Спомняте ли си кога и при какви обстоятелства научихте за свалянето на Тодор Живков?

Евгения Манолова: "Свалянето на Живков не можеше да бъде изненада, след като на 9 ноември падна Берлинската стена, а в Полша, откъдето идвах, вече беше факт планът Балцерович. Очевидно беше въпрос на време, а какво може да се очаква именно на 10-ти ноември, ни подсказа Би Би Си. Бяхме с приятели в Боженци. Донякъде принудителна отпуска - над съпруга ми, тогава журналист в "Отечествен фронт", тегнеше нещо като забрана на професията. Беше събудил недоволство с публикациите си за отварянето на унгарската граница за гражданите на ГДР. За да не го уволнят, го пратиха в дълга отпуска и така се озовахме в Боженци. Боженци е стръмно село, където радиовълните стигаха избирателно. В горния край, където можеха да бъдат уловени, живееше аниматорът Тодор Динов, който имаше хубав транзистор. Слушаше новините на Би Би Си и ни ги преразказваше в кръчмата в долната част на селото. В четвъртък вечерта /девети ноември / Лондон предизвести резултата от пленума. На следващия ден се разсеяхме и през деня изоставихме новините, но вечерта бяхме в готовност пред телевизора. Апаратът беше стар, с лош образ и звук, пращеше. Много пъти след това съм виждала прословутата картина от пленума, но съм запомнила изненаданото, не особено адекватно лице на Живков именно с онова лошо качество. Зарязахме баницата, която правехме, изпяхме началото на песента "Тодоре, Тодоре, дърто магаре" /само началото знаехме/ и слязохме в кръчмата, където цареше типично балканско оживление. Баницата допекохме на следващия ден."

Как си представяхте в онзи момент бъдещето на България - примерно след 25 години?

Евгения Манолова: "Завърнах се от Полша три месеца преди 10 ноември, точно в деня, когато по формулата на Адам Михник "Президентът ваш, премиерът наш", на Тадеуш Мазовецки бе възложено да състави новия полски кабинет. Когато тръгвах, един полски приятел ми каза: "Вече си видяла как стават нещата, ще си по-напред от останалите". Не беше прав - в България нещата не стават като в Полша, добре знаех това още тогава. За да си "по-напред от останалите" в България, трябва да знаеш други неща. Някак инстинктивно чувствах, че за моето поколение /родена съм в деня на откриването на онзи конгрес на БКП, на който Живков е избран за първи секретар/ шансовете ще са по-малко, отколкото за тогавашните 25-годишни и децата.

Не трябваше да се позволи на децата да изпуснат шанса си. На моето не му бяха спестени 18-те безсмислени месеца казарма, но за останалото се оказах права. Светът беше отворен, трябваше да се прекрачи прагът. В никакъв случай не подхождах към това, което ставаше, с излишни илюзии - нито в първите дни след дворцовия преврат, нито по-късно, но не предполагах, че преходът ще отнесе на 45-50 годишна възраст толкова много мои приятели. И със сигурност не предполагах, че цялата онази простотия, онези структури, вътрешни връзки, зависимости, манталитет, продажност и безгръбначие, които все пак се надявах да изчезнат с времето, ще се окажат толкова жилави и така хипертрофирали четвърт век по-късно."