МИХАИЛ ГРУЕВ ЗА БЕЛИТЕ ПОЛЕТА В ИСТОРИЧЕСКОТО ПОЗНАНИЕ

 Когато говорим за 9 септември, става видно двоякото ни възприемане на тази дата – от една страна като конкретна дата, свързана с преврата, благодарение на който на власт идва комунистическата партия с нейната гарнитура Отечествения фронт, от друга страна в съзнанието ни изниква 9 септември като една разширена метафора, с която се обобщава целият комунистически режим – от Рузвелт до Рейгън и съответно от Сталин до Горбачов. Според мен това е историографска слабост. Слагането на всичко под една обща шапка лишава изследователя от голяма част от детайлите, които са важни, лишава го от историзма, който е необходим, за да се проследи режимът в развитие. В този смисъл аз избрах да говоря само и конкретно за белите полета в нашето познание за преврата на 9 септември, което ще рече последните дни на август 1944 г. докъм края на 1944 и началото на 1945 г. До голяма степен тези бели полета са свързани с невъзможния достъп на изследователите до съветските архиви. По това време на ломското пристанище са изнесени около 130 чувала с документи – документи на щаба на флота (до голяма степен това е свързано с надценяването от съветска страна на българската запознатост с техническите нововъведения в Райха и готовността на германците за усъвършенстване на техните подводници), на щаба на армията, протоколи от заседанията на правителствата, протоколи от заседания на Регентския съвет. Това са български документи. Това обаче, което ни пречи да сглобим цялостната картина, е невъзможният достъп до съветски документи, които описват поведението, движението, дислокацията и отношенията на съветските окупационни власти с българските власти и цивилното население. Въобще цената на съветската окупация в България остава неясна.

Другият момент е свързан с поведението на Червената армия в България, където тя действително не среща съпротива, но поведението й е типологично сходно с начина, по който се държи тя да кажем в Германия, Унгария и т.н. – инциденти с цивилно население, убийства, грабежи и т.н. Между другото факт е, че съветското командване тук се опитва да пресече тези инциденти, има и доста разстрели, но тази информация остава неясна поради липсата на достъп до съветските архиви. За мен това е много важен аспект на събитията около 9 септември. Всъщност правителството, което е формирано тогава, е създадено в условията на един окупационен режим. Именно Червената армия е факторът, който моделира процесите в Отечествения фронт. Впрочем дейността на самата Съюзна контролна комисия в България е важна, именно през Съюзната контролна комисия става овладяването на различните лостове на управлението. Бих направил препратка към един световноизвестен изследовател на комунистическите режими в сравнителна перспектива – Никола Верт, който обръща внимание върху факта, че навсякъде в Източна Европа комунистическите партии, които са малки и слабо влиятелни групи в обществото (България в това отношение представлява по-скоро изключение, тъй като тук имаме добре организирана и сравнително влиятелна комунистическа партия), идват винаги на власт в една широка коалиция, в която обаче задължително настояват за постове във вътрешното и правосъдното министерство. Тоест настояват за позиции, които ще им дадат възможност за разчистване на сметките вътре в съответните страни и за елиминирането на реалните или потенциални в бъдеще техни противници.

Другото бяло поле, на което бих искал да се спра, е свързано с момента на превключването на България от съюзник в противник на нацистка Германия и тук особено любопитен момент са събитията от първите дни на септември, тъй като България обявява неутралитет още на 26 август 1944 г., но без да обявява напускане на Оста. Едно такова бяло петно е съдбата на Първи корпус, базиран в Нишка баня и обстоятелството, че на 4 септември германците арестуват целия щаб на корпуса. Няма друго събитие в българската военна история, при което в плен да са паднали толкова български висши офицери. Вероятно замисълът на Райха е да ги държи като гарант за продължаващия български неутралитет. Но така или иначе важно е какво става с техните войници, как те се завръщат, как въобще се разпада този корпус и каква е съдбата на тези офицери – това са четирима генерали и около 50 офицери, които германците влачат след себе си до края на войната. Накрая генералите са разстреляни, след като се завръщат в България. Това също е едно от белите полети и то е свързано с недостатъчната работа на българските историци с архивите на Райха. Тук изключение представлява публикуването на български език на дневника на Бекерле. За разлика от съветските архиви, до които няма достъп, архивите на Райха са съвсем достъпни, те се намират в Кобленц и е просто въпрос на организация да се прочете това, което се съдържа в тях за тези драматични събития, въобще на нас ни липсват оценките на Райха за ситуацията в страната.

Третият проблем, на който бих искал да се спра, е свързан с броя на жертвите на комунистическия терор. Както в научната, така и в популярната литература циркулират най-различни числа. Напоследък се появи едно много сериозно изследване на колегата Александър Везенков, който дава твърде занижено число на жертвите – под 9 хиляди души. Това е най-ниското посочено число в досега съществуващата литература. В началото на 90-те години този въпрос беше обстойно дискутиран в публичното пространство. Тогава покойният академик Мито Исусов, в чиято лоялност към комунистическата партия не можем да се усъмним, посочи числото 18 хиляди души, но не беше ясно откъде и как го извади. Четейки внимателно Държавен вестник, аз достигнах до числото 2860, като изключим жертвите на Народния съд. Този въпрос е действително интересен и той продължава да стои открит. Според мен трябва да се смени методологията и да се опитаме най-накрая да стигнем до истината. Нямаме интерес нито от минимизирането на жертвите, нито от даването на числа, които звучат бомбастично и нереалистично. Българското общество трябва да застане честно с лице към миналото си и с лице към истината.

Михаил Груев е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски”. През 2001 г. защитава докторат по история, а от 2002 г. е преподавател в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет. Преподава съвременна българска история и етнология на етническите групи. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор е на книгите „Между петолъчката и полумесеца. (Българите мюсюлмани и политическият режим 1944–1959 г.)”, “Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим” (в съавторство с А. Кальонски), “Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на ХХ век”, “Насилие, политика и памет. Комунистическият режим в Пиринска Македония през рефлексията на съвременника и изследователя” (съавтор и съсъставител).