Несмиреното гробище

 В последния момент Сергей Аксьонов все пак се смили. Тоталната забрана за митингите беше отменена и на кримските татари им беше позволено да проведат траурните мероприятия, посветени на 70-годишнината от сталинската депортация. Но за първи път от много години центърът на Симферопол беше затворен за митингуващите. Те се събраха на гробището.

 Печалният юбилей се превърна в позор. За кримските власти, ако предположим, че “министър-председателят” на Крим решава нещо на полуострова. За руските власти, ако се досещаме, че всички местни проблеми поради политическата им значимост се решават в Кремъл. С други думи, историята се повтаря.

 При Сталин кримските татари бяха убивани и депортирани. При Брежнев ги преследваха за опитите да получат пълна реабилитация и да се завърнат у дома. При Горбачов стана възможно масовото им завръщане в Крим. След разпада на Съюза те станаха граждани на Украйна, ползвайки се от всички права и свободи, записани в конституцията. Включително от правото на демонстрации и памет за загиналите близки. Сега излиза, че при Путин, след успешното завършване на спецоперацията “Кримнаш”, татарите са се завърнали половин век назад, в епохата на стабилността и репресиите. Те отново, вече в родината си, се превръщат в граждани втора класа, които могат да се събират само с позволението на началството и там, където началството посочи.

 Защо беше нужно това? Нима беше трудно да се разреши мирният траурен митинг? Все пак е кръгла годишнина. А и се предизвикват недобри алюзии. Властта, побъркана на тема пропаганда, можеше да използва кримските татари за своите политически цели – вижте какви сме истински освободители, каква хубава картинка се е появила по всички държавни телеканали: коренните жители на Крим безнаказано митингуват в центъра на Симферопол. Окупация с човешко лице.

 Обаче друго се получи и причината не е в това, че в Кремъл не се е намерил нито един кадърен специалист по пиар, способен да заинтригува началството с хуманистични парадокси. Не са виновни само креативчиците, които бездарно обслужват Володин-Сурков. Много по-голяма е вината на Мустафа Джемильов. Той обиди Владимир Путин.

 Силната страна на руския президент е изкуството на вербовката. Той съумя да прелъсти Буш младши, като го погледна с многозначителен патриотичен поглед. Очарова Берлускони. Уреди канцлера Шрьодер на добра работа. Завербова цяла група дяснорадикални западни политици и леви дейци, по три рубли връзката. Както и целия наш многонационален русийски народ в рамките на ежегодните “преки линии”.

 Владимир Владимирович направи всичко както трябва. Покани неформалния лидер на кримските татари в Москва, като заповяда да го посрещнат както се полага, тоест със сини лампи, и да го настанят в разкошен хотел. Повика за посредник заслужилия татарин Минтимер Шаймиев. Позвъни пръв и започна беседата много технично: Здравейте, Мустафа ага! По време на разговора наговори куп комплименти: никога, той, Путин, не се е съмнявал в почтеността на Джемильов и много го уважавал за което. Спокойно изслуша всички претенции на събеседника. Обеща “бързо и ефективно” да реши кримскотатарските проблеми и накрая предложи да се обръщат към него по всяко време. 

 Мустафа ага беше много нужен на Владимир Владимирович и ако вербовката беше минала успешно и Джемильов беше заел почетното място в редицата на Шрьодер и Берлускони, то и кримските татари, както предполагаше президентът на РФ, щяха да гласуват за присъединяване на полуострова към руския материк.

 Обаче Джемильов, правозащитник и политически затворник от застойните времена, разговаряше с него като свободен човек с окупатор и на вербовката не се поддаде. Нещо по-лошо. Народен депутат на Украйна, той прояви солидарност със своята страна и в многобройните си изказвания и интервюта осъждаше и продължава да осъжда политиката на Русия. Първо призова за бойкот на референдума, а след това отказа да признае резултатите. Той се оказа недостоен за високата чест, с която го удостои Путин, отделяйки половин час от скъпоценното си телефонно време. Той се изяви като национал-предател – по свой кримскотатарски начин.

 Наказанието не се забави.

 Първо прозвуча нещо като предупредителен вик, когато при пресичането на “границата” на Украйна с Крим неидентифицирани хора уведомиха Джемильов за забраната да влиза в Русия за срок от 5 години. По-късно тази забрана беше дезавуирана от Федералната миграционна служба. След това беше потвърдена. А малко преди 70-годишнината от депортацията се случи известният скандал: хиляди съотечественици отидоха да посрещнат Джемильов в Армянск, пътят им беше преграден от руски спецназ, прозвучаха изстрели, а ден по-късно девойката-прокурор Поклонская вече беше образувала дела срещу посрещачите. А малко по-късно местната прокуратура им раздаде предупреждения и глоби и това означаваше, че ангелското търпение на Владимир Владимирович е на изчерпване. Той се беше разочаровал от Мустафа Джемильов.

 Сега той му отмъщава, лично на Мустафа ага и на целия негов народ, който пожела да помене своите мъртви. Отмъщава дребнаво и неуверено, като ту забранява митинга, ту го позволява, но извън Симферопол, по-далече от хорските очи. Отмъщава си за провала – нали не е свикнал да губи, а пък това е такава издънка. Отмъщава и приказва глупости, срещайки се в Москва с кримските татари: трябва да видим кой се е заселил пръв там при вас, дали не са гърците. Е, дай тогава Крим на древните гърци…

 Председателят на Меджлиса на кримскотатарския народ Рефат Чубаров нарече най-новите забрани и издевателства “безчовечно действие”. Точна оценка. Дошла е една чужда власт, характерен признак на която е именно безчовечността и се страхувам, че това ще е задълго. Като съветската власт. Опитът от борбата с нея е отново нужен и Мустафа Джемильов има какво да разкаже на своите млади съотечественици днес, когато народът е депортиран на гробището. Той лесно ще илюстрира разказа си с примери, които са пред очите им. 

Превод Даниела Горчева