Предстои да излезе

Рубрика "ПАМЕТ"

Ръкописът от 628 страници на Тома Николов Христов се намира в Българския исторически архив на Националната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“ Авторът, мой прадядо, е бил свещеник в Македония и деец на ВМОРО. Спомените му са за събитията в част от земите под ведомството на Българската екзархия в края на ХIХ  и началото на ХХ век. Земи, населени с преобладаващо българско население. Докогато е било възможно, поддържал е националния дух сред него в съперничество с „колегите“ си от сръбска и гръцка страна. Уж турците са били общият враг, но съперничеството между екзархия и патриаршия не е спирало да тлее, а накрая прераства в пожар. Ръкописът е съвестен разказ на очевидец и участник в събитията преди и след Илинденско-Преображенското въстание. Разказът продължава до края на Междусъюзническата война. Тома Николов го дочаква в гръцки затвор. След като излиза оттам, гърците не му позволяват да се върне във Воден, където управлява Воденската епархия, нито пък в Солун, където българите са имали нужда от такъм. С една дума – изпъждат го да не пречи  на експресния етноцид над българското население. Качва се на парахода от Солун до Дедеагач (дн. Александруполис). На кея стоят гръцки полицаи, за да се уверят, че веднъж завинаги се е махнал и повече няма да пречи. В края на ръкописа изпитах чувството, че е топил перото не в мастило, а в кръв от сърцето си. Пише сдържано, подробно, на места – със самоирония.

След като се прибира в България, не пише повече. Четенето на ръкописа ми се стори като плуване сред събития и хора. То разкриваше неговата позиция за нещата до определен момент. Тогава ми хрумна да удължа момента. Запитах се какво ли би написал за близкото бъдеще, в което му е предстояло да участва. През Първата световна война Тома Николов е свещеник в 5-и полк към 11-а пехотна македонска дивизия. Тъй като спомените секват в навечерието на новата война, реших да се опитам да опиша нещата от негова гледна точка. Опитах се да вляза в кожата му и да видя света от това време с неговите очи. Написах „Кардиограми“ като продължение на неговия ръкопис. Автентичните спомени и тяхното художествено продължение може да са различни жанрове, но историята и спойката през времето са еднакви.

Невинаги отварянето на стари рани е неоправдано. 100 години след двете Балкански войни миналото хвърля сянка и днес. Приемам тази сянка не като призив отново „да дрънкат саби, щитове“, а като необходимост от добросъвестно осмисляне на факти и събития. Тези събития доведоха до планиран и последователен етноцид над българското население в Македония, посред чието обиталище като с магическа пръчка или по-точно – с коминтерновски остен, се „създаде“ нова нация със свой собствен език. Само и само за да не е българска и да не говори български. Днес от тези места бликат епруветно-грандомански патриотизъм и агресия срещу България, а за всеки – посмял да се самоопредели като българин, оживяват кошмарите от миналия и по-миналия век.

На фона на тези кошмари непрестанно намаляващият брой българи в самата България излъчва някаква трагична ирония. Вгледани в себе си, не ни е грижа за общата пъпна връв с хората на югозапад от нас. Тази пъпна връв, която за тях, а и за много българи е безвъзвратно прерязана или просто се отрича, сякаш не е съществувала никога. Но нея именно забелязва французинът Анри Пози, чиято предубеденост към България като към враг през Първата световна война се изпарява. От нея не остава следа. Остава нещо друго – великолепната му книга „La Guerre Revient“ („Войната се завръща“).

Ето повод за още ирония – един французин и съвременник на събитията от началото на миналия век и много по-наясно с темата и от македонците, и от много българи. Добре би било паметта да е като океан – да има приливи и отливи. Когато по някаква причина в нея останат само отливите, се освобождават пространства за фалшификации и се губи историческият пулс. Нещата са свързани. България възкръсва като самостоятелна държава в края на ХIХ век, но с течение на времето и след войните от началото на миналия век се свива като топяща се снежна преспа напролет. Пролетта е сезон на депресии. Тома Николов Христов пише, че преследван в Македония се е чувствал по-щастлив, отколкото в свободна България, където реалната връзка с българите, останали под турско, се е губела. Където „прелетни птици“ са парадирали с делото. Той пише още, че камъкът тежи на мястото си. Така е тежал той на своето място в Македония навсякъде, където е живял и работил като учител, свещеник и координатор на българските чети – посветен на българската кауза чрез организацията, станала негова плът и кръв. Битоля, Кичево, манастирът „Пречиста“, Дебър, Енидже Вардар, Воден са следите по пътя му. Следи, по които непрекъснато се връща и преброжда отново. Прави го с поразително висок дух – не само когато привлича нови членове за организацията. Съхранява куража, самообладанието и вярата си. Насърчава българите да не униват и да не загърбват националното си чувство. Насърчава ги след всички жертви за мечтаната и непостигната свобода.

Нарекох продължението на спомените „Кардиограми“, защото Македония е своеобразен исторически инфаркт за нас (има и други – от по-далечно и по-близко време), а пътят за нейното освобождаване ту пропада, ту се възвисява – от надежди, опиянение и възторг – до тяхното попарване, до пропадането в бездна.

„И сърцето най-сетне умира“ – написа Атанас Далчев. Всичко има някакъв предел.

Нека преди окончателно да изчезнем като нация, да капнем в бездната от злоба и отрицание на всичко българско няколко капки смисъл и истина. Дори ако злобата и отрицанието са мед за нечий вкус, а капките истина – катран.