Длъжни сме да разкажем за всички подеми и падения на прехода

Изказването на проф. Михаил Неделчев е от конференция, посветена на 25-годишнината от създаването на СДС. Заглавието е на редакцията.

Ще започна своето кратко изказване с това, с което може би трябваше да завърша. Като член на Гражданския съвет на Реформаторския блок в момента аз съм сред тези - а те са може би малцинство, казвам го съвсем откровено - които са категорично за запазване на партиите, които съставят Реформаторския блок.

Едно от най-тъжните неща в нашия политически живот беше унищожаването на тези формирования, на тези структури на гражданското общество по една или друга причина. Като човек, който от юноша е мечтал и сега мечтае за възстановяването на Радикалдемократическата партия, и до ден днешен го преживявам като една дълбока травма – това, което се случи с тази малка, но подбирана човек по човек партия. И в цялата страна срещам хора, които ми припомнят за тези първи години.

Така че и Съюзът на демократичните сили трябва да запази своята автономност в рамките на Реформаторския блок. Да, някакъв тип единен политически субект, но това в никакъв случай не трябва да означава претапянето на партиите. Мен лично ме привлече Реформаторският блок именно с това, че по някакъв начин ми напомни за първия Съюз на демократичните сили.

А в СДС имаше много конфликти

Един от неописаните типологически конфликти беше например това, че бившите комунисти в СДС – изключени, напуснали по някаква причина и т.н., непрекъснато се отнасяха към нас, които не сме членували никога, в никакво БКП и чиито родители, лели, чичовци, братовчеди и прочие също не са членували никога в никакво БКП, се отнасяха към нас като към неформали.

Те казваха така: "Ние знаем как се прави политика, защото сме били в БКП. Ние знаем как се прави политика, защото сме участвали в партийни събрания. Вие сега слушайте и се учете."

Ние отговаряхме: "Ама ние сме чели книжки по този въпрос и сме наблюдавали всякакви други неща. И междувременно също сме се учили още от нашите първи ученически години. И сме слушали нашите дядовци, бащи и прочие, които са ни разказвали как се е правила политика."

Това беше един много мощен и неописан, и много важен конфликт в СДС. И той доведе до всякакви разцепления и всякакви неща, които ни се случиха. Аз си спомням например, когато Соломон Паси инициира тази малка подписка сред депутатите на СДС България да пожелае да стане член на НАТО. Няма да цитирам имена, но тогава дори хора, които бяха с абсолютно автентичен антикомунистически произход, и като лична, и като родова биография, казаха: "Ама вие сте луди!" Пет души се подписахме под искането, инициирано от Мони Паси.

Няма да забравя, когато с покойния Стефан Савов бяхме в Брюксел при г-жа Катрин Лалюмиер, спомняте си, тя беше главен секретар на Съвета на Европа. Освен Стефан Савов, бяха още няколко души. Тя ни каза:

Нека всеки да отговори на въпроса къде, как да мислим България тук в Брюксел? Къде е България?

Всеки даде своя отговор, всеки търсеше някакъв афоризъм, за да звучи по-атрактивно. И аз намерих своя афоризъм, той беше следният, казах й: "Много моля да мислите България там, където тя е била винаги. България винаги е била Европа. Била е в Европа и сега ние имаме възможността да реализираме това, което е наша същност."

Този отговор я удовлетвори. Беше интересен за нея и след това, разбира се, мотивирахме и  допълнително всичко това.

Но ако днес се върнем назад и си кажем какво не направихме – точно това не направихме всички ние.

Не изпълнихме с абсолютно съдържание европейската самоличност

европейското самосъзнание на българите. И до ден днешен една огромна част от българите мислят за Брюксел като за нещо там, чуждо - "там, в Брюксел". Брюксел сме ние! Брюксел е София! Решенията били взимани в Брюксел и били натрапвани на София, сега например за това, че поддържаме Украйна. А кого друг да поддържаме? Естествено, че ще поддържаме Украйна! И това не е решение, формирано от Брюксел. Не. Това е решение, което ние като член на НАТО и член на ЕС също сме взели. Но това трябва да бъде обяснено и да стане нещо, което мисли всеки български гражданин. Брюксел не са те, Брюксел сме ние.

Второто, което не направихме – не трансформирахме

естествената антикомунистическа опозиционна източноевропейска солидарност

в особени отношения на близост точно с тези страни от Европа, които са имали обща участ заедно с България. Особена солидарност – ние трябваше да имаме близост с Полша, близост с Чехия, близост със Словакия, особена близост! Да бъдем блок в блока. Ние тръгнахме само към диалог с Брюксел. Не – трябваше да имаме диалог тъкмо с тези страни, за да имаме общи интереси, защото имаме какво общо да казваме на Европа.

Третото, което според мен не направихме, и това е огромна пространна тема –

Не извършихме системна декомунизация на страната

Навсякъде из страната ще видите, вчера гледах в Созопол – фланелки с надпис "Сталин, наш важаты". Има и с "рулевой". Надпис КГБ, надпис СССР.... Те в Съветския съюз забравиха за СССР, тия кретени и дебили в България... И те не са малко – една голяма част от българското население живее в политически и нравствен дебилитет! Защото какво друго означава да мислиш, че Сталин по някакъв начин е някакъв важен позитивен политически лидер в историята на света? Един адски престъпник, който би трябвало просто да отблъсква във всеки момент всеки един от нас, когато се обърне назад. Ето това не направихме – истинска, дълбока декомунизация.

И това е един от големите дефицити в един по-общ план на нашето мислене – този прословут термин "преход". Този преход е антиисторически преход! Като историк искам да кажа, да припомня, че периодът между двете световни войни даже е по-кратък от тези 25 години. Може ли да има 25 години мъртво време? Време, което не можем да разкажем и да опишем? Една от големите задачи, едно от нещата, които задължително трябва да свършим, включително по случай тази 25-годишнина, е

да периодизираме това време, да го разкажем подробно, в детайли

с всичките подеми и падения на тези 25 години, и това е наша централна задача.

Последното, което искам да кажа като член на Гражданския съвет на Реформаторския блок. Аз съм най-възрастният човек там от позицията на своите 72 години. Изключително много симпатизирам и се възхищавам на тези млади хора – умни и изключително ерудирани най-вече в областта на управлението на обществото. Повечето от тях са икономисти и юристи. Аз мисля, че Реформаторският блок е в добри ръце, мисля, че нашите депутати ще бъдат едни перфектни участници в следващите политически, икономически и прочие цикли на България.

Но искам да припомня, че през 1988 г. ние, както и нашите приятели от Полша, от Чехия, от други страни, взехме един език, това беше езикът на културологията, на философската политическа мисъл на Франция и други страни (той се използваше за други цели) и го трансформирахме за нуждите на нашето политическо говорене. Това беше първото говорене на СДС. Аз бях две години политически говорител на СДС, ако някой е забравил.

И ние говорехме по един доста сложен начин, в духа на една стройна политическа философия.

Това, което ми липсва днес, е именно политическото философско говорене

Изключително много ми липсва. Прекрасно се говори на езика на управленските структури, прекрасно се говори на езика на една политикономия в десен дух. Но ми липсва общохуманитарното мислене. Ето това ние трябва да възкресим. Казвам го не като хуманист, не като литератор, не като професор по теория на литературата. Казвам го именно като нещо, което липсва на българското гражданство като цяло. Технологизирането на политиката, прекомерното й прагматизиране, не може да увлича общности така, както го правеше първият Съюз на демократичните сили. С този език може да се говори експертно, може да се ползва за най-различни нужди, но ни липсва голямото философско политическо послание.