Реквием за една…

Албер Камю:”Има един-единствен действително сериозен философски проблем — самоубийството. Да преценим дали си струва, или не, да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията.”

 Самозапалилата се онзи ден посред София жена /фотографка/ вече се произнесе по този въпрос. Но тя показа и още нещо – човекът е преди всичко политическо животно, дори и в най-интимните си действия… Естествено, политиците веднага спуснаха пердето на дезинформацията – намериха се  и някакви експерти, които спешно обясниха, че жената е с  “психически проблеми”, появи се и  диагноза – параноидна шизофрения или шизоидна параная, /все тая, само и само да не се ПОЛИТИЗИРА!. Намериха се “български майки юнашки”, които ожалиха лигаво  детенцето и заговориха за някаква майчина, семейна и не знам каква си “безотговорност”. Намериха се христиени, които хвърлиха вината върху козните на княза на мрака. Но всички май бяха единодушни – не трябва да се коментира, трябва да замълчим, понеже, както винаги у нас, проблемът е деликатен и личен, а и не ни засяга, затова – нека замълчим. Зер Витгенщайн е прав, за такива неща, няма какво да се каже…

Разбира се, никой разумен човек не би искал това печално и шокиращо събитие да се дискутира в жълтата преса, но от друга страна “замълчаването” /оттам и бързата забрава/  не е ли перфидна форма на изключване?

Само че самият акт остана/ва неразбран. Дюркем класифицира  суицидните актове на разни видове; не е без значение мотивът, който невинаги е  резултат на размисъл, но като че ли винаги на дъното е  скрит  социалният момент. В случая е очевидна връзката между политическата ситуация и точно това самоубийство. То не се случва в някой хендек на София, а върху агората и. Очевидно е, че конкретното място и време е скрито послание или поне има замисъл. Едва ли на някого в Чехия би му хрумнало, че няма връзка между самозапалилия се Ян Палах и погромите след Пражката пролет. Явно е, че нещата у нас са станали такива, че реалността вече е придобила качества шоу, както и публичните изяви приличат все повече на спектакли. Но точно това самозапалване бяга от реалити-то на политическата гнусота и пошлост. И няма назидателност – само достатъчно бензин, в чийто експлозия, като светкавица, да заснеме застиналия в шок и ужас български свят… – и за да не те върнат пак в този живот сред тези хора…Подобно на недоверчивият черногледец Яворов, който, освен куршума, се застрахова и с отровата. Далече, далече оттук - в онзи сън, дето не привършва…

От друга страна усетихме и безразличието, и безочието на политическата класа. Така, както глутницата изяжда най-слабите си членове, така и политиците погледнаха пренебрежително на този отчаян акт. Овъглената останка бе отнесена надалеч от прозорците на властта, зад които ни наблюдават хладно, зад костните си маски, безогледните типове на политическата претенциозност…

 Дали тази е жена се е обърнала с гняв назад или е просто е прогледнала в жалката картина на настоящето и в още по-безутешната перспектива на прииждащото скапано бъдеще? Никой не знае. Дали се е почувствала за миг освободена, излитаща като дим нагоре,  от лепкавата смола на гадното българско битие? Свободна душа при свободните духове там горе, при наши бедни и изстрадали български будители, които кръжат като лермонтовия демон над екарисажа от смазани съдби, тела и всякаква леш, будители, които  държат това общество, тая сбир от вълци и кози, в будна кома…

Както се казва мъртвите отворят очите на живите… Но кой е този, който е още жив, който живее? Кои сме? В подмененото ни минало, в подмененото настояще и все по-неясно бъдеще…