На онзи свят вече няма революции

Бях обещал, че ще разкажа за горещото лято на 1989 г., но докато се наканя един от най-важните свидетели и участници се пресели в по-добрия свят.

Светла му памет на отец Димитър Амбарев! За последно го видях миналата есен пред огражденията пред парламента, откъм градинката пред СУ. Доста народ се беше струпал, но не беше трудно да го открия. Покаже ли се той някъде по такива събития около него винаги суматоха и гласът му се чува отдалече. Чета съобщенията в медиите за противоречивата му биография. Разбира се, че не е вярно, че през 1989-та се оттеглил от Независимото дружество за защита правата на човека (с председател бай Илия Минев). Тъкмо обратното. През тези юлски дни той представляваше Дружеството. След арестите на Тренчев, отец Христофор, Босия, Тодор Гагалов, Хасан Бялков, Антон Запрянов (активист на Дружеството), след прокуждането на Петър Манолов, след оттеглянето секретарят на „Подкрепа", след заминаването на говорителя Диана Бояджиева, отец Амбарев развя байряка във Пловдив и беше един от основните координатори в опита да бъдат обединени усилията на оцелелите. Ха-ха, сега ми е смешно, но това беше сериозно. На 15 юли излязохме с декларация, с която обявихме стачна готовност и дадохме едноседмичен ултиматум на властта да освободи затворниците. Декларацията изтече освен към „вражеските" западни медии още и към профсъюзите – „Солидарност", американските профсъюзи, френския синдикат „Форс увриер". Беше нагло и супернахално от наша страна. Но пък през август получихме един брой на френския „Монд" с кореспонденция на щафетните гладни стачки в България с искане властта да освободени арестувани дисиденти. Там беше и името на отец Димитър Амбарев, координатор на инициативата от името на Дружеството. Наред с имената на Димитър Томов от Монтана (къде ли е той сега) и на Ирен Зафирова.
Опознахме се с отеца в тези трудни летни месеци, докато с пот на челото събирахме петорката за следващата щафета и следяхме състоянието на гладуващите. Той не беше доволен. Искаше не петорки, а хиляди, готови за жертват здравето си за каузата. Един ден се разплака на телефона. Не от страх, а от ярост и безпомощност. Един вид – що за народ сме! Казах му, че ще дойде време и да си поплачем, но едва, когато Тодор Живков падне, когато хората излязат на улицата и дойде онова, дето не знаехме какво е.
Та той тогава плака, а на мене ми се насълзиха очите години по-късно като го видях еднокрак и с патерицата на протеста пред парламента.
Каквото и да пишат за него, аз знам, че отецът имаше голямо сърце. Не, защото видеше ли площад, пълен с хора настръхваше като стар боен кон. Случвало ми се е да седим на маса и да слушам понякога малко приповдигнатите му, да не кажа високопарни приказки. Но винаги имаше момент, в който егото внезапно рухваше и той, вече с обикновения си глас, питаше: Абе, какво стана с Николай Маджев ? Имаш ли вест за него?
Светла му памет и даде Господ упокой ! На онзи свят вече няма революции.