Свободата днес и тук 27 Септември 2021  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Понари - База

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Милен Радев

 Днес публикувам най-страшния литературен текст, който някога съм превеждал. Колкото и да е малък, но работата по него се проточи повече от година и половина. Оказа се невъзможно занимаването с повече от един абзац наведнъж. Почти физически се налагаха по-големи прекъсвания, а за продължаването на работата влизаше често в употреба невсекидневна мотивация.

Ако текстът е най-страшният, то неговият автор е със сигурност една от най-силните и прозорливи европейски личности, които познавам. Мислител от необичаен ранг, той е същевременно една от най-непризнатите и клеветените фигури в полската култура.

Юзеф Мацкевич, роден през 1902 г. е полски литератор от периода между двете войни и емигрант на Запад от 1945 до смъртта си през 1985 година.

Като 17-годишен кавалерист участва в сраженията със Съветска Русия и така от първа ръка опознава болшевизма. Спечелва си име като белетрист и поет, който непрестанно предупреждава за абсолютното зло, което представлява комунизма. Преживява съветската окупация от 1939 до 1941 г. на родния му и любим край Kresy (литовско-полско-белоруските гранични земи) и последвалото навлизане на Вермахта в тези земи.

На Юзеф Мацкевич е било писано както на никой друг литератор да стане пряк свидетел на двете най-страшни масови престъпления на ХХ век – болшевишкия и национал-социалистическия геноцид. В първите дни след бягството на съветските окупатори той вижда при отварянето на затворите и масовите гробове на хилядите разстреляни доказателства за зверствата извършени от НКВД.

Мацкевич решава да публикува няколко публицистични материала за опасността от болшевизма в издаван от германската администрация полски всекидневник. Това му донася смъртна присъда от Армия Крайова като колаборатор на окупатора. Разстрелът му е отменен от легендарния комендант на АК Александър “Вилк” Крижановски.

Но враговете на Мацкевич отляво и техните московски господари никога не снемат обвинението в “колаборация с фашистите” и с това де факто го изолират от полската култура.

През май 1943 след откриването на масовите гробове на полските военни в Катин германското командване кани Мацкевич като авторитетна фигура да присъства заедно с международни представители на ексхумацията на място. Той взема разрешение от ръководството на АК  и става така  един от първите поляци видели с очите си страшната истина.

През октомври 1943 Мацкевич по стечение на обстоятелствата попада на ужасяваща сцена – масова екзекуция на цяла влакова композиция с евреи недалеко от неговото уединено местожителство близо до Вилна.

Тези две ключови преживявания – ключови и знакови за целия век – Мацкевич пресъздава в книгата си “Убийците в Катинския лес” и в есето си “Понари – База”.

Според нобелиста Чеслав Милош, близък приятел и голям ценител на Мацкевич “докато съществува полската книжовност тези две свидетелства на Юзеф Мацкевич за ужаса на ХХ век ще бъдат постоянен еталон за дълга на литературата пред действителността”.

Под съветска окупация Мацкевич бяга от Варшава в Краков, публикува нелегални материали, предупреждава за терора, който идва в Полша със Съветите и успява да емигрира в Рим, където публикува книгата си за Катин (първа в света!) през 1948 г. с предговор на генерал Андерс.

По-късно се премества за постоянно в Мюнхен, пише големи реалистични романи за злото на болшевизма и за полската трагична съдба, живее достойно, но в постоянна бедност. В “Свободна Европа” е издадена специална заповед от американското началство той никога да не бъде допуснат пред микрофона на полската секция на радиото. Легендарният емигрантски вестник “Култура” в Париж не публикува и ред от Мацкевич и едва след промените в Полша той е открит отново от патриотичния полски читател.

На научна конференция през 70-те години във формуляра за участие в графата “националност” Мацкевич вписва “антикомунист”.

В днешна Полша уважаваният от някои интелектуалец Адам Михник ползва за него същия епитет с малка добавка – “зоологически антикомунист”…

Есето “Понари – База” не може да бъде забравено от никой, който си наложи изчитането му. То е свидетелство не само за необикновения литературен талант на своя автор, но и за нещо много по-важно – разкрива ни го и като истински хуманист, патриот и антикомунист, съвършено имунизиран срещу антисемитизма. Комбинация, която за жалост не се среща много често и в Полша, а и другаде…

М.Р.


До не много отдавна гората се врязваше като клин в града Вилно. Точно на онова място, където от железопътния възел се отделят двете линии на юг: за Лида и за Гродно. Гората растеше по хълмовете докато не я разредиха след Голямата война и пощадиха само дъбовете. По-късно изсякоха и дъбовете и оставиха само лескови храсти, тук-таме по някоя млада калина и подобни шубраци. Кравите и козите на железничарите, които пасяха из гъсталака, опоскваха шумата, изгризваха кората, отъпкваха склоновете. След някое време целият район бе взет за нуждите на непрекъснато разширяващата се гара Вилно-Товарна, почерня от въглищна пепел и се опуши от комините. На края се построиха някакви военни складове за боеприпаси.

Но тези възвишения са важни затова защото от тях започва цяла верига от все по-високи, и до днес все още залесени живописни хълмове, които в далечината са пробити от тунел, а на километър от него, от обратната на Вилно страна, на самия връх, се кипри железопътна гара: спирка Понари.

Понарските височини са познати отдавна. Познати са заради своята живописна пъстрота, заради височината на своите борове, познати са от стихотворението на Мицкевич, помни се битката от 1831 година между полската войска и руската царска гвардия. Познати са също така заради множество по-ранни и по-късни събития. От там минават пътищата, които веднага зад старото параклисче се разбягват като пръстите на едната ръка кòсо в четири посоки: към спирката Понари, към Гродно, към Вака и Ландварув, към Рикони и Ковно. Там, недалеко от железопътната гаричка, бе израснало градче-градина. За нас – просто място за излети, което можеше обаче да бъде и истински курорт. Макар че боровете бяха силно оредели след толкова войни и нашествия – поне петнайсет на брой от 1914 година насам – но все пак там през цялата година ухае на смола, а през есента на гъби, повява хладен, мощен вятър, който носи свежест от всички краища на страната. Изключително високо изтравниче расте също на тази оскъдна, песъчлива, суха, здравословна за белите дробове почва. Изтравничето не носи никаква полза, но придава на околността присъщ само на нея колорит. Това синьо-виолетово сияние, тази печал, която струи от ръждиво еднообразните дървесни стволове, се подсилват от ранните мъгли и от безкрайната шир на хоризонта.

Който е обичал своя виленски роден край, той е обичал разбира се и Понари. Зиме там се караха ски. Срамно е да се признае, но там се намираха и площадки за… дуели. Хора, които си бяха разбили физиономиите в кръчмата или се бяха напсували по пиянски, или разменили някоя обида във вестника, пристигаха тук по обичая на страната с кодекса на честта на Бозиевич и със старовремски пистолети в ръка. Газейки до коляно или в изтравничето, или в снега, те отмерваха нужния брой крачки и насочваха дългите цеви един срещу друг. Пъстрият кълвач спираше да чука и накланяше недоверчиво глава, катеричката се изкатерваше по-нависоко за да вижда по-добре… Шофьорите, немигнали от зазоряване, се прозяваха в такситата до размяната на изстрелите.

Понари се прочу и с едно престъпление. По някое време тук докарват с кола убита жена, разсъбличат я, заливат я с газ и я запалват. Полата и бельото висяха по дърветата. Цялата страна бе ужасена, в Понари се насъбраха репортери и фотокореспонденти, следствието се точи с години, престъпниците не бяха разкрити. Затова пък смразяващите кръвта слухове… Такива бяха времената.

Бяха и отминаха. Ведрото летовище, красивата местност, гълъбовосиният простор на хоризонта, ските, дуелите и потресаващите злодейства на мирните години, всичко това потъна безвъзвратно в спомена и днес можем да го разглеждаме като през витрина, както просякът гледа изложените бижута.

Ponary се превърна през сегашната война в олицетворение на нечуван досега ужас. Звукът на тези шест букви, завършващи с „ипсилон“, караше не един човек да се вцепенява. Мрачната им, отблъскваща слава се просмука от 1941 година бавно като лепкаво течаща човешка кръв през страната, все по-нашироко и нашироко и навън, от страна до страна, но все още не е проникнала по целия свят, до днес още не е.

* * *

През 1940 година болшевиците устроиха в Понари на един безсмислено изсечен горски участък и на отнети от населението земи някакво никому не нужно държавно предприятие. Заградиха обширната площ по свой обичай с плътна ограда и бодлива тел. От така изравнения терен се възползваха германците през 1941 г. като място за екзекуции и задействаха тук една от най-големите кланици за евреи в Европа. Така и не се знае кой всъщност и защо дава на този район названието „база“. Хиляди евреи са карани с камиони, а по-късно и с цели влакови композиции до Понари и убивани там.

От тези хълмове се носеха и откликваха с ехото през много километри в околността отделни изстрели, къси, отсечени, чести, проточващи се понякога с часове или пък, идващи на тракащи картечни залпове. Това се случваше по различно време, почти винаги посред бял ден. Понякога по няколко дни подред, най-често надвечер или рано сутринта. Случваха се и паузи от по няколко седмици или месеци, а след това пак се понасяше в зависимост от посоката и силата на вятъра, от годишното време, от мъглата или снега повече или по-малко отчетливото почукване на масовата касапница.

Имах нещастието да живея макар и на второто, почващо от Вилно железопътно отклонение, но затова пък само на осем километра от Понари. Отначало в нашия край, тъй дълго напояван от една война след друга, не обръщаха на изстрелите кой знае какво внимание. От която и посока да идваха, те вече се бяха втъкали в обичайното шумолене на боровете, почти както познатият ритъм на дъжда, който есенно време трака по стъклата на прозорците.

Но веднъж на двора ми се появява обущарят за да върне закърпен чифт обуща и докато се брани от псето, ей така, между другото, колкото да захване някакъв разговор, подмята:

- Ама днес май здравата ги почукват нашите чифутчета на Понари, а?

Ослушвам се: действително.

Понякога едно такова глупаво изречение се забива като трескá в паметта и всеки път извиква свързаните с него образи на отминалия момент. Помня, че тогава слънцето тъкмо се накланяше към залез, а точно на Запад, в посока към Понари, в градината ми растеше кичеста калина. Бе късна есен. Наоколо стояха локвите от сутрешния дъжд. Върху калината се спусна ято червенушки, а от същата посока, откъм червените им коремчета, откъм червените зърна на калината и откъм червеното слънце, надвиснало над гората (така символично се навърза всичко) се носеха непресекващите изстрели, набиваха се методично като гвоздеи в слуха.

От този момент, след посещението на обущаря, жена ми започна да затваря всяко прозорче щом ехото се понесеше от онази посока. Лятно време не можехме да ядем на верандата, когато в Понари започваше стрелбата. Не от уважение към чуждата смърт, а просто картофената каша с мляко някак не искаше да слиза по гърлото. Като че ли цялата околност бе лепкава от кръв.

След 1942 година, когато в Понари започнаха да пристигат масови транспорти на обречените, из горите скитаха евреи, успели да се изтръгнат от обсега на конвоя, повечето простреляни, досущ както ранени животни се крият в гората. Лутаха се кървящи, окървяваха мъха и шумата, не по-находчиви от дивите зверове, които също не се стараят да заличават следите зад себе си. Един стар евреин с откъсната от куршум челюст умря на цели десет километра от Понари, заровен в блатния гъсталак на мочурлива поляна. Нито в техните движения, нито в бягството им, в начина, по който се криеха, в ломотещия им от глад и ужас говор, в чудовищните им дрипи и рани, но преди всичко в позеленелите им, подивели очи нямаше вече нищо човешко.

Преследваха ги също както се преследва дивеч. По дирите им обикаляха полицаи с кучета, с гоначи, на хайки. Жена, дете, младо момиче, мъж-евреин, това беше без значение. Ранен или здрав, или тъкмо умиращ под някой хвойнов храст – човекът бе просто застрелван на място и потерята си продължаваше нататък. По късно кметският наместник се задължаваше да изпрати каруца или шейна и да откара трупа в посоченото направление.

Водени вече не от човешки рефлекси, а от животинския инстинкт на предсмъртното бягство, евреите отбягваха също както животните населени места, кучета и глупави деца, търчащи в селото с бдителен вик и сочещи с пръст към мястото, където мярнали случайно човешко чудовище. Безмилостно прилагана разпоредба заплашваше всекиго със смърт, който даде подслон или дори само къшей хляб на евреин, който го упъти с махване на ръка, който е знаел нещо без да уведоми веднага полицията. А тази полиция, съставен от мътна паплач, която германците вербуваха из Литва и докарваха в региона на Вилно, бе настървена не само да убива евреи, но и да потиска населението, да граби, изнудва и да се налива със самогон. – Страхът обаче е най-подлият съветник на човека.

* * *

И все пак дори в самото Понари живееха хора. Броят им бе намалял. Половината от жителите, т.е. онези, които можеха да го направят, затръшваха вратите след себе си, обковаваха верандите и прозорците с изтръгнати от оградата летви и се местеха в града или на някое друго място. Но имаше и такива, които не можеха. – Човешкият живот тече в тесни, издялани рамки, които особено през войната се дялат по-трудно отколкото в мирни времена. Никое добиче не умее така да се приспособява към обстоятелствата, да се нагажда дори към ужаса, да привиква към всичко на света както човекът. През гарата Понари минаваха влакове и от „Генералното губернаторство“ (такова е официалното название на окупираната от Германия част на Полша – бел. прев.) и по-далечни, от Берлин към фронта и обратно, и локални от Ковно, както и крайградски, работнически от и за Вилна. И така хората си купуваха билети, пътуваха, връщаха се, похапваха, дремеха във влаковете… По цялото земно кълбо толкова хора живеят близо до кланици за животни, защо за няколко години да не свикнат да живеят и близо до кланица за човеци?

Беше, мисля, октомври 1943 година … Колко ли евреи са били избити преди и след това в Понари? Някои казваха, че са само 80 хиляди. Други споменаваха 200 до 300 хиляди. Естествено, тези цифри не са достоверни. Но триста хиляди души! Човеци!!! Как лесно се произнася… Цифрите изглеждат недостоверни не толкова заради своята величина, а защото никой не е бил в състояние да ги установи с точност, макар и само приблизително. Известно е, че там са убити всички еврейски жители на град Вилна, които бяха около 40 хиляди. Освен това тук са докарвали евреи от всички по-малки и по-големи градове на окупираната страна, вероятно от целия „Остланд“, както се наричаше административно тази територия. Докарвани са на цели семейства от гетата или от сезонна работа, след свършването на която не са връщани в гетата, а са превозвани направо към смъртта.

И така през октомври 1943 година започна масовото транспортиране на евреи за Понари. Разбира се никой не бе предупреден за това, нито пък някой знаеше дали след последната масова екзекуция ще има следваща или ще последва по-дълга пауза.
Един познат, който още от самото начало се хващаше за главата и се кълнеше, че няма да издържи и ден повече на този ужас, че ще полудее, издържа обаче почти три години. Имах някаква спешна работа с него и тъй като той не дойде на уговорената среща във Вилна, взех на другата сутрин велосипед назаем и се отправих до Понари.

Утрото не бе дъждовно, а просто мокро. Предното колело час по час нагазва в плитки локви и час по час някое кафяво листо от земята се залепва за гумата, завърта се заедно с нея няколко пъти, докато падне като нещо непотребно за да се залепи веднага следващото. Над Понарските възвишения вятърът гони облак след облак, разпокъсва ги и ги проточва надлъж, но така и не може да се добере до синевата на небето. В усоето е тихо. По черните пътища, пустинно пусти дъждовната вода, още не размътена от предното колело, пълни коловозите. (На някого може и да му се стори, че регистрирането на тези обикновени факти е банално и ненужно. За мен обаче тя бе декорацията на едно от най-силните преживявания в моя живот). Преминавам покрай железопътния тунел и навлизам в брезова горичка. Тук велосипедът поема по златна, застлана с листа пътека и зашепва с гумите си: пшът, пшът, пшът… Веднага след брезовата горичка налитам на караулен пост. Естонец, член на формираните от германците национални СС-части. Със зачервено лице, явно добре подпийнал. Прави движение уж като да ме спре, но само се вторачва в мен със замъглен поглед и ме пуска да продължавам.Карам по пътечката покрай железопътния насип.

Още от далеко се вижда спрелият на гарата пътнически влак. Стои без пара, на страничен коловоз. Моята пътека ме понася надолу, покрай насипа и така засичам сцена, която заедно с много други от този ден, ще остане завинаги в паметта ми. Под нискостеблен бор, израснал, както често се случва по тези места, с разделен под формата на лира двоен ствол е поставена дървена маса. На масата стоят няколко стройни бутилки литовска монополова водка, наченат хляб и резенчета салам. Почти като маса, приготвена за църковен молебен. Масата е наобиколена от 10 – 15 униформени фигури. – Натискам педалите – „Халт!” извиква ми германец в гестаповска униформа. Вадя документите си и усещам колко противно е всичко това заедно – тази водка, тези физиономии на пиещите, това, че сърцето ми засяда под гърлото, и този нарязан салам, и фактът, че този хляб го е рязал някой така грижливо на равни филийки, а най вече тази масичка и изобщо защо се клати тя така? Не са ли могли да я поставят на по-равно място? И какво всъщност значи всичко това? Няколко германци от Гестапо, няколко есесовци в черни униформи. Предимно литовски полицаи, но и някаква сбирщина в светли германски униформи с литовски, лавтийски, естонски, украински емблеми…

„Wo fahren Sie hin?“ пита ме германецът, като ми връща документите.

Обяснявам, че отивам при свой познат в селището. Кима с глава и поклаща ножа, който държи цялото време в ръката си, пресяга се към салама и после добавя спокойно: „Само че трябва да побързате…”

„Но защо пият тук тази водка?“ питам се и внезапно се оказва, че вече карам покрай спрялата композиция. Напряко на пътеката лежат няколко траверси и се налага да сляза от колелото. В същия момент започвам да разбирам всичко. Целият много дълъг влак (тогава не ми дойде на ум да броя вагоните) е натъпкан с евреи. Провират навън лицата си, едни неприличащи на човешки лица, други с нормално изражение, а някои дори усмихнати. Влакът е обграден от полиция. Как всичко ми изглежда съвсем обикновено, някак съвсем не така, както дотогава го налагаше въображението. Нима е възможно, че тези тук… всички тези… сега… Замирам, подпрян на велосипеда и в този момент някаква млада еврейка се надвесва от прозореца на вагона и просто така, сякаш е най-обикновеното нещо на света, пита полицая:

„Скоро ли продължаваме?“

Полицаят я поглежда, не отговаря нищо и продължава да крачи от траверса на траверса с премерена караулна походка. Когато стига до мен, подхвърля с полуусмивка… (и то не злобно, нито засрамено, нито весело, а по-скоро с глуповата усмивка):

„Тази пита дали скоро тръгва влакът?… А след половин час може и да не е вече между живите.“

Поглеждам към прозореца. Виждам лицето й и там, там, под лакътя й се промушва главата на момиченце с нещо подобно на панделка в косите. По покрива на вагона скачат врабчета. И странно, в този момент мисля: „Тя ще замине от тук и момиченцето с парцалчето в косата вместо панделка също ще замине и те всички, целият влак, ще заминат. По-скоро постовият се заблуждава“… Но докато мисля това усещам как краката ми започват да треперят. Някой ми крещи да не спирам тук. Пристъпвам нататък и погледът ми спира на онзи неумолим надпис, черни букви на бял фон: „Понари“. Табела като табела, поставена на два стълба, стълбовете, забити в земята. Всичко е съвсем просто, досущ като табелите на други гари. Те винаги стоят насреща на спрелите влакове и си говорят с тях чрез своите букви.

Преминавам зад мрежата, която огражда тук глухия коловоз… П като Павел… самото „Понари“ не означава нищо, просто пуст звук, но в същия момент звуците, идващи от влака започват да бръмчат, отначало като разбуден от утрото кошер; след това в него нещо започва да се дави, трополенето зад здраво залостените врати става все по-силно и силно, като тропотът на хиляди плъхове, след това се надига ужасен шум, който преминава в крясъци, в писъци, в рев… под ударите на юмруци се пръскат стъкла на прозорци, от натиска заскърцват, запращяват вратите на вагоните и накрая някои от тях поддават и се разбиват. – Изведнъж се нарояват полицаи, множат се пред очите ми, притичват, жестикулират, смъкват карабините от раменете си. Чува се металическото тракане на затворите и в отговор на рева на затворените във влака хора, дивият, заплашителен рев на полицаите.

Забелязвам още, че врабчетата отлитат от покрива на вагона и тъй като металната мрежа вече ме отделя от фаталния коловоз, успявам да скоча под навеса на гаровата постройка. Слава Богу, че там стоят двама железничари с униформени фуражки – не съм сам. Стискам конвулсивно кормилото на велосипеда и подсъзнателно усещам, че предвид онова, което сега ще настъпи, предвид най-страшното, което трябва да се случи, велосипедът, железничарите, към които съм се присламчил, стоенето на едно място без помръдване, са единствената ми легитимация за правото на по-нататъшен живот. Притискаме се заедно зад този велосипед като зад окопни заграждения, защото вече няма къде другаде да избягаме.

Евреите започват да скачат от разбитите врати на вагоните, а насреща им притичват на помощ стражари, главорези в разнообразни униформи. От прозорците почват да мятат вързопи и куфари и пак от прозорците се измъкват евреи, нечисти и безформени както торбите и пакетите им. Всичко това става само за няколко секунди.

Първият изстрел пада по следният начин: един евреин се измъква гърбом през тесния прозорец, спуска тъкмо крака надолу и изпъва седалището си, когато един от полицаите скача към него и от разстояние една крачка стреля в задника му. Изстрелът гръмва оглушително и враните от околните дървета се разлетяват моментално. Във всеобщата врява не се чува дали улученият крещи, само увисналите му крака в дръпналите се до коленете му крачоли се мятат насам, натам и то така, че от босите му нозе пада единият галош, а вторият, привързан с канап за глезена, увисва и почва да се клати. Надига се кошмарен вой, вопъл, плач, ридание и от всички страни едновременно се понася грохотът на изстрелите, запищяват куршуми, стоварват се приклади и запращяват трошени кости и разцепвани черепи.

Ето че някой се опитва да прескочи един ров, когато куршумът го застига между плешките и той пада вътре като тъмна птица, с изкривени във формата на крила рамене.

Друг пълзи на четири крака между релсите… Стар евреин, отмята брада нагоре и простира ръце към небето като на библейска картина и ето, от главата му забълбуква кръв, смесена с парчета мозък… Някакви плетени кошници се затъркалват по земята… тичащ полицай се препъва и пада… Бззззз! профучава куршум… Отсреща са налягали няколко души кой знае защо един върху друг… Около деветгодишно момче лежи съвсем тихо напряко на релсите, и да крещеше, гласът му не би се чувал, но се вижда, че вече не е живо, защото не потрепва.

Под колелата на вагоните хаосът е пълен, защото повечето търсят спасение там и там най-силно ги поливат с картечниците като с маркучи, направо в тъмната маса от парцаливи фигури.

И ето че от вагона скача същата млада еврейка, пепеляворусата й коса се вее, лицето й е изкривено от нечовешки страх, покрай ухото й, в един кичур виси гребен, сграбчила е дъщеря си… Не мога да гледам. Страшният вой на избивани хора раздира въздуха и все пак и през него се отличават детските гласове, с няколко тона по-високи, съвсем като воплите на котки в нощта. Нито една буква, измислена от човека не би могла да предаде тези звуци!

… Еврейката пада първо по лице, след това се претъркулва възнак и блуждаейки с ръка из въздуха, търси ръчицата на детето си. Не мога да го чуя, но по движенията на устата на малката, виждам, че тя пищи „Маме!“… На главата й трепери парцаливата панделка, а тя, наведена напред, се лови за косите на майка си.

Да не мислите, че тези главорези, тези палачи, гестаповци, есесовци, че тази полицейска паплач, завербувана за убийства, че всички те не са се родили като нас, че не са имали свои майки? Свои жени? Лъжете се. И те са от същата човешка глина, озверели са съвсем по-човешки, пребледнели са като снега, който скоро ще навали тук, като полудели са, като танцуващи диваци – по своите движения, по трескавите си жестове по убиването, по стрелбата… Иначе как да се обясни, че този съвършено обезумял полицай хваща еврейката за десния глезен и се напъва да я изтегли между релсите, самият той превит на две, с муцуна изкривена сякаш от напречен саблен удар? Но накъде?! И защо?! Краката на жената се разкрачват, левият се заклещва за релсата, полата й се запретва до колана, откривайки посивели от мърсотия кюлоти, а детето се лови за влачещата се подире й по камъните коса, дърпа я към себе си и без да чувам, виждам как вие: „Маммме!“… От устата на влачената жена вече блика кръв… Плътна стена от униформи препречва за момент гледката… А след това някакъв латвиец вдига приклада над разрошената косица, събрана на темето с парцалена панделка и… затварям очи и изведнъж ми се струва, че някой звъни. Наистина звъни железничарят, който е сграбчил кормилото на моя велосипед, конвулсивно стиска пръсти и неволно звъни докато наведен напред се гърчи и повръща; повръща върху калдъръма на перона, върху гумата на предното колело, по ръцете си, по моите обувки, повръща на спазми, много прилични на спазмите с които отсреща умират върху релсите…

Един евреин опитва да прескочи на рампата, пада, ранен в крака, на колене и сега вече чувам съвсем ясно и едно след друго: плач, изстрел, хриптене… Ах, а онзи, какво прави онзи там?!!! Онзи там встрани, на четирийсетина крачки, не повече, в черната униформа! Какво иска да напра… широко разкрачен, замахва с две ръце… Още секунда… Какво има в ръката си?! Какво държи в ръцете си?!!! В името на раните Христови! В името на Бога! Нещо голямо, нещо невъобразимо страшно!!! Замахва и бамммм, главата на детето гръмва в телеграфния стълб!… Aaaa! aaa! aaa! закрещява някой около мен, кой точно, не знам. A в небето… не, не в небето – само на фона на небето се разтреперват телеграфните жици…

Не всички евреи са напуснали влака. Повечето са останали вътре, сковани от страх, парализирани от искрица, дори вече не надежда, а от искрица безумие, че има някакво недоразумение, защото съвсем официално им е било казано, че „отиват на бригада в Коседари“ (Същото е разправяно на всички транспорти, отправяни към Понари). Но имаше и такива, които изскачаха навън и заставаха вцепенени пред вагоните, вкаменени, сякаш искаха чрез своята лоялност към смъртта да се откупят от нея. Тях ги застрелваха на място, така както си стояха.

Колко дълго може да е траяло „това“? Един Бог, който със сигурност е гледал и е виждал всичко дори през гъстите облаци на този ден, може да е броил минутите. Но явно наближаваше единайсет часа, защото от Юг се зададе бързият влак от Берлин през Вилна за Минск, който не спира в Понари. Машинистът забеляза човешката маса на релсите и отдалеч започна яростно да надува свирката. Виждаше се, че натиска спирачките. Но стоящият край стрелката на гарата гестаповец му замаха енергично с ръка да минава без да спира. Машинистът пусна странична пара, която на бели кълба и с шиптене закри за малко видимостта и премина по труповете и ранените, разсичайки туловища, крайници и глави, а когато влакът изчезна в тунела и парата се разнесе, назад останаха само големи локви кръв и тъмни купчини от безформени тела, куфари, вързопи, всичките еднакви и неподвижни. И само една търкулнала се глава, отрязана през самата шия, се разпознаваше ясно като главата на човек.

Влакът с останалите евреи вече бе обграден плътно от стражари, а изстрелите долитаха все още често, но вече по-отдалеко, откъм гората или откъм застроената част на селището.

По-късно разправяха, че на няколко десетки евреи все пак им се удало да избягат. Останалите били отведени на „базата“. Говореше се още, че през същия месец пристигнали около седем такива транспорта. Казваха също, че били взети специални конвойни мерки за да се избегнат за бъдеще случаи като този, на който станах свидетел.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional