Доктрината Монро може да спре руската инвазия

Джеймс Кърчик

В началото на септември в естонската столица Талин американският президентът Барак Обама още веднъж потвърди волята на САЩ да бъдат защитени партньорите на НАТО в Източна Европа. Това уверение беше добре дошло особено за балтийските държави, които усетиха жегата от руската инвазия в Украйна. С речта си обаче Обама изпрати неволно послание към Москва: “Запазете си Крим и продължавайте спокойно да накърнявате суверенитета на Украйна. Само не пресичайте западната границата към територията на НАТО.”

Украйна и още доста други стратегически важни държави не са членки на НАТО и затова не попадат под закрилата на чл. 5 от договора, по силата на който нападение срещу държава членка се смята за нападение срещу всички. И как тогава Вашингтон може да реагира на една последваща руска инвазия в такива региони?

В американската история има един поучителен прецедент, който показва как може да се пресече чуждо нахлуване в незащитени държави: Доктрината Монро. Тя е формулирана през 1823 г. от американския външен министър Джон Куинси Адамс при президентството на Джеймс Монро. Тази доктрина постановява, че САЩ ще гледат като на акт на агресия всеки опит на европейски колониални сили да се намесят в делата на държави от Латинска Америка, обявили независимост.

Когато същата година Монро обяви тази доктрина в речта си към нацията, историци и леви латиноамерикански политици я заклеймиха като идеологическа есенция на империализма на янките. Но САЩ, обявили се за хегемон над Западното полукълбо, направиха точно обратното: те създадоха за латиноамериканските държави пространство, в което те сами можеха да решават съдбините си без всякаква чужда намеса. И доктрината сработи – озапти агресията на колониалните държави в Латинска Америка.

НАТО трябва да приложи нещо подобно на Доктрината Монро спрямо европейски държави, които поради неизгодното си географското  положение са извън пакта, но същевременно запазването им като съставна част от суверенни, свободни и мирни държави е от особена важност за континента. От една страна този принцип би могъл да се формулира така, че опити на една странична сила да подкопае суверинетета на тези държави, ще се смятат за “демонстрация на неприятелско поведение” спрямо западния алианс. На практика това би било почти в духа на член 5 – НАТО изпраща войски в страна, за да я защити от агресия.
Ако такъв принцип би бил в сила, преди Владимир Путин да започне авантюрата си в Украйна, то това би означавало незабавно налагане на болезнени санкции спрямо Русия. Москва щеше изцяло да е изолирана по дипломатически път и същевременно Киев щеше да бъде снабден с хуманитарна помощ.

Ако Западът своевременно беше дал ясно да се разбере, че ако се опита да разкъса Украйна, Русия ще заплати много висока цена, може би кризата щеше да бъде избегната. Стана обаче точно обратното: натовските граници бяха опасани с някаква “препъни тел” и така се постигна единствено перверзен ефект – противната страна беше окуражена да действа злонамерено.
Държавите, разположени между НАТО и Русия – Украйна, Грузия и Молдова, които в различна степен се стремят към членство в пакта, съществуват в една опасна сива зона, една зона на раздори между Запада и Изтока. Тези държави заслужават повече, отколкото само да им се казва: “Желаем ви късмет, вие сте оставени сами на себе си.”

Да изоставиш тези страни отвъд западната отбранителна линия, е откровена покана към Русия за агресия. Русия е сложила ръка на 20 на сто от територията на Грузия, а, така да се каже, държи отцепването на Приднестровието в джоба си.
За неопределено време Москва препречва пътя на такива държави към НАТО, тъй като пактът не приема нови членки с гранични конфликти.

И понеже  не се задава  разширяването на алианса в близко бъдеще, трябва да се изработят рамкови условия за статут на кандидатки, една степен по-ниско от пълноправно членство. Това би обединило тези държави и би допринесло за политика на сигурност.

Доверието към Запада е заложено на карта. Дори Меморандумът от Будапеща, подписан през 1994 г. от САЩ, Великобритания и Русия, да не беше свързан с поемане на международноправни задължения, той поне предостави на Украйна известна сигурност. В ответен ход Киев предаде на Москва запасите си от ядрени оръжия. Очебийната безполезност на подобни гаранции не само ще затрудни процеса други държави да бъдат склонени да се откажат от ядрените си арсенали. Това е и сигнал, че западни правителства изобщо не гледат сериозно на спазването на поети задължения.

Миналата година американският външен министър Джон Кери обяви в реч пред ООН, че “ерата на Доктрината Монро е отминала”. За Кери поведението на Москва било като през XIX век. Сега обаче, когато трябва да се противопоставим на руския неоимпериализъм, Вашингтон би сътворил едно добро дело, ако съживи доктрината си от XIX век.

Авторът е известен американски журналист, политически анализатор и член на Foreign Policy Initiative. Коментарът е публикуван в  “Уолстрийт джърнъл” и ”Франкфуртер алгемайне цайтунг”.