Свободата днес и тук 21 Септември 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

По следите на изгубения преход

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

Помним ли се? В каква степен сме способни да разчетем собственото си минало, за да извлечем от него уроците, които са насъщни за нашето настояще? Възможно ли е една нация да има нормално битие, ако вместо устойчиви принципи и достойни за следване примери нейното минало произвежда само увеличаващи се бели петна?

Тези – а и много други тревожни въпроси са поставени ребром от резултатите в социологическото изследване на Алфа Рисърч, което бе представено на нашето внимание. То повече от ясно маркира част от грижливо премълчаваните истини за българския преход: старателно култивираната амнезия; преформатирането и подмяната на историческите реалности с целенасочено конструирани митологеми; пълната неспособност да се осмисли историята и да се извлекат насъщните поуки от нея.

На какво се дължи замъгления и де факто подменен образ на комунистическа България в съзнанието на българина? Причините са много, и аз ще се спра само на една от тях:миналото бива четено през призмата на настоящето; тоталитарна България бива е осмисляна на фона на силно деформирания и дори извратен преход към демокрация. Неговите неблагополучия създават деформациите в по-далечната историческа памет – например Тодор Живков бива идеализиран, защото прочитът на неговата диктатура се състои върху хаотичното, непрозирно, наситено с несигурност настояще. Липсата на обяснение защо този преход не успя се проектира върху паметта за по-далечното минало – като създава бели петна и като го идеализира и митологизира.

Преходът е мислен като неуспех, защото въпреки че формално постигна своите цели, той не произведе справедливост, нито пък качество на живот. Неговата реализация е мнима, а неговата идентичност – съмнителна – тъй като в България преходът се реализира като перестройка, сиреч като сценарий за съхраняване на политическата власт на БКП чрез нейната трансформация на политическа основа – и оттам – възвръщане на политическите й позиции чрез нова, преформатирана матрица. Този сценарий, писан още през 80-те в мозъчните центрове на КГБ, се провали в редица страни от Източния блок – в Полша, Чехия, Унгария и прибалтийските републики – но в България, за съжаление, до голяма степен успя. Именно поради това равносметките от българския преход са горчиви: защото след четвърт век преход от тоталитаризъм към демокрация настъпихме своите следи.

Моделът „Кой“ го доказа - върнахме се пак там, откъдето бяхме тръгнали – в омерзителната реалност на една власт, която е изчерпила изцяло нормалните свои ресурси – и въпреки това не иска да напусне политическата сцена. Една неявна власт, в която видимите фигури са политически марионетки, а невидимите нишки, под които те танцуват, са в ръцете набезскрупулни олигарси и продажни политици, които защитават не българските национални приоритети, а чужди геополитически интереси.

Причините? Те са много – и спорът за тях е с десетилетна давност, превърнал се е в битка за миналото. Политиците днес знаят, че бъдещето принадлежи на този, който владее това минало – но и че тази власт се осъществява не чрез оповестяването на неговите реалности, а чрез кодовете на подмяната и забравата. Казването, че всички са маскари; нагнетяването на общественото битие с вериги от непрекъснати скандали, при което всеки нов похлупва предишния и само дни по-късно за него не си спомня никой; активните мероприятия за морален линч над неудобните и политическите противници, осъществявани не само по маниера на ДС, но и с помощта на вечно оцеляващата мрежа от нейни кадри; натрапената чалга-философия, според която модел за следване е успелият на всяка и всякаква цена, в най-вулгарния материален смисъл на думата; опростачването и моралното безразличие на обитаващите публичната сфера – всичко това доведе до парадокса да не помним не само комунизма, но и какво ни се е случвало само преди години – и да повтаряме същите грешки отново и отново.

Тази липса на памет е производна от страха от свободата, типичен за тези географски ширини. Хората, прекарали голяма част от съзнателния си живот при комунизма, просто не знаеха какво да правят с нея. Тя им изглеждаше като ужасяващото неизвестно; тя изискваше от тях отговорности, които не бяха свикнали да поемат – и този страх подтискаше паметта за комунизма като зло; те го помнеха като блаженото време, в което някой се грижеше за съдбата им, казваше какво трябва да се прави и какво не, даваше и наказваше – и най-важното: държеше всички в едно приравнено и мизерно, но предвидимо битие. Тогавашният мизерен, онищостен свят им изглеждаше подреден в своята вечна повтаряемост и стереотипност – и това се възприемаше като огромно предимство пред хаоса в настоящето.

Много жесток е въпросът защо е така, на какво се дължи тази липсваща памет. Елементарният отговор е: ние не създадохме маркерите, чрез които да помним. Липсваха ни Пражката пролет, липсваше ни Харта 77, липсваше ни Солидарност. НТе че не е имало съпротива, напротив – българската съпротива бе най-ранната – и безжалостно смазаната – поколения ни делят от партизанските битки на горяните и борбата на парламентарната опозиция след 9-ти септември: за идещите след тях времето бе спряло да тече, а да си спомняш миналото бе рискован акт.

Резултатът е: впесъчено живеене, което не може да се оформи в сюжет. Изтичане на години в някакво просташко безвремие, което няма как и за какво да бъде запомнено. Отчайващо усещане за липса на перспектива – при което хората постепенно свикнаха с късия хоризонт на бездарното комунистическо безвремие – и мисленето за нещо различно бе възможно само в кода на утопията.

Отново се връщам назад в паметта – помня почти ден по ден 1989 г., по същия начин и първите години на прехода. Помня, защото маркерите бяха създадени, достойнството да живееш беше възвърнато, времето бе започнало отново да тече. Тези години могат да бъдат описани, те носят сюжет – подобно описване впрочем е предприемано много пъти.

Парадоксален въпрос е защо въпреки всичко успяваме да ги забравим. Възможният отговор е: защото българският преход към демокрация е територия на съкрушените надежди, е свободно падане в опростачването и абсурда – или поне така го възприемат повечето българи. Няма как от него да бъде обгледан комунизма, тъй като самият преход е осъзнаван като деградация и усещан като депресия – което го лишава от възможността да бъде гледна точка към каквото и да било.

И още една важна причина: защото не сме способни да разрушим берлинската стена в себе си. Иначе казано: да обгледаме и обсъдим комунизма означава да видим своето собствено битие през онези години такова, каквото е било – сиреч белязано със стадно безразличие, малодушие и абсурд. Трябва да ни е срам първо от него – сиреч да се срамуваме от собственото си примирено живуркане, за да отхвърлим комунизма като срамно дело. Ако не сме способни, няма как един ден да не настъпим своите следи – и да не усетим, че обитаваме някаква реплика на някогашния комунизъм, по-завоалирана може би, но във всеки случай не по-малко омерзителна.

Иначе казано: България се промени в годините на прехода – българинът е този, който не се промени. И големият провал на българския преход не е в това, че си останахме най-бедната и най-корумпирана държава в Европа. Големият провал е в това, че българинът не успя да еволюира от поданик в гражданин.

Не придоби гражданско съзнание и самочувствие, не се почувства суверен на властта в тази страна, който избира своите управници не да го управляват, а да му служат. Не се създаде гражданско общество – и неговата липса е пагубния фактор в България, защото тъкмо то е единственият възможен коректив на политическото разпасване и затъването в корупционното блато. И именно защото не се създаде гражданско общество, българският преход към демокрация не е приключил – защото без него и самата демокрация еневъзможна; то е нейната сърцевина, нейното съдържание.

От библията знаем, че Мойсей е водил своето племе четиридесет години през пустинята. Едва ли обетованите земи са били толкова далеч – и едва ли са били толкова обетовани. Водил ги е, за да забравят робството в Египет – и да постигнат в себе си свободата, да се превърнат от роби в свободни хора. Тъй че може би двадесет и пет години не стигат, за да станем достойни за свободата си, за да приемем с достойнство отговорността си на свободни хора, които сами, със собствените си ръце, градят съдбата си. Може би сме още в средата на пустинята, кланяме се на Златния телец и се питаме къде се e дянал Мойсей.

Българският път през пустинята на прехода оставя след себе си следи: наистина те не се запечатват в националната памет – тъй като тя по условие изхвърля съкрушените мечти и болезнените спомени – но не е трудно да се взрем в индивидуалното си битие, да си спомним събития и хронологии – и да ги видим през времето. Това са следи на бродещи без посока – те сноват в объркващи криволици; връщат се и пак тръгват в същата посока; обикалят в кръг.

Струва ми се, че изводът от всичко казано дотук просто се налага: българският преход към демокрация не е завършен. Не е завършен, защото постигна формалните си цели, но не исъщностната си сърцевина – да разкрепости и освободи българите, да ги превърне от поданици в граждани, да ги направи способни сами да определят съдбата си, да градят собственото си бъдеще. Не е завършен – защото преходът от тоталитаризъм към демокрация няма как да бъде дело на самите тоталитаристи; защото благодарение на постоянния, стратегически премислен саботаж от тяхна страна самият преход изгуби моралния си кредит, нравствения си фундамент, превърна се в уродлива пародия на самия себе си. Липсватосновните характеристики на демокрацията, без които тя е само фасада: духовната свобода, готовността на хората да поемат отговорност за общия си живот и личната си съдба, устойчивите нравствени ценности, гражданското общество и гражданското самосъзнание. Както свободата трябва да бъде ежедневно отстоявана, така и битката с рецидивите на робството предполага дълга борба – и борба, която се извършва в съзнанието на всеки от нас, докато след Берлинската стена рухне и стената вътре в нас.

Тази борба се води днес. Води се в нашите души, води се по улиците и площадите – въздига се в пикове и затихва – все пак хората се отчайват. И точно когато всичко е замряло, и ти се струва, че по-висока степен на вътрешната ти нетърпимост и омерзение е невъзможна, някакъв случаен сблъсък, някакво уж ежедневно късо съединение изтласква гражданската енергия отново на повърхността. Защото тя – оказа се – съществува – и не може да бъде смазана, не може да бъде унщожена. И в това е големия парадокс на подлите времена, които обитаваме – те са наситени с отчаяние и покруса, но съдържат в себе си и пламъчето на надеждата, което вече не може да бъде угасено.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional