Особени белези на морския туризъм в България. Част II

 Според Анди Уорхол, идеологът на попарта, кока-колата е символ на американската култура, тъй като е превърната в особен знак на американската демокрация. Президентът пие същата кока-кола, която пие Лиз Тейлър или бездомникът, застанал на някой ъгъл. Тя е еднаква за всички. Същото важи и за хот-дога за 20 цента, с който президентът Айзенхауер почерпил кралица Елизабет на американски стадион по време на нейна официална визита. „Кралицата не би могла да получи по-добър хот-дог нито за долар, нито за десет, нито за сто хиляди долара. Всичко това, твърди Уорхол, е много американско.”

 През лятото на 2009 г. прекарах една седмица в Синеморец. В центъра на селото някакъв турчин от Ямбол беше отворил със семейството си баничарница за сезона. Имаха голяма и предана клиентела, защото продукцията им беше качествена и вкусна. Правеха и едни много хубави банички от точени кори със сирене и масло на сач - гюзлеме.

 Бяха два пъти по-скъпи от другите банички, но предпочитани, защото наистина бяха вкусни. Хората си поръчваха от вечерта, примерно, две гюзлемета за 8 часа или три за 8,30. Майсторът записваше поръчките и казваше, ако няма да може да ги изпълни, защото технологията изисква повече време.

 През следващите няколко лета забелязах как това гюзлеме вече е напуснало Синеморец, правят го и други баничарници по морето. Това лято видях, че гюзлемето е стигнало до Черноморец. Купих си едно, за да си припомня вкуса. Оказа се, че гюзлеметата на ямболския турчин по пътя на север са загубили много от вкуса си. Вместо с масло, вече са с маргарин, вместо сирене, вътре има извара, корите не са точени, а обикновени и не са печени на сач, а в обикновена печка, от която са поели лек дъх на нафта. Само цената им си беше същата.

 Така от хубавото гюзлеме индустрията беше направила баничка-нафтенка. Но беше запазила по-високата цена и името. Всичко това е много българско.

Тоалетните

 Ако ви се случи да пътувате към Варна с автобус, няма как да ви отмине едно забележително зрелище. Автобусът спира на автогарата във Велико Търново за кратка почивка. След като два часа са пътували, повечето хора решават да се изпикаят. Човещинка.

 И тук ги чака изненада. Пред тоалетната се извива дъъълга и стройна опашка от нервно потропващи мъже и жени. Ако човек не знае за какво чакат, би помислил, че това е някакъв местен танц в неравноделен такт. Ако едновременно спрат два автобуса, а често се случва да са и повече, опашката пред тоалетната става „двухсуточная”, както казват руснаците. На тази автогара всеки квадратен сантиметър е даден под наем като търговска площ и от десет места можеш да си купиш солети или вафла, но тоалетната е само една.

 В такава среда е някак трудно човек да повярва в мита за изключителната българска интелигентност.

 Ако потърсите в интернет информация за Велико Търново, ще научите всякакви героични и палещи въображението неща за старата българска столица, величието на Второто царство, цар Калоян, Асеневци, Самоводската чаршия и майстор Колю Фичето, но ситуацията с ходенето по нужда за транзитно преминаващи е силно комплицирана. И не само там е така.

 Тоалетната в Централната софийска автогара също оставя незаличим спомен. До заветните писоари и кабинки се достига през КПП като граничен контрол на летище. Има бариера, която се вдига срещу 50 ст. До нея е монтиран сложен апарат, който работи с монети и банкноти, както се разбира от залепена върху него ръкописна бележка. На български, естествено. Но как точно работи, не става ясно. Това се научава по метода на пробата и грешката. Апаратът е своенравен и не приема някои банкноти. Към тази автоматика е аташирана и жива сила – жена в синя манта, която, макар и неохотно, помага. Ако чужденец се озове в деликатен момент на това място, рискува да се напикае, ако не и по-лошо. Да превръщаш естествени човешки нужди в ресурс може и да е доходно, но е отблъскващо. Това издава манталитет на евтини хора.

 Преди време чехът Давид Черни изобрази България като кенеф в своята инсталация „Ентропа” в сградата на Съвета на Европа. Там всички нации бяха обект на някаква язвителна закачка, но само българските власти писнаха като флекси. Големият български финансист и тънкообиден интелигент Иван Искров тогава дори заплаши, че ще бойкотира някаква среща на върха в Прага. С болка в сърцето трябва да признаем, че метафората на Черни все пак казва нещо вярно. В България ходенето по нужда може да се окаже събитие с мирогледен характер. На тази тема има и учрежденски хумор. „При шефа се влиза само по голяма нужда.”

Скатологически бюлетин

 Нека сега от тоалетните се пренесем към една сходна, но по-мащабна тема - за пречиствателните станции. От доста години това е дежурна лятна тема в медиите. Проблемът е общ по цялото Черноморие. Където има пречиствателни станции, капацитетът им отдавна е надхвърлен, но на повечето места няма и отпадните води се заустват някъде край брега.

 От 15 години до къмпинг „Златна рибка” се строи пречиствателна станция. Все се строи, все е пред завършване е все не е готова. През това време в Созопол и около него се построи какво ли не. Градът се разрасна три или четири пъти.

 От година на година водата в залива между „Градина” и „Златна рибка” става все по-мътна. На „Каваците” не е мътна и на „Харманите” не е, а на „Градина” е като в блато. Местните хора много добре знаят защо е така, но никак не обичат тази тема. И в общината не я обичат, ама никак. И кметът Панайот Рейзи не я обича. Той предпочита да обяснява как около Созопол ще се развие българският Бевърли хилс.

 И има напредък, но засега най-видимият резултат е превръщането на Царския плаж в септична яма.

 Ако човек се загледа внимателно в пясъка през юли и август, открива тук-там между песъчинките едни миниатюрни доматени люспи. Произходът им е вън от всякакво съмнение. Всичко това би могло да се избегне, ако общинските власти наредят на ресторантите през лятото да правят салата само с белени домати. А сигурно има и други начини.

 И не само там е така. Това лято два пъти беше затварян градският плаж във Варна заради бактерии Еширихия коли. Уж било заради наводненията, но едва ли е само заради това.

 Ето какво се получава в Созопол. Ако, примерно, един бивш министър от правителството на СДС изака едно л…но в своята вила над таляна “Чайка” близо до “Каваците”, това л…но тръгва по новоизградената канализация в северна посока, минава покрай нос Колокита, завива покрай новите хотели и вили над Райския залив и продължава през някогашните лозя към другите нови вили и хотели на Буджака и Харманите, след което завива към Дома на флота, минава покрай новата сграда на общината, продължава още стотина метра на запад покрай новата марина, спуска се зад пристанището и там влиза в морето заедно с хиляди други л…на.

 При югоизточен вятър (следобяд най-често вятърът е точно такъв) отделни свободно плаващи фекални фрагменти достигат до плажа на къмпинг “Градина”, където има вероятност да попаднат в устата на един известен журналист от Нова телевизия, който кара сърф или да смутят почивката на известен функционер от БСП, който също почива на този плаж. Ето как хора от различни поколения, с различни професии и различни политически убеждения може да се окажат свързани по най-неочакван начин.

 Докато се построи пречиствателната станция, общинските власти могат да направят и нещо друго. Могат по време на сезона да издават скатологически бюлетин, нещо като бюлетина за нивото на река Дунав и да информират за нивото и движението на фекалните води край брега.

Археология. История. Култура.

Туристическата индустрия от години усеща, че тъпче на едно място, а трябва да се развива. Само с легла и хотели за алкохолни турове не става. Трябва нещо ново и различно. Говори се за нови туристически форми - има културен туризъм, селски туризъм, спа и уелнес, религиозен, винен, ловен и т.н.

 Отношението на туристическата индустрия към културата и особено към археологията е същото като към архитектурата. Никакво. За повечето общински администрации археологията не е наука, а по-скоро някаква прислужница, орнамент към техните инвестиционни проекти и източник на панаирджийски атракции, край които може да се късат билетчета и да се къртят пари по европейски програми за кухи проекти.

 За тях професионалният реставратор и археологът са досадни нахлебници с техните професионални стандарти и желания за почтеност в запазването и показването на миналото.

 За индустрията ефектната (или не дотам) измислица е по-ценна от достоверния и почтено поднесен исторически факт. Поради което и заиграването на туризма с археологията у нас често произвежда бутафории и вулгарен кич като пластмасовата възстановка на крепостта Кракра край Перник или онова, което се прави на Яйлата. 

За индустрията няма никаква разлика между мощите на светец и костите на предполагаем средновековен „вампир”.

 Важното е да падат кинти.

 Говори се за религиозен туризъм по места, където няма духовен живот. Кроят се планове за развитие на винен туризъм, макар че много хотели в пакетите си All inclusive предлагат най-евтини боклуци със съмнителен произход. Как да накараш чужденците да потърсят хубавите ти вина, след като някой вече им е предложил от най-лошите? Правят се проекти за развитие на селски туризъм, макар че има все по-малко села. Само селяни, зорлем извадени от селското си битие, които не са и изглежда никога няма да станат граждани.

Медицинското обслужване

 Ако ви се случи да се разболеете по време на отпуска, трябва да знаете, че системата на здравното осигуряване по курортите не важи. За банален летен вирус на дете, който се лекува с нещо съвсем елементарно, може да ви поискат трицифрена сума само за преглед и отделно за лекарствата. За обрив от мръсната вода в морето, също. Там от всичко може да се изкарват пари, включително и от мръсотията. Летните доктори в българските курорти работят по търговския закон, също като барманите, хотелиерите и таксиджиите. Както обясни един морски доктор пред камерата на Нова това лято: „Щом имат пари да дават по ресторанти, ще дават и на нас.”

Кара дере. Безплатно щастливи

 Предстоящото застрояване на местността Кара дере, северно от Бяла, беше сред шумно дискутираните обществени теми миналата пролет. Това е едно от последните места по българското Черноморие, все още неосквернено от туристическата индустрия, но отдавна привлякло инвестиционни апетити. До местността няма път и някога беше военна зона, което е причина да се запази. Там от години всяко лято стотици семейства и бохемстващи компании от София и други градове летуват на палатки, явно водени от желание да прекарат отпуска си извън хищните ръчички на туристическата индустрия и встрани от шумотевицата и масовите вкусове, които тази индустрия налага. Тези хора не пречат на никого. Те не пречат на алкохолните вакханалии в Слънчев бряг, нито смущават любителите на чалгата около Китен и Приморско. Тях ги прогониха от „Смокиня”, „Веселие” и другите къмпинги, които индустрията унищожи. Те са истински кошмар за индустрията, защото са свободни хора. А индустрията мрази свободния човек. Най-големият кошмар за туристическата индустрия е това, че някой, някъде може да бъде щастлив безплатно. Думата „безплатно” гризе душата на дивия български примитив, без значение дали е излязъл от прозата на дядо Влайков и Георги Караславов или е учил икономика в някой канадски университет, откъдето се е върнал като надъхан пазарен фундаменталист и либертарианстващ джихадист.

 Как така безплатно? Нищо не може да бъде безплатно. Индустрията е създадена, за да прави хората щастливи. Не е ли така? Туристическата индустрия създава и управлява човешкото щастие, тя го измисля, опакова го и го доставя. Това й е работата. Тя строи хотели, ресторанти с жива чалга или без, пече кебапчета, предлага захарен памук и варена царевица, налива ти водка и мастика, или бира, ако искаш, слага ти чадъри на плажа, вози те на надуваем банан в морето, на джетове и АТВ-та.

 А някакви „голи хипита”, както ги наричат в Бяла, си позволяват да обърнат гръб на всичко това и да бъдат контрабандно щастливи. На това трябва да се сложи край. И държавата ще го сложи, защото държавата винаги е била на страната на индустрията, а не на страната на контрабандно щастливия гражданин. Защото, ако се научи да бъде щастлив без индустрията, той може някой ден да опита и без държавата да живее.

 Тук ще пропуснем подробностите около проекта за застрояване, още повече че не е докрай ясно какво ще се построи там. Уж трябваше да са няколко селища с няколко стотин къщички и хотели, после стана нещо друго, малко по-скромно, защото теренът е част от „Натура 2000” и там по принцип не би трябвало да се строи. Не е ясно и кой точно ще го построи, защото като при всеки порядъчен бизнес и тук действителният собственик е скрит зад някакви офшорки.

 Важното е, че в близко време и там ще стъпи инвеститор, който „да олайняви работата”, както по съвсем друг повод пише Левски в едно писмо до Любен Каравелов.

 Истински ценното в това място е плажът с морето. Ивеститорът няма как да го придобие, защото трябва да промени Конституцията, но той ще застрои зоната около плажа и ще ограничи достъпа по начини, за които вече стана дума. Така индустрията хем ще оползотвори това, което е успяла по някакъв начин да придобие, хем ще прилапа и онова, което не е нейно. Така всички ще са дволни и щастливи, но не безплатно.

 Кара дере вече не е просто красива местност. То е символно, а поради това и съдбовно място за т.нар. български преход - нещо като Косово поле, Бородино, Ватерло. Това е мястото на може би последен сблъсък между (тук ще използвам две клишета) олигархията и гражданското общество, между внезапно забогателия пошляга и наивника, който си въобразява, че е възможно естествената привлекателност на едно природно красиво място да бъде достатъчно основание то да остане неосквернено.

 Забелязали ли сте кой най-истерично пищи срещу дивото къмпиране? Туристическата индустрия. Не собствениците на земите, които обикновено не са и частни, а държавен горски фонд, ами собствениците на хотели и къщи със „Свободни стаи!!!” Те пищят, като си измислят и най-благовидни поводи. Голите хипита замърсявали и имало опасност от пожари. Ами доматените люспи на „Градина”? Там да не би да е чисто, понеже се плаща?

 Сърцето ми е на страната на контрабандно щастливите, но разумът ми подсказва, че в Кара дере лукавото лице на индустрията ще надделее. Селяните винаги побеждават, както се казва във финалния кадър на „Великолепната седморка”.

 Българското общество е инфантилно, а инфантилът няма устойчив естетически критерий. Неговият вкус е еклектичен, парвенюшки, неуверен и лишен от усет за разумна мярка. Той не знае кога и къде да спре. В същото време е арогантен и вулгарен. Усетът за красивото у едно общество е въпрос на усреднени и общоприемливи критерии, това е естетически консенсус, който у нас изглежда непостижим. Красивите места са общ ресурс, обвързан с общи отговорности. Те не могат да бъдат безусловно лично достояние, както никой родител не е господар на децата си и не може да прави с тях каквото му хрумне. Красивото не е частен, а вселенски проблем.

 Казаното дотук не е всичко, което може да се напише за българския морски туризъм. У нас все още има и други красиви места, има много красиви, приятни и носещи радост неща, но за тях като че ли е по-добре да не се говори. По-добре е да се мълчи, да бъдат обвити в конспирация, защото, ако индустрията ги усети, ще ни ги таксува или ще ги унищожи.