В Русия никога не е имало структури, които да поддържат алтернатива на самодържавието. Интервю на Митко Новков с литературоведа Людмил Димитров – за Русия и руската литература, за идеологемите и неоортодоксията.

Връщаш се от Русия, от конференция за Чехов. Как мина?

Чеховата конференция ми подейства доста зареждащо, макар че, както е известно, Русия живее от юбилей на юбилей. Винаги много се подготвя, много е старателна, когато се задава поредният повод, а там всяка година има някакъв юбилей. В случая – 110 години от смъртта на Чехов. Конференцията беше организирана професионално, организатори бяха Мемориалният музей на името на Чехов в Мелихово и Московският държавен университет с участието на Чеховата комисия към Руската академия на науките. Едно високо представителство. Аз се върнах в Мелихово точно след 10 години, предишния път бях на подобен форум, но за 100-годишнината от смъртта на Антон Павлович. А сега отидох колкото заради Чехов, толкова и заради определени хора. В компанията на чеховедите (както и на пушкинистите) на мен винаги ми е много приятно. Има една особена атмосфера, тя е много по-здравословна, отколкото компанията на достоевистите, бих казал…

„Здравият“ Толстой, „болният“ Достоевски и Чехов по средата

Това свързано ли е с факта, че Достоевски е бил болен от епилепсия, зависим от хазарта и т. н., а Чехов е лекар, грижовник за здравето на човешките души и тела?

Задаваш ми много хубав въпрос, на който аз имам един по-особен отговор. Отговорът всъщност не е мой, наблюдението е, ако не се лъжа, на Дмитрий Мережковски, който в едно от своите съчинения някъде около 1911 г. установява, че две коренно различаващи се състояния вдъхновяват Достоевски и Толстой. Източник на вдъхновение за Достоевски е болестта, а за Толстой – здравето.

И Томас Ман прави това разграничение, позовавайки се тъкмо на Мережковски…

Томас Ман е голям поклонник на руската литература, той буквално е произнесъл молитвени слова за нея. И, разбира се, е отделил много повече внимание на Толстой, отколкото на Достоевски. Това не е случайно – той се идентифицира преди всичко с писането на Толстой. Макар че, по правило, в руското литературознание битува такова твърдение: от Достоевски водят своето начало много автори, докато от Толстой – малко. Но как да водят началото си от Толстой, как можеш да подражаваш на Толстой?!

Може ли да се каже, че Толстой приключва една линия в руската литература, да речем тази на Державин и Карамзин, докато Достоевски отваря нова?

Не, не бих го определил така. Просто двамата са твърде неподражаеми автори. Толстой, разбира се, е много по-цялостно, по-несъизмеримо явление. Да не забравяме все пак как го дефинира Пол Джонсън в книгата си „Интелектуалците“[1] – „по-големият брат на Бога“ (смее се). Това е любимото ми определение за Толстой. Нещо подобно за Достоевски трудно бихме могли да кажем.

Добре, Толстой е „здравето“, Достоевски – „болестта“, къде е Чехов?

Чехов е по средата. Той е лекарят, който не успява да се излекува. Но затова пък пише много „здрава“ литература. Един от първите сериозни изследователи от началото на ХХ в., тоест в зачатъците на професионалното литературознание в Русия (имам предвид формалистичната школа) Сергей Балухати, който полага огромни усилия да постави основите на чехознание от нов тип – на литературна, а не на философска или религиозна основа (нещо, с което често е злоупотребявано с други руски автори), има много интересно наблюдение: здравият, силно устойчив, жизнеутвърждаващ характер на Чехов, му позволява да избира за свои герои лабилни хора. Хора, които се лашкат. Ако щеш, и от чисто професионален лекарски интерес. Затова пък Горки, който тогава едва започва – той е с 8 г. по-малък от Чехов и буквално го гледа в ръцете като Господ, и много се учи от него – разбира се, след това, когато става вожд на тъй наречения социалистически реализъм, омаловажава този факт…

Не са ли го направили вожд?

О-о-о, в един момент много си е повярвал. Наистина много… И никой не го е направил, обстоятелствата го изтикват. Та Балухати за Горки стига до това заключение: че той – много лабилен човек, неуверен, вял в онзи руски смисъл на леността – „обломовщината“, тежката комплексираност, ресантимента, той пък избира за свои герои някакви полубогове, титани. Изключителни стоици, свръхчовеци…

Данко със сърцето, с което осветлява тъмнината…

(смее се) Да, точно така. И тази обърнатост, реципрочност, огледалност говори сама по себе си и страшно много за типа литература и типа светоглед, притежаван и поддържан от двамата. Между другото, не е случайно, че Толстой и Чехов са последните представители на Златния век, на XIX-ти. Независимо, че и двамата с малко го прескачат, надживяват го…

Влизат и в Сребърния („Серебрянный“) век, както се казва…

Да, влизат и в Сребърния, но без да осребрят попадането си в него (смее се).

Неидеологическият Чехов

Какъв беше твоят доклад?

Моят доклад беше за ранната драматургия на Чехов. Представих една хипотеза: какво представлява малката трагикомедия от 1887 г. „Лебедова песен“ с подзаглавие „Калхас“ в парадигмата на ранната Чехова драматургия. Смея да твърдя, че тезата ми се прие много добре. Дори полемично се прие, с доста въпроси, с доста изказвания и като цяло събуди дискусия, което всъщност е най-радващото на такъв форум. А на мен самият ми беше много интересно и мотивацията ми да отида беше да чуя – хайде да не звучи самонадеяно и малко странно или екстравагантно, но отидох да чуя повече не-руснаците. Защото в настоящия момент за нашата русистика е изключително нужна и важна не-руската гледна точка към руската литература.

Откъде бяха участниците?

От 15 страни. За мен лично много интересни са както „автентичните“ чужденци, да ги наречем така – българи, поляци, англичани, американци, израелци, балтийци, украинци, швейцарци, така и онези, дошли отвън, които професионално се занимават с руска литература, но имат нещо общо с Русия. От Съединените щати например бяха дошли учени, които нямат пряка връзка с Русия, но имаше и заминали след разпадането на Съветския съюз – основно руски евреи, които впоследствие оглавиха много от славистичните катедри в различни американски университети. И ми беше любопитно да узная как те след повече от 20-годишен престой в Америка са започнали да мислят за руска литература, която фактически им е била родната литература. Отивайки там, полагайки се в контекста, те са започнали да мислят по друг начин и са придобили способността – защото са умни хора, да погледнат тази литература с външен поглед.

Какво променят – теоретични бази или начина на тълкуване?

Основават се предимно на свои автори, свои теоретици. Да кажем, Харолд Блум, Исая Бърлин, Франк Кърмоуд, Джордж Стайнър, лекциите на Набоков, които са много ценени там. И не само лекциите – цялото творчество на Владимир Набоков, литературознанието, което създава, защото и неговите романи са литературоведски (смее се), не са просто художествени текстове или измислици. От тая гледна точка има едно по-остро пресрещане с руската теория, която не е мръднала от тандема Бахтин-Лотман, още обитава в омагьосания му кръг. Новото при руснаците е всъщност едно връщане назад – към Балухати, към Скафтимов, към по-непопулярните представители на формалистичната школа. Макар че – няма какво да се лъжем, тази школа е направила много добри неща, но се ражда в контекста на една вече болшевизирана Русия. Тя е в някакъв смисъл съпътстващ червен идеологически проект.

Значи ли това, че в Русия продължават да четат Чехов идеологически?

Чехов, слава Богу, много трудно се поддава на идеологическо четене. Макар че идеологическият прочит на руската литература в Русия като цяло продължава. Но форумът беше посветен на Чехов, а Чехов е – да го кажем малко глупаво – „консенсусна“ личност (смее се). Около него спор няма. Макар че… Когато през 2004 г. в Софийския университет направихме една много голяма и представителна конференция във връзка с годишнината от смъртта му (това е може би най-голямата конференция, правена у нас някога, свързана с русистиката, излезе и много хубав сборник, „Диалози с Чехов. 100 години по-късно“), някои от руснаците, дошли на форума, ни задаваха буквално втрещяващи въпроси. От рода на: „Защо вие решихте да си правите имидж с нашия Чехов?“ На такава реплика няма как да отговориш, аз направо забаквам при подобни въпроси… Като баба Гицка ченето ми пада и не знам какво да кажа. А Чехов не е случаен автор по няколко причини и за мен, като българин, една от най-важните е следната: когато руският канон такъв, какъвто е конструиран в Русия, тръгва на Запад, той неминуемо оредява. Редукцията е толкова по-малка, колкото си по-близо до Русия. Но колкото повече се отдалечава, толкова повече се разпада, за да стигне в Западна Европа и Америка буквално до едно-единствено име в драматургията и това име е Чехов. В прозата има задължително още две имена, с тях започнахме – Достоевски и Толстой, тук-таме в някои среди Гогол, другаде Тургенев, разбира се, особено във Франция, той дълго е и живял там. След първата емигрантска вълна, 1918 г., руската литература се сепарира, разделя се на ортодоксална, която се пише вътре в Русия, и на такава, която все още продължава да се пише на руски – и тя ще се пише на руски поне още половин век, докато се появят Набоков, Бродски, Аксьонов, да не говорим за повечето известни съвременни автори, пишещи и на английски, или директно (само) на английски. В една от последните биографии на Чехов, написана от британеца Доналд Рейфилд – огромен текст, около хиляда страници, невероятна книга, която се казва простичко „Животът на Антон Чехов“ (излязла в края на 90-те), той засяга този въпрос. И там има едно хубаво изречение за времето, когато започват да спорят за Чехов и за неговата рецепция след смъртта му (и то доста след смъртта му) Горки и Бунин. Горки, вождът на пролетарската литература вътре, и Бунин – авторитетът отвън, който е само с две години по-малък от Горки, тоест са от една поколение, нещо повече – и двамата са почнали като епигони на Чехов. Та Рейфилд казва, че Горки и Бунин са се превърнали в нещо като Петър и Павел на Чеховианската църква (смее се).

Имаше ли доклади, срещу които ти би искал да реагираш по-остро?

Имаше, разбира се, няколко, и реагирах…

Само руски ли?

Не, не само руски, но в основата си подчинени на руското четене. Един от тях дойде от Америка, от една дама, която твърдеше, че е изнамерила формулата на това що е то Чеховска комедия (смее се)! Изключително ниско равнище. Тя е рускоезична, от години преподава в Америка… Няма всъщност такава формула, на професионално, научно равнище тезата ѝ беше лесно оборима и оборена. Не само аз, възроптахме много хора и тя в един момент млъкна. Имаше и откровени глупости, от този тип фриволно есеистично говорене – на писатели, които много често си четат Чехов, или пък неотдавна прочели Чехов и много се зарадвали, след като го прочели (смее се)… Поканени били с презумпцията, че трябвало да има повече гледни точки. Но аз мисля, че това е неизбежно. Дори сам да подбереш хората, никога не знаеш точно какво ще се случи на една научна конференция. Слава Богу, по повод Чехов идеологизирани доклади нямаше. Това обаче, което се забеляза и то не можеше да не се забележи, е, че между редовете и в пленарните изказвания просто се засегна – и отстрани на всички нас, чужденците, направи неприятно впечатление (едно напрежение моментално пробяга из залата) – асоциация с руската позиция спрямо Украйна, анексирането на Крим и т. н. Да, Крим е мястото, където Чехов наистина много време прекарва – Ялта, Одеса… Аз лично не мога да си обясня защо се получава това, защо се чувстваха едва ли не задължени да споменат и тази линия – политиката, която в момента води Русия и начина, по който се държи с Украйна. Неща, които нямат нищо общо с повода, по който се бяхме събрали. Но очевидно има една предпоставка, едно негласно наложено правило, че на официални места трябва да се защитава и популяризира политиката на Кремъл. Обаче това е доста неприятно, защото по този начин се ангажират всички слушатели, без да им се дава право да отговорят или коментират. Не всички, разбира се, споделят подобна позиция, но ти си вкаран в един вакуум, според който – след като си отишъл там, едва ли не приемаш по презумпция руската гледна точка. Което изобщо не е така.

Има ли разлика в чувствата ти, в емоциите ти, когато тръгваше за тази конференция и след това, когато се върна от нея?

От самата конференция – не. Аз все пак знаех къде отивам. Пътуванията до Русия са по принцип трудни. Има елемент на някакво изпитание. Това, за което винаги ми е приятно да отида там, са хората, с които знам, че ще се срещна. Високи интелектуалци, знаещи, можещи, с едно нестандартно мислене за руската култура, за руската литература, за Русия. Ако щеш, хора, на които като им се каже България, няма нужда да обясняваш кои сме, къде сме на картата – напротив, имат сантименти към нас и някаква, да си го кажа направо, неподправена емоция, обич. Предизвикателството е винаги от срещата с непознатите други, които неминуемо се появяват. Те задават провокативни въпроси, чух един уж добронамерен коментар: „Аз останах шокиран, когато ви забраниха да си изнасяте зеленчуците в Европа“. Той не очаква нищо да му отговаря, той просто иска да се изкаже пред мен колко е зле България вследствие обвързаността си с Европейския съюз. На което аз го попитах: „Припомнете ми, защото аз оттам идвам и живея там – кой и кога ни е забранил, защото ние, българите, не знаем това, не сме го разбрали още. Може би от вас ще научим“. Естествено, отговор нямаше, повтори се констатацията за „шока“. Казвам му още: „Вижте, господине, никой не ни е забранявал, напротив – ако някъде изнасяме зеленчуците си, това е Европа. Проблемът при нас е друг – че без никой да ни наложи, си унищожихме селското стопанство. И сега, както и вие, внасяме турски и македонски боклуци“. Но това беше в кръга на една много рафинирана провокация.

Кое беше най-голямото съгласие около Чехов и съответно най-голямото несъгласие?

Най-голямото (макар и трудно постигнато) съгласие около Чехов е, че Чехов може да се чете разнородно, вече има цял дял неруско четене на Чехов. А най-големите несъгласия са по отношение на биографемата – така, както е представяна от руските автори от една страна, и от неруските – от друга. Разминаването е доколко например може да бъде оправдана Олга Книпер за поведението си около него, доколко този човек е бил сред приятели в МХАТ, доколко Станиславски изопачава текстовете му, доколко не… Руснаците, разбира се отстояват, грубо казано, положението: Станиславски е прав, Книпер не е права и т. н., но това са дребни неща, по-скоро в кръга на научните и на квазинаучните проблеми. Няма някакви особени разногласия около Чехов. Чехов не е от авторите, който ще скара изследователите си.

Русия, „особенная стать“

А кулоарните разговори? Защото, мисля си, ако тази конференция беше проведена не при тези обстоятелства – кризата с Украйна, анексирането на Крим, то тя щеше да бъде съвсем различна. Щяха да бъдат две много различни конференции…

О, да, разбира се, разбира се! Например, имаше хора непристигнали заради тези събития, тъй като не са съгласни с политиката на Русия, или обратно – от Украйна искали да дойдат, но не ги пуснали – това пък е другата глупост. Факт е, че тази ситуация взе някакви „жертви“ – те бяха и от гледна точка на присъстващите, тоест хора недошли, и от гледна точка на изтъкване, на огласяване само на руската позиция, без възможност за ответна реакция. Това се прави по следния начин…

…по следната формула, да цитираме руската американка…

Да, да, по следната формула (смее се)… Макар че очевидно не на всички руснаци им е приятно. Това са все пак хора, които пътуват, познават всички нас в собствените ни среди, ние общуваме с тях не само по имейли, но и на живо. Те ни познават много добре и идвайки тук, в България, или отивайки в Чехия, или в Полша, или в Англия, или в Америка не се държат така, както когато са си у дома. Но бидейки там, в Русия, самите те изпитват – и това добре се усеща, аз познавам хората – неудобство да засягат тази тема, но, от друга страна не могат да не я засегнат, защото после мълчанието им ще бъде докладвано или отчетено като някакъв минус за тях самите.

Да не би да е имало и хора на службите на конференцията?

Сигурно е имало, аз не мога да кажа, не ги разпознавам. Но смея да твърдя, че когато миналата година през втората половина на ноември направихме поредната наша конференция от цикъла „Класика и канон в руската литература“ (тя върви по традиция тогава, но течеше окупацията на Университета и ние с любезното съдействие на Руския културен център я преместихме там), присъстваше такава фигура, дори самите руснаци ни предупредиха за него. Един странен човек, представиха го за професор – по какво и откъде не стана ясно, който внимателно слушаше, не се обаждаше, но на всички доклади присъстваше и ако текстът беше на български, се интересуваше за какво се говори в него и си водеше записки (особено пък в случаите, когато публиката реагираше със смях). Но това е, в края на краищата, в кръга на нормалното. Трябва да знаем, че темата „Русия“ навсякъде има особени измерения, както казва самият Тютчев: „У ней особенная стать“ и обикновено културните прояви, форумите, свързани с литературата и изкуството на Русия, се използват и за проучване на някакво мнение, за сондиране на настроения – това е съвсем нормално, свикнали сме…

Честно казано, не знам доколко е нормално, не съм много убеден, че е нормално. Но на мен по-скоро са ми интересни други фигури, не шпионите: ти сам каза, чеховедите, и изобщо руските литературоведи, пък и не само те, разбира се, са много начетени, знаещи, пътуват по света, виждат различни от руските обществено-политически порядки, и в същото време се събужда у тях нещо като „синдром на крепостника“ – господарят, царят-батюшка винаги е прав. И трябва да засвидетелстваш, че приемаш безрезервно неговата правота – може да не си съгласен с него, но пак си длъжен. И като следствие от това имперското винаги изскача преди всичко друго и литература, култура, изкуство, спорт, каквото искаш още, са призвани само в услуга на империята, единствено на империята служат. Един мой руски приятел, прочее, го формулира така, когато го попитах за Путин: „Русия е огромна страна и на нея ѝ трябва силна ръка, защото иначе ще се разпадне“…

Аз мисля, че към това се стреми и Западът и ако има някакви договорености, ако има някакви страхове извън Русия по отношение на Русия, те са да не би там да отслабне централната власт.

Мислиш ли?

Да, мисля. Мисля! Хайде да говорим по друг начин: ние може напълно справедливо да сме недоволни от ситуацията в България, но България е стократно за предпочитане – в Русия нещата стоят на абсолютно различна основа. Русия няма период в своята история, в който да е била демократична държава. Там за демокрацията се мисли като за нещо изключително външно, като нещо, което знаем какво е, но не го разбираме или пък си мислим, че го разбираме, дори сме със самочувствието, че го разбираме по-добре от тези, които реално живеят в демократични условия, и го презираме. Там никога не е имало структури, които да поддържат някаква алтернатива на самодържавието, така да го наречем. В началото на XIX в., когато почва да се гради руският литературен канон, националната памет започва да се проявява – тогава няма парламент, няма конституция, има единствено самодържавие. Декабристкото въстание се вдига от младата дворянска интелигенция, от масоните-републиканци, те, между другото, са радикални – искат да се събори монархията и да се обявят конституция и република. По-умерените виждат развитието на нещата постъпателно – такъв е Пушкин, който е бил за конституция, но и за монарх – представял си е идеалната Русия като конституционна монархия, оттук идват големите му търкания с властта… Но друго искам да подчертая – декабристите не успяват, подобните на техните опити не успяват и по-късно. Всъщност, когато се установява съветската власт, тя най-сетне събаря монархията, но приема символите ѝ, настанява се в Кремъл…

Тя събаря монархията, но не събаря самодържавието!…

Точно така, събаря монархията, но не и самодържавието. Не събаря модела на управление на Русия. Води, разбира се, своя реторика, въвежда свой език, който се възприема за нещо принципно ново, но всъщност изобщо не е ново. Единственото различно пространство, единствената алтернатива през това време, в което няма демократичен форум, няма парламент, няма място, където да се чуе друго мнение, дори го няма нашето любимо балканско кафене или кръчма, където могат да се кажат разни неща – такива реалии в Русия няма, там има едно-единствено пространство, в което може да се чуе различно мнение и това е пространството на руската литература. Тя, литературата, фактически е форумът, който изказва неформалните мнения и който подбужда към дебат. Затова е, както бихме казали днес, отблизо наблюдавана (смее се).

Какво излиза – в Русия или самодържавие, или смутно време?

Да, така е! Разбира се, в Русия много неща се променят и откакто аз започнах да пътувам натам много неща пред очите ми се промениха…

Кои например?

Е, появи се „МакДоналдс“ в Москва (смее се).

Да, да, капиталистическият кич там цъфти!…

Това в момента е може би най-войнстващата капиталистическа страна в света. Много противоречия има насложени вътре в Русия, но те нито се чистят ефективно, нито ефективно се поставят основите на новото, към което поне декларативно се стреми: и така се получава една еклектика, всичко приижда и което надделее, то остава. Обикновено остава в някакъв уродлив вариант. Прави се амалгама от нещо, не докрай изчистено, срещу което едва ли не се роптае, и другото, новодошлото. Понеже въпросът ти е много принципен, аз нямам самочувствието, че мога да отговоря на него с аргументи, но мога да отговоря с наблюдения и с факти, които отново знам от литературата. От една страна, в съзнанието на редовия руснак векове наред е култивирано чувството за превъзходство от два факта: първият, от огромната територия, която му дава самочувствие, с която той може да се гордее и се гордее. Затова за тях родината е някакво много абстрактно цяло, докато за нас тя е нещо много конкретно и много локално. Тук идва покорството им. То се крепи на една строго спазвана, удържана и, така да се каже, принципно съблюдавана вътрешна йерархия на това общество. Не може да се мръдне! Всъщност онова, което остава, когато се събаря монархията, когато се избива до коляно семейството на последния император Николай II, когато властта се взема от т. нар. „пролетарии“, които в основата си изобщо не са такива – е йерархията. Те вече не се наричат крепостни, не се наричат лакеи, не се наричат слуги, благородници, дворяни, барини и мужици, но отношенията като между слуги и господари остават. Искам да ти кажа, че съм попадал на нещо уникално, трябва да го издиря къде е, имам го като документ: веднъж, ровейки се в някакви материали от времето на Грибоедов – значи това е някъде от 20-те години на XIX в., в едно списание, в което има раздели за всичко, включително за домакинство, попаднах на нещо, само по себе си потресаващо: рецепта, която един крепостен готвач окача в кухнята и тя регламентира как се хранят кокошки. Абсолютно безсмислен документ. Но той е окачен на стената и това, което съм запомнил от него, е, че се прави някаква смес от брашно, вода и трици – тесто, забърква се за 10 кокошки. Разделя се равномерно, слага се в подсушени черупки, в колко часа сутринта, в колко часа вечерта кокошките се нахранват… Напълно безсмислено! Кому е нужно? Още повече, рецептата е предназначена за две неграмотни жени, които са помагали на готвача и изобщо не биха могли да прочетат написаното. Пък и те, Бога ми!, много добре знаят как да нахранят кокошките. Окачено на стената обаче, това вече придава на написаното статус на официален документ, то започва да функционира като нормативен акт и ако в кухнята и тримата са крепостни, но единият е получил длъжността готвач, а другите две са помощнички, той трябва по някакъв начин да покаже, че е по-висш от тях. И го удостоверява с тази пълна безсмислица. Това не само илюстрира йерархията, незабавно появяваща се в един колектив от равни, но и институционализиращото слово.

Коя е другата гордост на руснаците? Освен огромната територия…

Другата е вярата, че – така или иначе – могат да доминират над всички. Че са на правата страна, на страната на истината.

Бог с нами?

Бог с нами. Всичко, което се появи като идеология в Русия, е правилно, всичко, което ѝ опонира, е напълно погрешно и на всяка цена трябва да бъде наложено своето. Това е вторият момент. И ако онова с пространството е потенциално, „даденост“, това с идеологията е „кинетично“, темпорално, духовно.

Въдворяване в Православието

Москва – трети Рим? Оттам ли тегли жизнени сокове тази вяра?

Ако говорим за Православието, тук веднага искам да отбележа няколко неща. От една страна, всяка една от православните държави, които съвсем не са толкова много – могат да се изброят на пръсти, си има своя версия на Православието. Това може да се види и по устройството на храма, и по ритуалите, и по вида на иконите – колкото близки до нашите, толкова и с видими различия в тях. Аз имам сериозни претенции към обществената позиция на Българската православна църква и към начина, по който тя присъства в обществото, но искам да кажа, че тази свобода, която я има в нашето Православие, много повече ми импонира, отколкото сковаността и нормативността (със силата на задължаване, на почти фундаменталистично въдворяване), които ги има не само в руското, но, трябва да кажем, и в гръцкото, и донякъде в сръбското Православие. Това в Сърбия личи много по устройството на храма, който в същностни детайли се различава от нашия. А фактът, че в Русия Православието е прието като официална държавна религия, не означава, че то не е доста силно разколебано днес.

Православието не е ли новата руска идеология?

О, да. Това е новото убежище на всички мутирали предишни, ретроградни в същността си идеологии.

Имаше ли доклади, които четяха Чехов през тази нова идеология?

О, винаги има!

Че как ги съвместяват, много ми е любопитно?

Винаги намират начин да ги съвместят, друг е въпросът дали звучат убедително.

Ама това интересува ли ги – да бъде убедително?

Тия, които четат такива доклади, си вярват (смее се). И малко ги интересува кой друг им вярва и кой не. Важното е, че според тях са били убедителни. Според мен и според повечето други – не. Но това за тях няма никакво значение. Да се преподава обаче литературата през този код – това, което в последно време се наблюдава като едно ново връщане към Православието след разпадането на Съветския съюз, някаква неоортодоксия, като някакъв гравитационен център, в който разколебаната ни вяра трябва да намери свой заместител – това много бързо се износи, както казва Дебелянов, „невъзпламнал угасна великият миг“. Видя се, че то не може да бъде трайно, не може да бъде работещо.

Толстой митотворецът

А кое работи?

Знаеш ли какъв е поводът да се появи знаменитият роман „Война и мир“? Толстой го пише през 60-те години на XIX в. Тогава се случва нещо съдбовно важно за Русия – на 3 март 1861 г. императорът издава указ, с който се отменя крепостното право. На същата дата (по нов стил), на която е подписан и Сан-Стефанският мирен договор.

И какво честваме българите тогава – освобождаването на руските крепостни ли?

О, не, разбира се… Император Александър II издава този указ и него затова го наричат Освободител. Макар у нас да се знае, че е Освободител, защото е освободил България – в рамките на неговото управление се води Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Нищо подобно! Освободител е, защото освобождава крепостните. След този указ обаче Русия се оказва на кръстопът и то на сериозен кръстопът. И национално отговорният автор, какъвто е Толстой (в България ние имаме един-единствен аналог – Вазов), който мисли винаги от гледна точка на Русия, от гледна точка на руското, вижда, че това разделение, което започва между руснаците, е пагубно. Разделение между една консервативна маса, много объркана и депресирана – какво да прави, накъде да поеме, и интелигенцията, посрещнала имперския указ буквално ликувайки. И Толстой решава, че трябва да открие – тъй като в този момент Русия е все още литературоцентрична, този изгубен център, който да бъде предложен на руснаците като някакъв обединяващ мит. Той започва да го търси в историята и се спира на Отечествената война от 1812 г. И ходът му се оказва печеливш. Тоест, Толстой като анализатор е абсолютно безпогрешен. Създава един текст, който в никой случай няма голяма историческа достоверност – само донякъде, някакъв малък процент, защото ако „Война и мир“ беше просто исторически роман, той много отдавна щеше да бъде забравен, но в негово лице Толстой създава архетипния текст на руската национална митология. Не, разбира се, Кутузов е героят на войната, Александър I е героят на войната. След Толстой обаче няма руснак, който да каже друго, освен че победата над Наполеон се дължи на Кутузов.

А как се връзва руският архетипен мит с огромното количество френски текст в корпуса на „Война и мир“?

Френският език е езикът на руската аристокрация.

Да де, да, това е ясно, но нали трябва да обедини руснаците – и аристократи, и разночинници, и освободени мужици? Само с езика на аристократите как става?

Това, което мисля по въпроса, е свързано с една любопитна история: Толстой рядко описва някакви действащи лица, които са хора от дъното, от простолюдието. Но такава е знаменитата пиеса „Силата на мрака“, във връзка с която има един великолепен момент, нелитературен. Толстой решава, че това е изключително подходящ текст, с който да бъдат просветени, образовани и някак си дори стъписани пред греха, пред дявола, неговите собствени селяни и ратаи. Събира ги един ден в Ясна поляна и започва да им чете пиесата, защото е написана на техния език – тя е почти на диалект, затова те ще я разберат, мисли си… Той обаче е изключително изумен, когато след известно време си вдига главата и вижда, че всички са заспали (смее се). Никой не го слуша! Това, разбира се, го разгневява, почва да ги бие, после пише в дневника си: „Днес пак бих ратая, все по-често забравям, че Господ е над мен и ме гледа“, разкайва се…

Неговият по-малък брат го гледа…

(смее се) Да, малкият брат го гледа, а по-големият брат бие ратая (смее се). Но не може да се създаде респект у народа, който има нужда от вяра, ако се говори на ниски теми и те се въвеждат в нисък дискурс. Респектът може да се създаде само с показването на високото. В този смисъл Толстой отново се оказва много по-прав от Достоевски например. По повод на „Война и мир“ съществува една много голяма заблуда – че това е текст за народа. Но в романа, както изчислява на времето Борис Ейхенбаум, народът заема не повече от 8 % от целия текст. Всичко останало е аристокрация. Както казва самият Толстой, животът на аристокрацията ми е близък, познат и – най-важното – обичан от мен. Но в романа проблемът не е „народ-дворянство“, там проблемът е старата православна столица Москва и новият Петербург. Както гласи известната афористична фраза, Москва се е строила с години, Питер – с милиони. Това е водоразделът във „Война и мир“. Москва се евакуира, готви се за война, московчани усещат все по-усилваща се тревога за нещо, което има да става – като пророчество, като залог за бъдното, докато в същото време в Петербург се правят балове, тече едно безхаберие, светски живот, интриги… И всъщност Толстой е този, който в някакъв смисъл връща приоритета на Москва, обществения респект от старата столица. Между другото, петербургският текст в руската литература е много по-обемист, но московският е много по-ударен, така да се каже. То какво има като московски текст – „Война и мир“, който реабилитира Москва, и „Майстора и Маргарита“, който де факто е московски текст.

А Достоевски, който наистина пише за/в Петербург, не се ли опитва – бичувайки го, по този начин отново да възвърне респекта към Москва, православната Москва?

Не, не, в съграждането на руската национална митология Достоевски няма място; той се вписва в руския стереотип и менталност, но няма заслуга за конципирането му.

Няма място?!

Да. Въобще около Достоевски съществуват още немалко заблуди и затова той е автор, върху когото има още много какво ново да се каже.

Вернули Крым…

А за Крим нещо казваха ли ви на вас, чужденците, поне в кулоарите?

Искам да ти кажа две неща за Крим. Един колега руснак отвори темата, видимо опитвайки се да балансира. Много му беше трудно, между другото, като човек отвътре и обвързан с този микроклимат, който се създава там, особено като се има предвид култът към Путин, чийто рейтинг определено много скочи след анексирането на Крим. И той казва: „Да, Путин е кагебейшчик, той определено е човек с много грехове към нас, но в случая с Крим на негово място аз бих направил същото. Той нямаше избор“.

Че как да няма избор, нали той я предизвика цялата ситуация?!…

Няма място за дебат, Митко! Разбира се, така е, както казваш, но няма място за дебат. Аз много мога да кажа по този въпрос и с другите чужденци си говорихме доста по-различни неща, но там просто дебат няма. Няма! И не може да има, защото към чуждата гледна точка се отнасят или с пренебрежение и високомерие, или просто я смятат предпоставено за провокация. Не за друго мнение, не за закономерна алтернатива на това, което те мислят, а просто за провокация. Без да си дават сметка, че другата гледна точка вече е провокирана от тяхната гледна точка, изразена гласно и непререкаемо. Разбира се, ние имаме много какво да кажем, но те просто няма да ни чуят. И затова пак свидетелства моят непосредствен опит. Докато бях там, из цяла Москва беше разпръснат един транспарант на някакъв кандидат за кмет (някой си Шумский) с възглупавато лице – аз дори като куриоз го снимах, ще ти го изпратя по пощата да си го имаш, чийто слоган гласеше следното: „Върнахме си Крим, да си върнем и Москва без задръствания“. Пълен абсурд: „Вернули Крым, вернём и Москву без пробок“.

Много тъпо!

Не, не просто тъпо, то е сащистващо! Но е важна идеологемата – как е възможно да отървеш Москва от задръстванията, това са просто глупости, обаче – „Вернули Крым!“, ти първо виждаш идеологически нюансираната „гордост“, с която априори се идентифицираш и приемаш почти изповедално. Да се похвалим, да прочетем – институцията на словото. Все още от време на време може да се чуе онзи стар рецидив от социзвращенията: „Къде го пише?“. Например в съвсем конвенционална ситуация: „Защо се пререждате? – Къде го пише да не се пререждам?“. Това, слава Богу, у нас поотмина, съхранило се е повече като фраза, докато там, в Русия, още не е отминало, „Где написано?“, „Къде го пише?“. И ти веднага може да посочиш – „Ето къде го пише, върнахме си Крим!“.

Добре, а някакви различни, алтернативни руски гласове не се ли чуват?

Ще ти кажа за един много странен глас. Дори не глас, а, как да кажа, алтернатива сякаш, видяна и „крещяща“ алтернатива. Първо, ентусиазмът е поспаднал, разбира се. Вернули Крым – и какво от това? Животът им не става по-добър. По радиото например чух в някакво предаване, че имало проблеми с дребните пари, с копейките в Крим и за полуострова отлетели три самолета с банкноти с дребен номинал и монети, да попълнят дефицита. Това върви по новините, такива неща се „известяват“. Но по-голямата истина от върнатия Крим, алтернативата – минахме през село, в което още нямаше електричество, а е само на 60-ина км от Москва. И в това село никога не е имало електричество! Селище, в което хора живеят в XXI век без електричество! Минахме и през няколко други града, аз бях с Иван Ланджев, много добър поет от младите, докторант е в нашата катедра, пише дисертация за Толстой; та с него пътувахме – ходихме до Ясна поляна и минахме през Тула. Тула е един от известните, немалките градове, сравнително близо до Москва, но трябва да ти кажа, че градът е пълен потрес. Животът там, видът на хората, много е страшно!… Ние тук имаме клошари, имаме удължени угрижени лица, но такова чудо, такава запуснатост, такава безперспективност, буквално изтрещялост – трябва да ти кажа, че много ме натъжи. Много ме смути, обърка ме, потънаха ми гемиите, както се казва. Много, много някак ме потисна.

Добре, а интелигенцията? Как умните чеховеди се кооперират с тази изтрещялост?

Не се кооперират. Не се кооперират, но предпочитат да не говорят за това.

Но ако не се говори, не се оправя…

Ами не се говори. Русия просто не е Европа и това трябва да го знаем. Не се говори. Ако се прокрадне някаква различна гледна точка, тя веднага или бива опровергана, или изопачена. Аргументите им не са убедителни, но на тях не им се предоставят алтернативи. Когато НАСА отряза Русия от общата им доскоро космическа програма в знак на протест срещу инвазията в Украйна, те обявиха, че било заради финансови затруднения и наложилото се съкращаване на бюджета. Може би това наистина работи в тяхна полза – за някакво обединяване, за консолидиране около някакви позабравени ценности, митове…

Да не би „Вернули Крым“ да е нещо като „Война и мир“ на Толстой?

О, не! Този акт светът го осъди, но светът продължава да се възхищава на „Война и мир“. „Върнахме си Крим“ означава: „Започнахме да възстановяваме предишната си мощ“. Носталгията по Съветския съюз се проявява тук.

Не е новият мит?

Не, не, нещата все пак отидоха вече много далеч. Не забравяй, че руснаците пътуват, страшно много колонии имат по света, невероятно количество двойни граждани – миграция непрекъснато. Виж в България колко много руснаци има. Не, не може да се върне това, все пак стереотипите на националните държави се поразрушиха. За мен, впрочем, този проект на Просвещението продължи точно двеста години и той има своите две колосални сгромолясвания – най-напред рухва Бастилията през 1789 и точно двеста години по-късно – Берлинската стена. И кой знае – в тия две цифри 8 и 9 може да има и някакво много силно символично значение…

Да се обичаме, не да се мразим

В крайна сметка какво – да се страхуваме ли от Русия или да сме спокойни?

О, не, страхът би бил твърде лош съветник! Виктор Ерофеев беше казал преди време, че печелят онези, които гледат на Русия като на художествено произведение (смее се). Излезеш ли извън фикцията, тоест навлезеш ли в актуалната ѝ менталност, тогава може да стане по-страшно. Просто за Русия, според мен, трябва да мислим много спокойно, дистанцирано, да не се поддаваме в никакъв случай на емоцията. Русия, между другото, много настоява на това – да мислим емоционално за нея. Просто да броим поне до три и тогава да отговаряме, тогава нещата си идват на мястото. В никакъв случай не бива да ни е страх от нищо. Предизвикателствата са си вътре в нас.

Може ли да кажем, че в някаква степен ние може и да не се занимаваме с Русия, но Русия няма да спре да се занимава с нас?  

(смее се) Не само Русия, много други страни няма да спрат да се занимават с нас. Великите сили никога няма да спрат да се занимават с нас, просто защото в наше лице имат трайни интереси, но никога траен приятел – все за нещо сме им нужни, но такова, което самите нас най-малко ни устройва. Всъщност един от проблемите ни е, че ние нямаме реално лоби, което да ни защитава и предпазва. Ако някой иска да ни обича, ние ще сме последните, които ще се противопоставим на това. Но просто не виждам кой иска да ни обича.

Остава да си се обичаме ние самите!

(смее се) Това е главното, да! Да опитаме да се обичаме, да. Да се мразим е познато и, струва ми се, старомодно. Нека опитаме по другия начин, да опитаме да се обичаме!…

Проф. д-р Людмил Димитров (1967) преподава руска класическа литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на множество статии в български и чужди специализирани издания, негови текстове са публикувани в Русия, Полша, Чехия, Сърбия, Словакия, Турция, Словения, Македония и др. Дело на неговата ръка и ум са важни монографии за руската класическа драматургия: „Четвероевангелие от Пушкин. Опит за изучение на драматургичния цикъл “Малки трагедии” (1999), „Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от ХІХ век. Херменевтика на канона“ (2006), „Да разсмиваш Мелпомена, или Чехов на големия път към драмата“ (2013). Преводач от руски и словенски език, претворява на български „Опасният съсед“ на Пушкин, „Дебнейки Годо. Пет съвременни словенски пиеси“ (Людмил Димитров е и съставител на сборника), „Тази нощ я видях“ на Драго Янчар и др. Наскоро той участва в конференция в Мелихово, посветена на 110-годишнината от смъртта на Антон Павлович и това е поводът Митко Новков да разговаря с него, особено в светлината на последните събития с главен герой Путинова Русия.