Свободата днес и тук 25 Август 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

De Profundis: 25 ГОДИНИ КОМУНИСТИ И ЧЕНГЕТА НИ УЧАТ НА МОРАЛ И АКЪЛ – КАК ИСТИНСКА ЗА ТЯХ Е БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Пламен Асенов, https://asenov2007.wordpress.com

 

 

специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/politika/hlyab-i-pasti/32141-de-profundis-25-godini-komunisti-i-chengeta-ni-uchat-na-moral-i-akal-kak-istinska-za-tyah-e-demokratziyata.html

Вчера, преди 25 години, беше 10-ти ноември. Днес е 11-ти, може би даже 12-ти, а утре, след още 25 лета, ще бъде 13-ти. И какво от това?
Сещам се само за едно – де да можеха дните ни да са дълги като години, а не годините ни къси като дни. Само че подобни глезотии не са ни отредени от Гадната Вселена.
Така или иначе, за разлика от безразличното или полугузно мълчание всеки друг път около 10 ноември, сега огромни простотии се завихриха на тази светла дата – кръгъл четвърт век от старта на Голямата Измама. Вярно, голяма си беше и продължава да бъде, видно от последните правителствени развития. Е, не че някой специално ни измами нас, българите, колкото ние сами – защото възхода на страни като Полша и Чехия показва, че можехме и да не се мамим.
Но не можахме.
За празника тази година се раздадоха награди на някои истински дисиденти и активни борци против тирана. На други не се раздадоха. По всички зависими и независими от другаря Делян Пеевски медии се чуха бодрите гласове и грейнаха сияйните мутри на поне половината ченгета, доносници и други скромни, но значими функционери на комунистическия преход. Това показва едно – колко истинска демокрация е станала само за четвърт век България. Защото, вместо да са в затвора или да доизживяват дните си на общественото дъно под натиска на някаква си съвест, тези тути-кванти продължават не просто материално да благоденстват, а да ни учат на морал, да ни дават акъл, да ни управляват в наш собствен интерес и изобщо – да ни правят тъй наречения преход ако не по-приятен, то поне по-интересен.
Или да ни правят на маймуни, както ви харесва.
А всичко това пък звучи още по-прекрасно на фона на съдържателното четиво, което ни предложиха любимите ни социолози. Оказа се, че 55 на сто от българските граждани оценяват положително Тодор Живков, а 46 на сто от пълнолетните, което предполага – и грамотни такива, си признават, че са слабо запознати с периода на социализма. Като отчетем нормалната социологическа грешка, тук нещо или не ми се връзва, или ми се връзва прекалено добре.
Ако приемем, че слабо запознатите със социализма граждани умно и принципно не са дали мнение за нещо, което слабо познават, защото слабо го познават, то значи всички ние, останалите, които сме силно запознати с комунистическата НРБ, одобряваме нея и тъпия диктатор Живков. Е, няма как да стане, познавам огромно количество недоволни от режима хора, затова остава вариантът, че онези от нас, които нищо не знаят и не разбират, пак са се произнесли неподготвени.
Да, знам, такава е традицията по нашите земи, където да разбираш от нещо не е условие да се занимаваш с него, а обратно – противопоказно е. Затова и тук си имаме уникални професии като „футболен фен”, „назначен милионер”, „обикновен патриот”, „бивше ченге” или „искрен русофил”. Такива платени служби, с изключение може би само на искрения русофил, наистина няма никъде другаде по света.
Добре, де, вие какво смятате, че на този фон ще ви се размине разказа как аз прекарах 10 ноември 1989 ли? Много се лъжете, ще ви разкажа. И по-точно, ще ви кажа защо бих искал онзи 10 ноември да се беше позабавил с месец-два. Не повече. И не заради носталгия по свидния на всички ви социализъм. Просто бих имал лична изгода от това. Може и обществена полза някаква да би имало, но все пак – предимно лична изгода.
Тогава бях уволнен от всякакви вестници в Кърджали, където живеех и /не/работех. С жена ми и трите деца, включително бебе на шест месеца, карахме със 100 лева майчинство на месец. От август предната година моят принос към семейните финанси беше твърде скромен, общо сто лева – 50 от един приятел, който ме уреди за ден да разтоварвам тютюн на Сточна гара в Пловдив и 50 от хасковския вестник „Шипка”, където друг приятел успя да пробие ченгеджийската забрана и ми пусна превод на „Римски елегии” на Йосиф Бродски. Явно тъпата цензура не знаеше кой е Бродски, та всичко бе минало с номера – нали е руски поет, защо не…..
Самият ден 10 ноември ми беше пълен със съдържание. Първо, бях се залостил и цял ден, както казваше Иван Динков, вадих душата на едно стихотворение. После пуснах „Свободна Европа” и радиото забръмча нещо за сваляне на Живков, което не чух добре. После извиках жената да слушаме с 4 уши, но не повярвах. После дойде Мария Даракчиева и каза, че е истина, защото го била чула съвсем ясно. После дълго се черпихме с гадно соц-бренди „Слънчев бряг” и замезвахме със старо сирене.
Но онази история, която всъщност искам да разкажа, включва един малко по-общ поглед към периода, който условно можем да определим като „10 ноември”, тоест, последните месеци от агонията на комунистическия режим.
През лятото на 89-та най-неочаквано за ченгетата, в Кърджали се появи кола с френска регистрация, спря пред олющената ни панелка и изсипа тумба хора, които ми гостуваха три дни. Представям си треската сред Ангел Митрев и Сергей Мишовски, смелите ченгета от тогавашния Отдел за борба с тероризма, които се грижеха да ме закрилят от самия мен. С колата пристигна Жоро – мой братовчед, легално женен за французойка и щастливо изчезнал от блатото няколко години по-рано, плюс неговата потърпевша, двете им едва проходили близначки, както и достолепната му френска тъща. Как тази компания бе получила необходимите тогава разрешения, за да стигне до Кърджали, така и не разбрах. Най-вероятно чрез погледа на тъщата. Но факт е, че си изкарахме чудесно, включително като брояхме колцина ни следят, щом излезем на разходка. Та Жоро взе ръкописа на книгата „Стихотворения” и го отнесе в Париж, в емигрантското списание „Бъдеще”. Контакта ми даде Пламен Даракчиев. А пратих ръкописа там, защото в България двете издателства, към които се обърнах – пловдивското и варненското, надлежно ми бяха отказали. Споменавал съм го и друг път, но заради онези 46 процента несведущи за нрава на социализма ще повторя – писмото с отказа от пловдивското издателство беше истински бисер и гласеше горе-долу следното: „Много са ви хубави стиховете, но обадете се пак, когато започнете да пишете по друг начин.”
Няма майтап. Не знам дали ви се е случвала подобна идиотщина, но ето, на мен ми се случи.
И така, стигаме до същината на историята, а именно – защо бих искал 10 ноември да се състои например на 10 декември. Ами защото планът на списание „Бъдеще” беше книгата ми да излезе през октомври, но заради липса на хартия работата се отложи с месец-два и така, под натиска на Гадната Вселена, аз за пак се оказах прецакан. Вместо всички „вражески радиостанции” да гръмнат с моето име и моите стихове, а оттам да ги научи целият български народ; вместо полицията да ме арестува и да ме изхвърли от България, както правеха с някои късметлии; вместо да преживея остатъка от живота си в нормална, а не в ненормална страна, както всъщност стана; вместо поне сега да бяха ме наградили като смел дисидент – вместо това, когато книгата излезе, 10 ноември бе вече дошъл и никой не се интересуваше от поезия, а само от политика.
А сега, за да не останете и вие прецакани от толкова говорене за поезия, но без самата поезия, ще ви пусна едно стихотворение от онази моя първа книга, за която по-късно написах: „излезе в Париж, но от това Айфеловата кула не порасна чувствително, както смятах, че би било редно”.

МОИТЕ ЕВРОПЕЙСКИ СЪНИЩА – 1987 г.
Дълга е ръката на зимната нощ, която към нас приближава.
Сякаш ръка на палач, понатрупал с годините опит.
И няма ъгъл на тази земя, от който без страх да прогледнем,
че сме всяка от жертвите, а не един от тълпата.

Ненаписаните любовни стихотворения зъзнат
по вратите на клозетите, посещавани в детството.
Марширува: ямб-два – революционната поезия
от революционните времена.

Пиши най-добре за трудовия си героизъм – да мълчиш
всеки ден по кьошетата и да си бършеш сополите яростно.
Все някога ще издигнат паметник и на такива мълчаливци,
но паметниците тогава ще имат друго значение.

Защото всичко е страх и сърцата са голи в гърдите ни,
защото затворените очи са зазидани отвътре прозорци,
защото езиците ръждясват от честата неупотреба
и думите забравят чуждите и своите значения,

осмелявам се да припомня някои подробности:
Ешафод е работното място на оня самотник, палача.
Щом е нощ, макар зимна, все някога свършва.
До пролетта винаги има една ръка разстояние.

Така че вие продължавайте да си харесвате социализма, Живков, червените ескадрони и Трудови войски колкото си искате. А аз ще продължа да не ги харесвам.
И ще продължа да знам защо.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional