Одисей – невъзвращенецът

“…спомени тежки, злобна ги памет често повтаря”

            Митът за Одисей е мит за невъзможността от съществуването на  “място” /родина/, където духът успокоено да уседне… Имам чувството, че  Одисей саботира и не/съзнателно удължава своето “завръщане”… а и самото “завръщане” на същото място е химера, така, както и e пресичането на един поток на едно и също място, както вещо отбелязва Хераклит… А и неочаквано завърналият се вече е с друга идентичност. Ако заминаването все пак  е обвито в аурата на някаква романтичност, то завръщането ни вкарва в традиционалистките митове, които у нас са и обичайно силни, парадоксално е, но цикличният аграрен цикъл все така си се върти в българската литература – сезонното, а оттам битовото, конюнктурното, умаленото /умилено/, т.е.  “съкровеното”,  и пр. клишета.

            Ще ми се да гледам на душевността на Л. Канов  като на вътрешна емиграция. /Иначе Ботев и кой ли още не, създават  най-добрите си текстове всеки в някакъв вид странство/. Битийният модус на емигранта дава оная културологична отчужденост, която способства за особената  оптика в литературната творба, а и към живота на дадена общност. Биографията, откъсната от съвместното живеене, носи замисъла на  творба, въпреки че едва ли има нещо планирано в съдбата на емигранта. Носталгията, несгодите  са едно на ръка, те биват преодолявани в името на свободата и литературата. Успехът, щастието… това също са митологеми. По-важен е въпросът защо пише  емигрантът? И за чия употреба остава написанато…

            Но да се върнем на емигрантския биографичен писателски архетип. /Изгнаникът е "честолюбец, разочарован агресор, злобар и завоевател", твърди Чоран от първа ръка…/.  Биографичният писателски архетип  е като дефектна машина на времето, из/хвърля спомени, на пръв поглед ненужни, но за интерпретатора важни… Но ето и това -  като че ли  вече емигрантския дискурс, вътрешната емиграция е предзададена  в  пенчовия “остров на блажените”… Тук искам да вметна, че островът като идея за литературността е коренно различен от аксиологическите построения на една литературна история, вкаменяваща се в канон, който пък от своя страна пренебрегва емигрантския “принос” към затвореното и о-хранявано в националното митопоетическо пространство говорене, писане и пр. Очевидно е обаче, че вътрешната емиграция е станала неотменимо условие на българския пишещ. Може би звучи пресилено, но погнусата, гаденето от живеенето по български, е част от това условие. Като се замислим всички важни неща в европейската цивилизация са тръгнали от Балканите… Изглежда от българите, като че ли тръгва един   агностицизъм, богомилство, антивизантийщина…и те са вродени в здравомислещия българин… както отбелязва и Ем. Станев – няма как да оцелееш на такова проветриво място, ако нямаш здрав и непомътен от мистика ум. Давам си сметка, че народопсихологията е остаряла дисциплина, освен това едва ли оформянето на нация, тук на Балканите, като процес протича, както на  запад от нас. У нас обаче народопсихологията действа като насилнически дискурс, особена в литературата. Вижте само как истинския поет на нацията се подменя с патриотарстващия  “народен поет”, ай-вазовщината контра  анархистичното своеволие и размах на духа при Ботев. Докога няма да забелязваме този  разлом в българската литература?  

            Всъщност “островът” на Пенчо Славейков е опит за разграничаване от тип литература, за обособяване на “литературно пространство”, далеч от конюнктурните “задачи”, които сами си поставят певци и възпевачи  като Вазова. /Предполагам и с една друга представа за т.нар.“народ”, като малцинствена част от населението./ Мислещият българин – и тук Ботев е предтеча, е скептик, агностик, анархист, тоест индивидуалист.  Дали пък точно емигрантското битие не прави видими разломите в българската литература? Един Цветан Марангозов идеално покрива представата ми за българският емигрант. Някой, който си е загубил илюзиите.

            Днес, струва ми се, православниченето на някои български писатели е неестествено и задава фалшиви тонове на творчеството им. Вярно, че Достоевски създаде образа на розовия Христос и повлия върху  интелигенцията, тласкайки я към едно боготърсачество, оказало влияние и върху литературата.  Приказките за съборността са ефектни, но не са нищо друго, освен скрият образ на масовия конформизъм, при това утвърждаван в главите на хората с векове. / Ботев говорейки за “православите скотове”, за “стадото”  явно има предвид точно този идиотизиращ ефект на православието. Защото забележете колко силен е комунизмът точно в православните държави, където личността винаги е претопявана в колективното, в несъзнатото…/. За нас, агностиците, Исус е просто един симпатичен образ. Нищо повече от образ обаче. Забележете, че и Достоевски, раздиран от съмнения, говори за съхраняването на образа на Христос, а не за Пантократора /така любим на кесарите/ , утешителят, а не наказващия…/Е, не буди симпатии  църква, която анатемосва един  Толстой/.  В този ред мисли странни ми се струват кентаврическите сглобки на модерномислещия просветител със средновековните догми на една закостеняла църква, каквато е българската..  Да бъдеш светец без бог /Камю/ е трудната задача на днешния интелектуалец. Оставете всички престъпления на църквата спрямо знанието. Нещата си идват на място, когато и на комунизма, поне у нас, се гледа като на религия, нагласа,  култ към  земни богове. Въобще човекът е омешано същество. Жертвата се влюбва в палача, господарят става роб на лакея си, предателят предава най-близките си…

Нека да се върнем при литературата, единствената качествена и непреходна антропология и най-дълбока психология... Когато писателят не изобразява, а проповядва, той  напуска острова на литературата. Там е работата, че фанатикът никога не си противоречи. Противоречи си само търсещият истината. В този дух четейки някои интервюта на Канов видях доста противоречия, но пък и доброто качество, че се стреми да бъде обективен. Омразата ни прави пристрастни в съжденията, не допуска чуждо мнение, склонна е да изключва инакомислието. При Канов се хвърля в очи веднага инакомислието и инатът то да се отстоява. Това го прави българин до мозъка на костите. Така, както в тъмните векове църковната инквизиция е обявявала еретиците за “ българи”, преди да ги аутодафира, така и ние му слагаме и този етикет. Обявявайки го за българин, ние правим стъпка към обяснението на писателя Канов. А и лутанията му, митарствата,  показват това. Канов се завръща, тук и сега, именно защото иска да бъде българин, а не просто успял някъде си човек. Дали завръщането го удовлетворява е друг въпрос. Вероятно не. Но то затваря и един логически кръг – търсенето на  смисъл… Завръщането на писателя обаче е несъмнено и то става точно в пространството на  литературата на български. Какво случва нататък? Кой знае... Важен е пътят. И не е ли точно в това  предизвикателството на свободата – в бъдещето, което не съществува, преди да го изживеем. Свободата, която, както знаем, винаги трябва да бъде прясна и омайваща… Както и литературата, която диша само в чистата  й атмосфера.