Свободата днес и тук 17 Август 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

СПОРЪТ ЗА 9 СЕПТЕМВРИ. КАЛИН ЯНАКИЕВ: КОМУНИЗМЪТ РЕДУЦИРА ЛИЧНОСТТА

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Калин Янакиев, портал Култура

 На 7 и 8 септември тази година в София се проведе научна конференция на тема: “Деветосептемврийският преврат, тоталитарният режим и съвременна България”. Инициативата бе организирана от Фондация “Конрад Аденауер”, Фондация “Духовност и милосърдие” и Инициативен комитет “България 1944-2014″. Участие в нея взеха български историци, философи, политолози, писатели, икономисти и др. Ето изказванията на философа проф. Калин Янакиев, експерта по международна сигурност Алекс Алексиев, писателя Димитър Бочев и историка доц. Михаил Груев.

КАЛИН ЯНАКИЕВ: КОМУНИЗМЪТ РЕДУЦИРА ЛИЧНОСТТА


Интересно е да се говори за метастазите на комунизма днес. Аз обаче бих искал да посоча три или четири основни, фундаментални черти на комунистическия тоталитаризъм. Макар да са правени много опити за очертаване на физиономията на този страховит феномен на ХХ век, ние сякаш все още – може би тъкмо поради многобройността на изтъкнатите черти – не сме успели да изградим един обобщаващ образ на този режим. Според мен първата основна черта на комунистическия тоталитаризъм е базисното отнемане на живота като право. Това съвсем не означава, че физически можеше да бъде отнет животът на всеки един поданик на комунистическата диктатура. Става дума за това, че базисното право на човека – неговият живот – по време на комунизма от право се превръща в ресурс, който държавата притежава. Животът се превръща в собственост не на онзи, на когото той е дарен от Бога, а на държавата. Животът на човека е ресурс, собственост на държавата. Всеки човек е перманентно мобилизиран в комунистически условия. Всичко на всички е мобилизирано в полза на държавата. В изключителни случаи, в трагични моменти и една нормална държава би могла да мобилизира живота на своите граждани – например за защита на националната общност. Но никоя друга държава, в нито един момент на историята не е осъществявала тотална и перманентна мобилизация на живота на хората. Никоя държава никога не си е позволявала да превърне живота в свой собствен ресурс, в свое собствено притежание. Това е основна черта тъкмо на комунистическия тоталитаризъм. Не просто животът като факт, но и всички негови жизнени отправления бяха мобилизирани от комунистическата държава и бяха неин ресурс. Основното жизнено отправление на човека – неговият труд, неговата работа не бяха както в нормалните обществени системи собственост на човека, с която той осъществява себеизявата си, благополучието си, гради собственото си достойнство. Не, за комунистическата държава трудът и работата бяха повинност. Неслучайно политкоректният език на комунизма говореше за повинност и задължение за труд на човека. Всички бяха мобилизирани на трудовия фронт. И когато се казва, че при комунизма не е имало безработица, ние трябва на всяка цена да видим каква е другата страна. Всяко нетрудене бе криминализирано, бе дезертиране от строя. Тук не бива въобще да се заблуждаваме, че подобна мобилизираност не е била записана в конституционните и юридическите документи на държавата. Макар да не бе записана, всички трябваше да работят, издължавайки се на държавата.

Макар човек при комунизма да се раждаше в своето семейство, той обаче не се раждаше на своето семейство. Той се раждаше в семейството си като притежание на държавата от самото си раждане. Никой родител не можеше да реши да не даде сина или дъщеря си в пионерската, комсомолската и т.н. организация. Човек изначално им принадлежеше, той бе техен.

Мобилизирана по-нататък бе цялата материална собственост на гражданите. В нормалните държави човек има дом. В комунизма дом нямаше, имаше жилищна площ, притежание на държавата чрез организацията, например, на Отечествения фронт. Тази жилищна площ бе точно така мобилизирана, както по време на война се мобилизира техника. Това бе един постоянно мобилизиран държавен ресурс, с който държавата можеше да разполага, както си иска.

По-нататък – с прословутото даване на правото на жените да работят, а всъщност тяхно задължаване да не бъдат домакини, и съпругът, и съпругата се отчуждаваха един от друг. Те можеха, на тях им бе разрешено да споделят единствено онези нередуцируеми функции, които държавата, уви, не можеше да им отнеме, а именно репродуктивността. Съпругът и съпругата принадлежаха не един на друг, а всеки един от тях на определено подразделение на трудовата армия. Симптоматично е, че социалистическата политкоректност в езика не обичаше да употребява думите съпругсъпруга, комунистите нямаха мъж и жена, те имаха свой другари своя другарка.

Всеобщата мобилизираност следователно на всичко на всички е първата черта на комунистическия тоталитаризъм. Тя донася невероятни антропологични, онтологични девиации в обществото. Първата от тях е, че частното във всички свои направления, частният живот представлява не първа реалност, както е в нормалните общества, а девиация на публичността. Частното в състояние на всеобща и пермаментна мобилизираност е мястото, в което човек може да дезертира – потенциално опасното, потенциално противообщественото място, там, където човек може да се измъкне от своята мобилизираност. И поради тази причина всяко частно беше под подозрение. По-яркото облекло бе израз на това, че демонстрираш отчуждение от нормативната самоотдаденост. До такава степен, че дори личността, която по понятията на класическия християнски, европейски разум е ентелехията, цветението на човешката природа, се смяташе за мястото на опасността. Личността е там, където човек не може да бъде подчинен, мястото на неподчинеността и неподчинимостта му. Поради тази причина комунизмът не обичаше ярката личностност във всичките й изяви. Спартакиадата бе може би естетическият идеал на комунизма – безлико, бедно облечено, нееротично, несвоебразно, потопено в масовката лице.  Преобръщането на порядъка на публичното и частното, превръщането на частното, което се съобщава, в общество, в девиация на публичността нанася изключително тежки антропологични последици. Личността става нещо, което трябва да се крие, нещо, което трябва да редуцираме, защото нормативното е да си самонепринадлежим, да сме самоотдадени като ресурс на онзи, който ни притежава, който притежава всичко на всички, тоталитарната държава. Това е първата черта на комунистическия тоталитаризъм, която според мен е фундаментална.

Втората черта произтича от първата – за да се поддържат подобна всеобща мобилизираност, подобно превръщане на човешкия живот от ултимативно и първо право в ресурс, трябва да се възпитава и подгрява един непрекъснат жертвено-героичен етос. Етосът на жертвената героичност бе идеологически първенствуващ в комунистическия режим. Цялата история във всичките й три дименсии бе стилизирана по този етос. Миналото винаги представляваше територия на нестихваща битка, разделена онтологически от барикада, и всички обитавали миналото винаги бяха ситуирани от едната или от другата страна на тази онтологична барикада. Нито едно от действията, извършвани в миналото, не би могло да бъде неутрално. Целият социум – от самото му зараждане до момента на идването на власт на комунистическата държава – е територия на перманентната война, той е територия, която не може да бъде населена от неутрални люде, а само от герои или гадове… Ако това е било цялото минало, моментът на комунистическата победа е кайрос, съдбовният момент, в който вековната битка е спечелена и тя трябва да се доведе докрай. Което оправдава всеобщата мобилизираност за в бъдеще. Този героично-жертвен етос водеше също до невероятни антропологически девиации. През 60-те, 70-те години в България имаше истинска епидемия от т.нар. тъкачки многостаночнички и никой не можеше да разбере какъв е резонът на подобно безумно и безсмислено себеизразходване. Там е работата обаче, че това трябваше да се поддържа на всяка цена, за да се обоснове първата черта – всеобщата мобилизираност изисква като свое условие внедряването на жертвено-героичен етос.

Третата черта – внедряването, разпалването, симулирането на подобен жертвено-героичен етос изисква нещо, което е много тънко, това е своеобразната идеологическа ювенилност на комунизма. Комунизмът имаше някаква особена театрализирана младежкост. Младият човек, безразсъдният, героичният млад човек бе основният герой на комунизма. Комунизмът бе геронтократичен едва в своя залез, в началото, особено в първите години на Съветския съюз, комунизмът е отчетливо бастардски. Симтоматично е, че се разрушава, за да се разруши старото, и се строи ново, просто защото е ново. Бащите и синовете биват противопоставени, както се противопоставят ретрогради на новатори. Тази особена ювенилност бе чисто идеологическа, защото обществото не може да бъде населено само от млади хора, а и не е естествено младият човек да бъде стопанин на живота… И понеже младият, радикалният, способен на непрекъснат жертвено-георичен етос човек не може да изпълва цялото общество, неговото място се заемаше от човек на зряла възраст, който има качества на безразсъден млад човек, сиреч на глупак. Което означава, че комунизмът бе и общество на структурната глупост, на идеологически нормативният идиотизъм.

Тези три черти на комунистическия тоталитаризъм може да не ви се виждат достатъчно ярки, но те са довели до невероятни антропологични девиации. Ще завърша с още една – след като тези три черти са достатъчно здраво внедрени в обществото, комунизмът се изправя пред изкушението да извършва радикални деструктивни действия от типа на окончателно решение. Тъкмо защото държавата се вижда за първи път в цялата история притежател на всичко на всички, тя е изкушена да извършва неща, които никоя друга държава никога не би си позволила да прави. Подобни радикални действия водят до подкопаване на самото основание на обществото. В ранния Съветски съюз, когато все още ръководна длъжност в компартията заема Леон Троцки, той е имал следната идея за тотално преобразуване на обществото – за да се повиши ефективността и мобилността на труда, Троцки решил, че трябва на всяка цена да се изтрие базисната ретроградна очевидност, че хората живеят в определени населени места, в селища и градове, в постоянни агломерации. Защо е необходимо това, когато би могло цялата съветска страна да бъде опасана с жици, подобни на тези на електропроводите, на тях да бъдат качени вагонетки, в които да има легла, по една маса и по няколко стола, и по този начин целокупното съветско население да бъде превърнато в радикално мобилна работна сила. Където възникне необходимост, струпват по-голяма част от вагонетния товар, хората слизат, започват да строят и да работят, а след това се разсредоточават или съсредоточават на друго място. Слава Богу, този проект не е осъществен, но той показва при подобен ресурс, който получава държавата в собствените си ръце, до какъв идиотизъм въобще може да се стигне. Най-важното в случая е, че ако този проект или подобни проекти би могъл да бъде осъществен, те подриват самото основание, заради което се извършва подобна работа. Добре, питам аз, цялото население ще бъде превърнато в товар, който ще бъде струпван, съсредоточаван и разсредоточаван, за да се повиши ефективността на производството? Но питам за кого и за какво ще се повиши ефективността на производството? Нали всяко производство има за последно основание обществото и хората? Ако си превърнал обществото и хората във вагонетъчен товар, за какво ти е да повишаваш производителността и ефективността? За кого ще работят тази повишена ефективност и производство, за самата идея? Нали вече няма хора, нали вече няма градове, нали вече няма постоянни съобщества и агломерации, всички са превърнати във вагонетен товар, всички са превърнати в минимално квалифицирана работна сила. Виждате, че подобно изкушение от радикално-мащабни действия, деструктивиращи традиционното общество, биха могли да доведат до абсурд. В историята комунизмът е редукция до абсурд, историческо редуциране до абсурд.

Ако това биха могли да бъдат три от основните черти на комунистическия тоталитаризъм, освободили ли сме се ние от комунистическия тоталитаризъм? Да, ние не живеем вече в такова общество. И трябва да отдадем заслуженото на всички, които и може да не са се борили достатъчно активно, но съдействаха за това този зловещ феномен да изчезне от лицето на планетата. Ние вече не сме мобилизирани, нашият живот не е ресурс. Никой отдавна не ни принуждава да живеем в жертвено-героичен етос. Ние сме стигнали даже до другата крайност – свръхиндивидуализъм и хедонизъм. Никой вече не ни принуждава към театрализирани ювенилни тикове. Ние спокойно можем да бъдем и аскетични, и еротични, улиците ни са пълни с красиви лица на личности. Да, комунизмът има своите метастази. Тези метастази трябва да бъдат изследвани. Ние трябва да видим в какво се превърнаха онези, които превърнаха живота ни в свой ресурс. Трябва да воюваме с тях. Но трябва да имаме и самочувствие. Ние се освободихме от тоталитаризма. Ние се борим с мафия, олигархия, с подли люде, със задния отряд на комунистическите господари, с доносниците, с офицерите от ДС, но вече не се борим с тоталитаризма. Казвам това, рискувайки да си навлека гнева на някои от вас, но го казвам, защото изключително ме притеснява смачканото ни самочувствие често пъти. Комунистите продължават да ни владеят, ние продължаваме да бъдем техни жертви, ние продължаваме да бъдем парии на предишния режим. Това не е добре за нашето самочувствие. Не можем да се борим с метастазите на този режим, ако продължаваме да се изживяваме като жертви, ако продължаваме да се изживяваме като хора, които нищо не са направили. Не, направихме. Мнозина от нас в тази зала също го направиха, така че не бива да загърбваме това.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: “Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията”, “Религиозно-философски размишления”, “Философски опити върху самотата и надеждата”, “Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие”, “Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието”, “Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението”, “Светът на Средновековието”, “Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива”.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional