Борис Акунин Преди няколко дни бях на концерт на Океан Елзи. И досега съм под влияние на впечатленията си. И размишлявам - за необичайното.
За необичайните размисли - после, първо за впечатленията. Не от музиката, тя беше чудесна, но аз съм я слушал и преди това. А за впечатленията от публиката.
Озовах се в голяма зала, препълнена от хора с “вышиванки”. Девойките - с венци на главите като Наталка Полтавка. При всеки повод всички в хор викат “Слава Украине! Героям слава!” и развяват жълто-сините знамена. А накрая цялата зала заедно с Вакарчук запя националния химн “Ще не вмерла України і слава, і воля”.
Като гледах всичко това, изпитах силно чувство, което не осъзнах веднага, а когато го осъзнах, много се изненадах.
Оказа се, че това чувство беше люта завист. Като в детството: стоиш у дома с настинка, гледаш през прозореца, а навън всички играят на нещо страшно интересно и им е много гот. А ти имаш температура, носът ти тече, гърлото боли, скоро ще трябва да пиеш противното мляко със сода и да те налагат с хардал.
Защото ако у нас голяма тълпа започне да реве “Слава на Русия!” и да развява знамена, това или ще е някаква казионно-патриотична акция, или сборище на агресивни ксенофоби. Представете си съотечественици, които доброволно пеят михалковския химн за “на братските народи съюзът вековен”, аз не мога да си го представя, не ми достига въображение.
Забележително беше и това, че повечето от хората на концерта, в това число Наталки-Полтавките, разговаряха помежду си на руски. Един млад човек дойде при мен и каза сурово: “Само за едно ви моля: нека вашият Фандорин в следващия ви роман да не враждува с Десен сектор”. Всичко това безусловно беше откровен украински национализъм, но не етнически, а държавен. И напълно доброволен – всичко това се случваше не в Киев, а в Лондон.
Ветераните от нашия кръг сигурно помнят, че преди три години бях в Украйна и написах в блога си, че тази страна според мен засега не се получава, поне аз не почувствах и разбрах какво е това Украйна. Питах всички местни и никой, даже умните лвовски професори, не можа да ми изведе формулата на украинскостта.
А сега тази формула я има. Вижда се с просто око. Нарича се “национално възраждане”. За което украинците вероятно трябва да благодарят на Янукович и Путин, защото първият провокира Майдана, а вторият помогна на украинците да се сплотят и да станат нация.
Докато завиждах, си спомних как през август 1991-а ние също ходехме с руския трикольор и колко беше хубаво. Но след това много бързо го зарязахме. Пфу! Казионност и показност.
После в моята либерално-космополитна глава започнаха да се въртят доста некомфортни мисли, които нямаха отношение към Украйна.
Разбирате ли, винаги съм смятал съвременния национализъм за диващина, анахронизъм и нещо повече – за опасна ерес. Самата дума ми предизвиква алергична реакция. Но ето че видях тълпа, която се гордее с националното си знаме, пее химна не по задължение и същевременно никого не проклина и не мрази, а просто се радва – и изпитах завист и горчивина, защото при руските реалности това е невъзможно.
Обаче нали без такъв подем и единение нищо хубаво не може да се случи в нашата страна?!
То е ясно, че руският, татарският, башкирският, дагестанският и всеки друг етнически национализъм води само до сбиване и беди. А росийският национализъм? Не разединяващият етносите в Руската федерация, а обединяващият ги за общото дело, интересен на всички и за всички важен?
Искам да ви питам. Как да стане това? Имате ли идеи и предложения? (Само не война, моля.) Каква трябва да стане държавата, за да я смятат хората за своя? Каква трябва да стане Русия, за да изпеят Гребеншчиков или Шевчук химна на концерт и на хората да не им се доповръща?
А също искам да ви питам как се отнасяте към руския химн.
…
На сайта на Эхо Москвы на тази анкета, предложена от Акунин, до тази сутрин са гласували 2570 човека. Резултатите са:
Обичам го и го пея - 6%
Химн като химн. Ако всички пеят, мога и аз да запея - 9%
Химнът е лош, искам друг - 67%
А какъв е химнът? Какви са думите му? - 18%