УСПОРЕДИЦИ

 През 2014 отбелязваме една тъжна годишнина – век от началото на Първата световна война.

Ако изоставим формалното отброяване на вековете като столетия и ги разгледаме като периоди със собствена специфика, ще кажем, че тогава приключва деветнадесети век, векът на либерализъм и мир и започва двадесети – век на авторитаризъм и войни. Или, както казва английския историк Рънсиман, цивилизацията свърши в 1914. (В България (и на Балканите) това става дори малко по-рано – в 1912.)

Видимата причина за тази война е безразсъдството на европейските народи, отдали се на своя национален егоизъм. Като главен виновник за нея най-често се сочи кайзерова Германия – едно, защото тя наистина полага много усилия в тази посока, второ - защото на победените най-вече отива да са виновни. Но в основата на всичко стои едно неосъзната причина: стремежът европейските народи да бъдат обединени в една всеобща държава.

Войната завършва с нещо като мир, последствията от който усещаме и до сега. Някои оптимисти виждат в отминалото изпитание възможност за поумняване на човечеството и край на войните изобщо. Някои реалисти определят резултата като примирие, сключено за период от едно поколение – докато старите врагове възстановят човешките си ресурси. Както обикновено става, те се оказват правите.

Интересни са следвоенните процеси в главната победена страна, Германия. Империята й се разпада и страната опитва да изгради някаква форма на парламентарна демокрация – т.н. Ваймарска република. Успоредно с това набира сила и желанието за реванш. В противоборството между двата стремежа отначало републиката има успех - първия опит за преврат се проваля. Десет години по-късно, обаче, тя е принудена да даде властта в ръцете на един диктатор. Той започва системни действия за ревизия на резултатите от войната: ремилитаризация на Рейнската област, присъединяване на Судетите и Австрия, окупация на Чехословакия. Най-сетне поредното такова действие – нападението срещу Полша – предизвиква нова война, в последствие наречена Втора световна.

Положението, обаче, коренно се е променило. Предидущата война е отслабила имунната система на европейското общество и в него са се развили, като скрити дотогава инфекции, нови  идеологии. Единствената идеология на първата война е бил национализмът. Сега той е комплициран със социални утопии и те са произвели нови играчи на сцената. Резултатът е, че докато първата война е обикновено двустранно противопоставяне, втората е с триъгълна конфигурация: Западните демокрации, най-малко желаещи война, Германия (и съюзниците й), търсеща реванш, и болшевишка Русия, която смята да нанесе своя удар когато другите двама участници се хванат за гушите и се изтощят взаимно. Тоест, налице са три центъра, всеки от които желае унищожаването на другите два. Обикновано при такова разположение на силите първият, който посегне към оръжието, рискува да стане жертва на другите двама. Германия, заслепена от реваншизъм и от нарасналата си идеологическа мощ, прави тази грешка. Последвалия конфликт наистина е световен – преди това Първата световна е наричана просто Европейската или Голямата война. Когато той свършва, всички участници в него са губещи – Западните демокрации не са успели да запазят мира, Германия отново е победена, а цената, платена от Русия далеч не отговаря на стойността на военната й плячка.

(Във вътрешноевропейски план втората война все пак постига една от целите си: Европа най-сетне успява да се обедини, при това по (вероятно) по-добрия начин – доброволно, а не под нечия хегемония.)

***

Историята не е точна наука. Тя не може да предскаже, за разлика от химията,  какво точно ще се случи, ако смесим някои субстанции – например, човешката същност с определени исторически обстоятелства. Единствените инструменти, които са дадени на историка, са аналогията и екстраполацията – сравнявайки сходни положения от миналото да предположи с някаква вероятност, че те ще дадат подобни резултати и в друг случай. Това ще направим и сега.

Студената война започва веднага след края на горещата Втора световна. След като единият от тримата играчи е елиминиран, другите двама неизбежно се обръщат един срещу друг, следейки всяко движение на противника. Това, че войната не се превръща в гореща, се дължи на обстоятелства, които няма да разглеждаме, ще споменем само сдържащата роля на ядреното оръжие.

Тази странна война, обяснимо, продължава доста по-дълго от обикновената "гореща” война, защото при този вид противопоставяне ресурсите на воюващите се изчерпват по-бавно. Стратегията, избрана от Западните демокрации, с оказва решаваща за изхода й. Тя се изразява в политика на сдържане чрез равновесие на силите, докато икономически по-слабия СССР рухне под бремето на собствения си милитаризъм. Както знаем, това става през 1989. Две години по-късно и самия СССР престава да съществува.

Краят на войната е посрещнат с облекчение и възторг. Някои оптимисти изказват дори мнение, че това е “краят на историята” и окончателно тържество на либералната демокрация. Някои реалисти са по-сдържани.

Интересни са процесите в победената страна, Русия. Империята й се разпада и страната опитва да изгради някаква форма на парламентарна демокрация – нещо, което й се случва за пръв път, ако не броим няколкото месеца  през 1917. Същевеременно расте и желанието за реванш. Отначало демократично избрания президент на републиката има успех – той разгонва първия опит за преврат. Няколко години по-късно, обаче, е принуден да даде властта в ръцете на човек, който постепенно се превръща в диктатор.

Новия диктатор публично оплаква разпада на СССР и започва действия по връщане на изгубени части от него – Чечения, части от Грузия, Крим. Поредното такова действие – опита за окупация на Източна Украйна – заплашва да предизвика нова студена война.

Положението, междувременно коренно се е променило. Ако Първата студена война е била просто противопоставяне на две сили, Втората ще е поне с триъгълна конфигурация: зад гърба на руския диктатор се спотайва Китай, който не би имал нищо против да е решаващ глас в един конфликт между Русия и Запада. А може би и четириъгълна, ако добавим ислямския фундаментализъм.

До тук свършват съвпаденията във фактите. (Това са основните факти. Ако продължим, можем да намерим подобни съвпадения и в подробностите. Например, флиртът на Германия със СССР през 1939, който се оказва гибелен за първата и флиртът на Русия с Китай през настоящата 2014. Или световната икономическа криза от 1929 и тази от 2008. Първата е тласъкът, който кара някои страни, като Германия или Япония, да изоставят пътя на мирно икономическо развитие и да заложат на агресивната експанзия. Все още не знаем пълните следствия от втората.)

До какво ще доведе изложеното струпване на факти, разбира се, не може да се каже. Нашата цел е само да покажем накъде сочи векторът на историческото развитие в момента. По ирония на историята сега мястото на Германия от 1939, която няма печеливш ход във военно отношение, е заето от Русия. При това, гарнирано с някои отрицателни екстри. Например, в Германия тогава действа такъв мощен фактор за вътрешна мобилизация, като националсоциализма. Марксизмът, изпълняващ същата роля в СССР, днес не върши работа и е заменен с обикновен национализъм, украсен, по липса на друго, с малко православие. А икономическата изостаналост на Русия от останалите играчи е несравнено по-голяма.

И, накрая, къде в цялата тази картина сме ние? В България през 1939 германофилството не е особено застъпено. Политическата класа гледа да запази неутралитет и се присъединява към Оста от немай-къде, под заплахата на окупация. Днес путинофилите в България изобилствуват и са готови да се продадат и за едничкия келепир.