избори в България – като партньор на Мая Манолова в аферата с Костинбродските бюлетини, чрез която БСП опорочи изборите и подмени вота на българските избиратели. Благодарение на тази манипулация днес се радваме на управление от страна на партиите, които изгубиха парламентарните избори – на тяхната етно-национал-социалистическа коалиция. И – забележете – Бареков се кани да управлява България в течение на два мандата – нищо, че гласовете му няма да стигнат и за един евродепутат.

Вероятно Бойко Борисов има право в едно: с този кабинет Цветан Василев е направил “добра сделка”. Толкова добра, че е решил да си направи и партия – та да може следващия път не някой посредник да му урежда нещата, а направо да вземе властта. Я си представете само: как би изглеждала България с неговия Дудук на държавното кормило?

Мислите, че е невъзможно ли? По-паметливите обаче ще си припомнят, че имаше един Нейчо Неев, тъп като чвор, който стана вицепремиер в правителството на Беров – и остана в историята с култовата фраза: “"Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер”. Тъй че всичко е възможно.



[1] Документът е публикуван в сайта на Христо Христов http://desebg.com/.

* Глава от новата книга на Едвин Сугарев "Кой", чиято премиера ще бъде на 19 май от 18 часа, на мястото на бившия мавзолей


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional