Свободата днес и тук 15 Октомври 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ВАСКО КРЪПКАТА: Изпяхме си душата по улици и площади, за да помогнем на народа да преодолее натрупания страх и да тръгне по пътя на СВОБОДАТА

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Интервю на Даниела ГОРЧЕВА с Васко Кръпката, в. Лечител

 Васко Кръпката няма нужда от представяне. Трубадур на свободата, автор и изпълнител на десетки хитове, които млади и стари припяват вече четвърт век. Тази година Подуене блус бенд, на който той е душата, навършва 25 години. 
По този повод и по повод 25-годишнината от рухването на Берлинската стена и насила наложената съветизация на Източна Европа, Даниела Горчева и приятели организираха турне на Васко Кръпката и Подуене блус бенд в Европейския съюз. 
От 6 до 14 октомври Подуене блус бенд свири в Будапеща, Люксембург, Амстердам, Лондон, Брюксел и Берлин.
В Амстердам на 9 октомври над 250 българи и холандци се събраха в Театъра на Словото на най-голямата холандска библиотека – Централната библиотека на Амстердам. Празничното събитие, посветено на 25-годишнината от възвърнатата свобода на България, бе осъществено с безценната подкрепа на програма Еurope Direct Амстердам.  
След кратко приветствено слово от Моник ван Хруневелд вечерта бе открита с концерт на живеещата в Холандия българска пианистка Ани Аврамова (Шопен, Брамс и две пиеси на Любомир Пипков от цикъла „Пролетни приумици“: „Завръщане“ и „Ръченица“ ). 
Българският документален филм „Гьоч – да прекрачиш границата“ на режисьорите Ирина Недева и Андрей Гетов (сценарист: Даниела Горчева, камера: Любен Бързаков) развълнува българи и холандци. Особено силно бяха развълнувани младите българи, студенти в Холандия – тези, които не познават строго охраняваните граници на социалистическия „рай“. 
Вечерта завърши с концерт на Подуене блус бенд. Пред една пееща и танцуваща публика от възторжени българи и холандци бяха изпълнени хитовете „Ден след ден“, „Кучето на крайния квартал“, „Емигранти“, „Забравения манастир“ и, разбира се, „Комунизмът си отива“. 
По този повод, специално за вестник “Лечител”, едно лечително за душата интервю с трубадура на свободата Васко Кръпката.


• Васко, тази година Подуене блус бенд навършва четвъртвековен юбилей. Разкажи как започна всичко? 
– През 80-те, когато свирех на барабани насам-натам с разни банди, си мечтаех да имам блус група. Измислях разни парчета и, щом свършеше официалният концерт, сядахме на купон и все на мен ми даваха китарата да забавлявам тайфата с разни леко апокрифни песни. Тогава ми хрумна да стана фронтмен на банда и да измислям бунтарски песни. Но по онова време комунистическата цензура не допускаше разни американски упадъчни блус и рок-схеми като музикална форма и по никакъв начин критични текстове. Освен ако не критикуваш „загниващия капитализъм“ на Запад. В много редки случаи някои песни успяваха да преминат преградата и досега звучат, за сметка на хилядите натегачески естрадни и пр. бози, за които никой не си спомня днес. 
И така дойде Промяната и Духът излезе от бутилката. 
Тогава дойде нашето време. Изпяхме си душата по улици и площади с Гошо Минчев, Кирил Маричков, Валди Тотев, Богдана, Милена, Вили Кавалджиев, Янка Рупкина, Валя Балканска, Александрина Пендачанска и много други певци и музиканти. Пяхме и свирихме без никакви користни мисли. Просто искахме да помогнем с това, с което можем – музика, да помогнем на народа да преодолее натрупания страх и безизходица и да тръгне напред, по пътя на Свободата и Демокрацията, да се отърси от оковите и да си вземе живота в ръце. Затова създадох Подуене блус бенд. 
Още на един от първите митинги Георги Минчев си свали шапката и слезе сред хората да събира пари за нас, да издадем албум. Моят герой, човекът, който не се предаде през годините и беше такъв възторжен ентусиаст на промените, събираше пари в шапката си за нас... това беше един възхитителен миг, който ми даде сили още в началото. Влязохме нелегално в студиото на Балкантон и записахме първите парчета: „Групата се разпадна“, „Слънчев бряг блус”, „Бюрократ” и „Комунизмът си отива”. После хукнахме из клубове, фестивали, бирфестове, мотофестове и пр. забавления и пачанги и все да събуждаме народеца, а насреща ни - приспивачи, чалга-пост-текезесарска-мутрифоново-шамарена суб халтура, щедро спонсорирана от мръсните пари... и така, та досега... 
• През годините ти свири с много и различни музиканти?
– След 25 години по прашните пътеки на Блуса се срещах и разминавах с много музиканти. В началото беше само експеримент – сборна формация. Така отидохме за първи път в Германия на турне през 95-а и се казвахме София блус бенд, с Еко на баса, Цвъри на китарата, Божо Тренков на барабаните и Камен Кацата – драматичен тенор. След това към 2000-а момчетата решиха да сменят стила и аз се оттеглих и отидох на 2 турнета в Америка. Там се заредих с енергия за музика и спомени от пътешествия по пътя на индианците и Блуса. Около седем години свирих и с бандата, в която свири синът ни Бонзи, и обикаляхме Татковината и Европата, издадохме албум „Нощни пеперуди“ и „Лулата на мира“.  
• Това лято имах удоволствието да се запозная с майка ти. Оказа се, че тя пее невероятно и вие двамата бяхте великолепен дует. От нея ли имаш любовта към музиката?
– И от баща ми. Тя пее трънски народни песни, а тате свири на кавал. В железничарската ни гарсониера в Подуене сме расли в атмосфера на купони, песни и танци до зори. У нас вечно имаше гости, свиреха и пееха народни и стари градски песни по цели нощи. Явно такава ми е закалката – с песни и танци. Най-голямо влияние обаче ми оказаха Бийтълс, Ролинг Стоунс, Джими Хендрикс и пр. блус и рок музиканти от Англия и Америка. 
Всъщност причината, поради която не обичам робствата и революциите, е чисто музикална. Защото си мечтая да живея в свят, в който хората работят свободно и се зареждат с музика и други необвързани държавно изкуства.
• Кога за първи път чу рок и блус, помниш ли? В „Сто години рокендрол“ ти пееш: „Леля ми ходеше с къса пола,/вуйчо ми донесе грамофон“?
– Бях дете, когато леля ми Стефка имаше гадже и той за първи път донесе магнетофон и пуснаха „О, дарлинг“ на Бийтълс. Малей, все едно видях извънземно... Пол Маккартни така се дере на това парче, че на мен ми падна шапката... и усетих бунта на Рокендрола... Един ден леля ми ме попита искам ли да се возя на мотор и ме закле да мълча и да не издавам нищо. Аз, разбира се, обещах. Тя каза на дядо и на мама, че ме взима да ме води на сладкарница, което си беше прикритие, и после ще ме прибере у дома и ще спи у нас. Зад две улици ни чакаха два мотора, с двама мотористи – един за нея и един за мен, и дадохме газ към Феята, тогава много модерно софийско заведение. И цяла вечер пих кола и ядох сладолед, и се возих на Балканче... Голямо преживяване. Така открих Рокендрола и моторите. Най-голямото откритие за мен беше някъде в прогимназията, когато чух Ролинг Стоунс и усетих блуса в парчето Ю гат ту муув... Малей, тази слайд китара ми бръкна в мозъка и открих магията на бавното свирене. Още ме държи. А пък Стоунс не се предадоха и до ден-днешен са ми любими.
• Пак в „Сто години рокендрол“ споменаваш нещо, което вероятно за младите днес е неразбираемо в цялата му драматичност: „Когато някога съм се родил,/ младите в свободния свят/ пеели, танцували шейк, туист, суинг…/ Рокендролът беше млад,/ а пък тука слушахме си казачок…“ Малцина знаят, че през 50-те и 60-те години съвсем млади момчета и момичета, почти деца, са пращани в страховитите концлагери в Белене и Ловеч за слушане на „упадъчна“ западна музика. Защо толкова ги беше страх комунистическите властници от музиката, как мислиш?
– Разбира се, че ще ги е страх. Откак са дошли на власт, болшевиките преследват и изтребват интелигенцията и който умее да мисли за тях е опасен и неуправляем. Пък и до днес си ги е страх и напомпаха и спонсорираха пустата чалга, защото Рокът е философия на свободния човек, на непокорния и непослушен поданик, който има собствено мнение, а такива хора трудно се управляват. Злите сили продължават да изолират рока от медиите и напомпват в друга посока музиката, защото енергията, която излъчва тази музика, изкарва хората на улицата и бута правителства. Вярвам в тази енергия и я виждам от време на време по улиците и по фестивалите и съм блажен с нея. Енергията на непримиримия, неприкосновения, необвързания, свободния дух.
• Минаха 25 години от събарянето на Стената, разделяща нашия свят от света на свободата. Какво е всъщност свободата? Важна ли е?
– Ех, свободата, Даниелке, ... СВОБОДАТА! Тя е тази, за която са се борили, борят се и пак ще се борят човеците от всички времена. От едната страна имаме власт и нечестни пари, а от другата – свободни хора. 
Вярвам в този избор и съм щастлив, че с Подуене блус бенд и всичките ми близки хора наоколо не се строихме от другата страна – страната на бързо и нечестно забогатяване с много лъжи и далавери, на мутрите с тяхната ужасна помийна яма – чалгата, наложена на пазара с бухалките, че не се продадохме на нечистите пари и си останахме верни на музиката и на малкото, но от висока класа качествени хора в обрулената ни Татковина. Все повече радост ми носи и една почти еретична мисъл, че си останахме в България. Че останахме тук и отговаряме с музика. 
Стената още е жива в душите на хората, защото строителите се оказаха подготвени и с много власт и пари. Те станаха по-мръсни капиталисти от капиталистите, от които толкова зорко ни пазеха половин век. Още преди да падне Стената, си бяха разпределили роли и полета за действие. Медиите, с малки изключения, са си техни и 25 години облъчват хорицата с пропаганда и ги заливат с фалшиви герои. За да се стигне до тоталното изпростяване на една що-годе жилава и упорита нация и днешните й деца да смятат Бетовен за куче и Моцарт за автор на мелодии за джиесеми. Децата не знаят Янка Рупкина, Валя Балканска, Борис Христов, Райна Кабаиванска и пр. българи от световна величина, но знаят коя проклета силиконка се е сгаджосала с някой тъпак-ритнитопковец и пр. простотии – все „герои” на днешна България. 
Но, нейсе, вярвам, че свободният полет на духа няма как да се върне в бутилката, колкото и да ми мрънкат за Бай Тошовото безвремие и да ми се кипрят по телевизията и в Народното събрание. Времето им е изтекло отдавна и България, слава Богу, е член на Европейското семейство и ще върви в хубава посока с бавни, но сладки крачки. Много ми е кеф, като видя, че българинът спира с колата си на пешеходна пътека. Еййй, че кеф!!! Или пък като гледам около магистралата, че земята е обработена. Да, хубавата ни, плодородната ни българска земя е много по-обработена от преди години. Тъй де, все си намирам в какво да вярвам и затова съм блажен да живея тук и сега. Стената на комунистите падна, ние – не!!!
• „Комунизмът си отива“… вече 25 години. За историята това е само един миг. Но как изглежда това за един обикновен човешки живот? 
– Щастлив съм, че ми се падна да живея точно в тези 25 години. Това за мен са интересни времена, в които трябва да се борим за насъщния дух, а бодростта може лесно да ни убегне, подгонена от пропагандната машина и толкова леко поддаващия се на хронична неборбеност, настръхнал срещу промените народ. Радвам се на всяка сламка в океана от невежество, насърчавана простотия, разпищолени мутри и кандидат-мутри, океан от насъбрана тъмнина, избуяла в негатив към всичко ново, за което трябва да се работи. Усещам красотата на живота, когато сред роби, киселяци и продажници, готови и майка си да продадат, срещна някой адекватен, ерудиран, усмихнат и влюбен в живота българин, готов на всичко да си остане от другата страна, тази на Свободата. Има такива българи и те ходят по нашите надупчени пътища и те се опитват да проправят път из пущинака, без да лъжат и крадат. Те са тези, на които се крепи днешна България. Малко са, но тяхно е бъдещето, защото съдържат висок концентрат на сила и достойнство.
Има ги и аз ги срещам чрез музиката, която правя. Срещаме се и се зареждаме взаимно. 25 години по български не стигат!!! Още нещо, което започва да ми харесва у нас – 5 минути са си кажи го 10... Не знам, мисля, че между комунизма и кагебарския капитализъм все пак една част от нас успяхме да оцелеем с много вяра, сила и любов. Да, любов! Това, че живея с жената на живота ми и я усещам до мен, където и да съм, толкова години... не е за вярване, но е истина. Любовта е спасителният пояс, който винаги нося под левия джоб на ризата си и който не оставям да се спихне нито за миг.
• На вечерта, посветена на Георги Марков в Княжево, ти донесе китарата, завещана ти от сестрата на Георги Минчев, и свири с нея в памет на убития в Лондон писател. В „Какви времена” Георги Минчев с горчивина пееше: 
„Ех, момчета, момчета, щом бившите ченгета/ в пазарна икономика си пробват късмета,/ май ще се наложи, когато заповядват/ да им пеем на ухо „Камъните падат”. 
Според теб, ще успеем ли скоро да разчистим останките от миналото, които ни пречат да дишаме свободно ?
– Няма да е скоро, но ще бъде!!! Въпреки че засега не сме икономически, политически и пр. победители, вярвам, че бъдещето принадлежи на честно отдалите живота си на пътешествието на свободния дух, а не на лъжците и продажниците. Миналото ни винаги е белязано от горчивина от предателства и сладост от непримиримост. Българският свободен дух днес минава през повече препятствия от европейския, американския и др. и затова е по-сладък, като успее дори и за миг.
• Кой е последният диск, който записахте?
– Последният ни сборен диск се казва „Карай да върви, това е блус“. Той съдържа стари и нови парчета, специално за турнето ни из Европата. Това са избрани парчета от нашата 25-годишна история. Работим и над нови парчета и имаме вече 8 готови. В „Пътят” и в едноименното парче участва самият Джоко Росич, светла му памет. Първите ни песни ги записахме нелегално в студиото на Балкантон, а сега всяко студио би се гордяло с нашето присъствие, но този път съм решил да извикам тон-режисьор с техника у нас, в нашето си мазе и там да запишем новия ни албум до края на годината. После ще направим един голям концерт в София 25 години Подуене блус бенд с гости и приятели... ех, че купон!!!


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional